У нас атакуват външната политика на кабинета не с визия, а с партийни цели - това е бумеранг за България
- Германия официално обвини Русия, че стои зад инцидента с дронове на летището в Лайпциг от 4 август, като Берлин твърди, че има данни за участие на руски държавни структури. Москва категорично отрече. За изолиран случай ли става дума, или това е нов етап в конфронтацията между двете страни, г-н Кючуков?
- Ние, Западът, сериозно поставихме под въпрос собствената си достоверност както във връзка с взривяването на “Северен поток”, така и преди това с обвиненията за наличие на химическо оръжие, които се оказаха неверни, но послужиха за оправдаване на войната срещу Ирак.
Но заключенията на официалните германски служби са сериозни и не могат да бъдат пренебрегвани. И независимо дали става дума за предположения (каквито са случаите при част от инцидентите в други страни с обекти, свързани с военната помощ за Украйна), или за приключили разследвания, резултатът е един - ново покачване на напрежението с Русия. Като няма основания да очакваме съществена промяна, докато войната продължава. Което пък ни препраща в спиралата на изострящата се конфронтация, която значително увеличава риска от директен сблъсък НАТО-Русия - в резултат на случаен инцидент или целенасочена провокация.
За България тази тенденция е особено опасна в района на Черно море. Там са преминати поне две нови червени линии. Първата е, че военните действия вече излизат извън териториите на двете воюващи държави - Русия и Украйна. И второ, че се атакуват търговски кораби на трети държави в неутрални води. Което е стъпка към интернационализация на конфликта.
- Обвинението идва само дни преди ключовите избори в германската провинция Саксония-Анхалт, където “Алтернатива за Германия” (АзГ) е сочена за фаворит. Виждаме ли някакъв парадокс - колкото повече Германия и Европа втвърдяват тона към Русия, толкова повече това дава аргументи на сили като АзГ, които казват, че тази политика не работи и трябва да се върви към диалог с Москва? Може ли тази тема да повлияе в резултата на изборите?
- Това е естествено последствие от тази политика. Виждаме последователно натрупване на кризи в процесите, които текат в Европа, а те продължават вече няколко години. Някои ги наричат поликриза, други - мултикриза. Но на практика това придобива все повече характеристиките на системна криза, а не на типични циклични кризи в обществата. Освен това се наблюдават сериозни обществени дефицити.
- Като например?
- На първо място - дефицит на сигурност. И то не само на национална, но и на лична сигурност. Виждаме дефицит на справедливост, включително сериозно нарастване и задълбочаване на неравенствата както в обществата, така и между отделните държави. Налице е и дефицит на доверие както към управляващите, така и към традиционните политически партии.
Очевиден е ефектът на войните. По отношение на Украйна акцентът върху националната сигурност е съпроводен с милитаризация на икономиките, което води до рязко влошаване на качеството на живот в страните и до свиване на средната класа. А що се отнася до Иран, тук акцентът е върху икономическата стабилност - заради икономическите проблеми и зависимостите, които Европа има при снабдяването с енергоносители. Не на последно място, има и ерозия на моралните и ценностните устои на обществата, защото сме свидетели на очевидни двойни стандарти от страна на Европа спрямо двете войни, пренебрежение към международното право и правните норми.
Всичко това води до отсъствие на позитивен хоризонт за хората. В резултат на това виждаме рязко нарастване на търсенето на алтернативи извън досегашните управляващи тенденции, като ключовата алтернатива е в посока крайнодясно.
- Българското правителство заяви солидарност с Германия, но опозицията го обвини в “снишаване” и поиска по-категорична позиция, дори свикване на КСНС. Според вас трябваше ли София да заеме по-твърда линия, или предпазливостта е по-разумната реакция, когато става дума за обвинение срещу ядрена сила?
- Тук не става дума за предпазливост. Големият проблем у нас е, че външната политика на страната се експлоатира за вътрешнополитически, партийни цели. Позициите на много политически партии са продиктувани не толкова от тяхната външнополитическа визия, колкото от отношението им към управляващите в момента. Международните отношения са просто полето за противоборство между управляващи и опозиция - като критиката е априорна. Най-показателният пример е казусът с американските самолети цистерни: противопоставянето на решението за тяхното разполагане беше срещу правителството, а не срещу самото разполагане - нито една от опозиционните партии с изключение на “Възраждане” не е декларирала принципно несъгласие с това присъствие в България. Това има обратен бумерангов ефект върху България, защото се връща върху страната през чисто външнополитическата призма - с евентуални обвинения в непоследователност.
- Следващите седмици и месеци Европа влиза в своеобразен изборен маратон. Предстоят парламентарни избори в Швеция, избори за Държавна дума в Русия, сенаторски избори във Франция, а в Сърбия се очаква и предсрочен парламентарен вот. Може ли да гледаме на тези избори като на отделни национални процеси, или вече се очертава по-голямо политическо пренареждане на Европа?
- Всеки един от тези избори има своята национална специфика. Но общото е, че те протичат именно в условията на криза и политическа радикализация. Преди тях бих поставил на първо място едни не национални, а местни избори. Говоря за Германия през септември - започвайки с вота в провинция Саксония-Анхалт, а след това и в Берлин и Мекленбург-Предна Померания. Те могат да бъдат лакмус за това накъде върви Европа и да дадат съответния тласък на тези процеси.
Самите избори в Германия са в източните провинции и предполагат много силно влияние на “Алтернатива за Германия”, включително възможността за получаване на абсолютно мнозинство в Саксония-Анхалт. А местната фракция на партията в Саксония-Анхалт е една от най-крайните в рамките на партията и е сред тези, които федералното правителство класифицира като радикални. Това ще бъде пробив в Германия. И тук изникват няколко въпроса - как Германия, а оттук нататък и Европа се справя с този проблем.
Необходими са две предварителни уточнения, когато говорим за стабилния ръст на крайната десница. Първото е на ниво идеология. Не всички гласуващи за “Алтернатива за Германия”, за Льо Пен във Франция или за крайни формации в Нидерландия, Австрия, Швеция и Финландия, са радикални или крайнодесни в разбиранията си. Това е отрицание на статуквото, форма на протестен вот, генериран основно от политиката на досегашните управляващи в съответните страни. Второто е на ниво политика. Виждаме, че център-дясното е все по-склонно да легитимира крайнодясното, като влиза в сътрудничество с него под предлог, че в управлението тези партии едва ли не се опитомяват.
Но процесът е двустранен. Самите дясноцентристки партии се придвижват все по-надясно в политиките си, а т.нар. санитарен кордон спрямо подобен тип партии постепенно изчезва, което пък се отразява и на политиката на държавите. При това няма изключение, което показва, че проблемът не е свързан с една или друга държава, а тенденцията е по-широка и корените ѝ са по-дълбоки.
Център-дясното и център-лявото се разглеждат по-скоро като част от проблема, а не като път за неговото решаване. Те загубиха своята различимост и дори взаимна алтернативност. Затова алтернативата се търси в по-радикалното действие.
Един от големите проблеми на управляващите е затварянето на очите пред реалните проблеми на обществото, докато крайната десница се възползва от тях, въпреки че не предлага решения. Това е по-скоро поглед назад към загубения уют, който съществуваше досега, а не към решаването на проблемите и поглед напред.
Към този курс, който обобщаваме като националистически, популистки и крайнодесен, се включва и Доналд Тръмп - въпреки че в САЩ водещи в тази тенденция са популизмът и национализмът, докато в Европа те получават и своята идеологическа опаковка, често основана на расизъм и ксенофобия. Самото преизбиране на Тръмп за втори мандат показва, че това не е отклонение от правилото, а достатъчно доминираща тенденция, на която сегашните управляващи не намират отговор. Напротив, виждаме, че в редица страни крайнодясното вече се превръща в част от управлението. Това е и резултат от обстоятелството, че до голяма степен геополитиката измести идеологиите. Партиите вече се етикетират преди всичко като проруски и проевропейски, а едва след това като леви, центристки или десни. И една крайнодясна партия се оказва достатъчно приемлива, ако е на “правилни” геополитически позиции. Достатъчно е да споменем участието в правителството или управляващото мнозинство на такива партии в Швеция и Финландия. Не на последно място, е случващото се в Италия, където партията и политиката на Джорджа Мелони бяха приети като вписващи се в общоевропейската позиция именно през призмата на геополитиката, а не на нейните идеологически основи.
- Русия също отива на парламентарни избори – първите след началото на войната в Украйна. Според вас може ли да се очаква някаква промяна в курса на Москва, или вотът по-скоро ще бъде потвърждение и легитимиране на вече съществуващия модел?
- Едва ли някой може да очаква промяна в управлението и политическата ситуация в Русия в резултат на тези избори, въпреки че обществената умора от войната очевидно вече се чувства и там. Това се отразява в две противоположни посоки. В единия случай на преден план излиза стремежът към прекратяване на войната и завръщане към по-нормалния начин на живот в самата Русия. Това не означава отказ от резултатите от войната, а по-скоро стремеж към политическо фиксиране на придобивките чрез преговори. Втората тенденция, която се опитва да се профилира като алтернатива на сегашното управление, е резултат от радикализацията на част от руското общество, което смята, че Путин не мобилизира достатъчно наличния ресурс на страната в тази война, че води буквално странна война. Тук по-скоро елитът, отколкото обществото настоява за много по-бързо и радикално военно, а не политическо приключване на войната.
- Докато Германия обвиняваше Русия, Владимир Путин беше в Бишкек по повод срещата на Шанхайската организация за сътрудничество. Там бяха и Си Дзинпин, Нарендра Моди, Ердоган и други лидери. Какво беше посланието на тази среща?
- Самото присъствие на толкова лидери на важни държави даде сериозна заявка за промяна на статуквото и преместване на центъра на тежестта в международните отношения. Шанхайската организация за сътрудничество е реакция на не-Запада срещу политиката на САЩ и Европа в международните отношения – срещу опитите за налагане на решения, двойните стандарти, опитите за доминация, пренебрежението към международното право и стремежа към търсене на по-справедливи международни отношения. Пред ШОС обаче стои сериозен концептуален избор: не-Запад или анти-Запад. В първия случай става дума за противовес и нови баланси спрямо Запада, във втория - за алтернатива и заместване на Запада като основен глобален център. Русия и частично Китай преследват втория вариант; повечето от останалите - първия. Но: и в двата случая мотивите са освобождаване от или намаляване на зависимостите.
Как ще се развива оттук нататък този процес, зависи до голяма степен от борбата между САЩ и Китай за глобално лидерство - и дали тя ще се води в полето на икономическата конкуренция, или ще бъде доминирана от политическата конфронтация, допълнена със силен военен компонент.
