Стоилка Арсова има сериозна професия - създаването на български платежни продукти. Благодарение на нея хиляди ученици имат безплатен достъп до уникални дигитални почерци на национални герои като Левски, Ботев, Раковски.
Стефан Бакалов е зам.-директор на Агенция “Митници”. Благодарение на него хиляди деца знаят защо не бива да посягат към наркотиците.
И двамата са част от инициативата “Достойните българи” на медийната платформа на “24 часа” . Разговаряме с тях за това как се работи с деца, какво ги впечатлява и как възприемат съвременния свят.
Още акценти от интервюто:
- Някои деца са влезли в непознати територии, други търсят спасение за родителите си вместо обратното
- Може да е грешно, но те се развиват и изграждат в среда, изградена от обществото
- Част от тях са по-информирани от експерти в някои институции
- На нас ни се налага да се учим от тях на любов. Те ни я показват и ни връщат към смислените неща
- Колкото повече знаем за историята си, толкова по-ясно разбираме и кои сме ние. Тази памет ни очертава като личности. А затова са и децата – за да продължат тази памет
- Как и защо и двамата се обърнате към децата? Вие, г-жо Арсова, дигитализирахте почерците на имена от историята ни. Как ви хрумна такава идея?
- Стоилка Арсова: Когато сме деца и се учим да пишем, първо имитираме своите родители и учители, защото те са хората, които са ни дали първите знания и посоки. Така започваме да изграждаме и собственото си писане и почерк.
Днес обаче това сякаш започва да се губи. Пишем на клавиатури, докосваме екрани и все по-рядко оставяме след себе си написана дума. И като че ли заедно с почерка започва да изчезва и част от нашата лична памет. Дори подписът – най-личният знак, който оставяме след себе си, за много хора вече не е нещо естествено. А в един подпис може да се прочете много. Той разказва за човека, за неговия характер, за неговото присъствие.
За мен тази памет започва много по-рано. Започва от езика, от начина, по който говорим. След това идва родовото място, от което произлизаме, историите, които сме наследили, хората преди нас. И накрая идва почеркът – този уникален начин, по който всеки човек оставя себе си върху листа.
Всичко това ни изгражда като личности. То е като наше собствено ДНК – невидима връзка между езика, паметта, рода, историята и самите нас. Колкото повече знаем за историята си, толкова по-ясно разбираме и кои сме ние. Тази памет ни очертава като личности. А затова са и децата – за да продължат тази памет.
Именно в ранните години се изграждат най-важните неща. Затова е важно децата да обърнат внимание на начина, по който пишат, на буквите, на думите, на езика. Защото това е част от тяхната идентичност.
- Г-н Бакалов, вие говорите с децата за наркотици, защо точно с тях?
- Стефан Бакалов: Преди повече от 20 години трябваше да отида в едно училище да разговарям с децата за наркотиците. Тогава ми изглеждаше много притеснително, но разбрах, че тази тема е важна за децата и такъв разговор им липсва. Постепенно започнахме да го развиваме като програма. Първите 5-6 години ходих сам в различни училища. Постепенно започнаха да ми помагат и колеги. И така вече 26 години.
- Какви са днешните деца, знаят ли кои са, накъде отиват, какви опасности има по пътя им?
- С. А.: Сега идва едно ново поколение – поколението, за което се казва, че ще върви ръка за ръка с изкуствения интелект. Но колкото и да се развиват технологиите, човекът винаги ще бъде в центъра. Ако дете забрави кое е, губи своята идентичност. А какво всъщност е изкуственият интелект? Това е огромно количество информация и данни, събрани от целия свят, които се обработват и обобщават.
Но в това огромно пространство много лесно може да се изгуби твоят език, произход, история, начин да виждаш света. И когато успееш да обучиш този изкуствен интелект спрямо своята идентичност, тогава нещата се променят. Тогава технологията започва да разбира и съхранява твоето познание. Може би именно това ще бъде част от бъдещето – да използваме технологиите, без да губим себе си в тях. Затова днешните деца не са просто следващото поколение, а хората, които са призвани да променят всичко.
Те ще имат възможността да свържат два свята, които днес съществуват едновременно. Много важно за децата е да умеят да използват новите технологии, без да изгубят онова, което е само тяхно.
- Различно ли е преживяването за тях, когато седнат пред клавиатурата и опитат да пишат като Левски например?
- С. А.: Децата познават много добре Левски, Ботев, Райна Княгиня. Те учат за тях и често се идентифицират с тях. Има букви, които по някакъв начин характеризират всеки човек. Интересно е как децата възприемат дигитализираните почерци на националните ни герои, какво от характера им достига до тях.
Когато в училище ги попиташ като кого искат да пишат, те сядат на клавиатурата, виждат буквите на екрана и казват: “Аз пиша като Левски”. Това носи много на детето – не само като преживяване, но и като възможност да се вгледа в буквите, да ги усети и да открие нещо от себе си в тях.
- С. Б.: Днешните деца са много по-информирани от родителите си. Но информацията понякога е повеждаща и дори рекламира наркотици или този начин на живот. Нашата роля е свързана с това да ги насочим към вярната информация и как да я намерят. Сега има деца, по-информирани от експерти в някои институции. За мен е удоволствие да влизам в дискусия с тях.
- Запомнили ли сте дете, спор, ситуация, преживяване с тях?
- С. А.: От едно столично училище учителка ми изпрати написаното от дете. То било проблемно, но в един момент променило почерка си. Попитали го защо и отговорило: “Опитах да пиша като Раковски”.
Има наука, която твърди, че ако промениш дори една буква в начина, по който пишеш, можеш да промениш и нещо в характера си. Миналата година бях в едно българско училище в Ню Йорк, както и в две в Лас Вегас. Това са съботни училища, в които някои деца пътуват по пет часа с бабите и дядовците си, за да учат български.
Те ми дадоха свои образци на това, което са изписали на ръка. Бяха преписвали “История славянобългарска” заедно с родителите си. Това, което най-много ме впечатли, беше колко силно тези деца са ангажирани с българския език. Затова трябва да отидем при тях и да занесем това знание. Да им покажем, че езикът не е просто предмет, а връзка с България, с историята и с тях самите.
А в Брезник са изписали името на своето училище с почерка на Левски. И това е доказателството, че когато докоснеш децата и учителите до историята по този начин, тя става лично преживяване.
- С. Б.: Има деца, които помня. И те ме помнят. Да не прозвучи банално, но почти всеки ден срещам на улицата хора, които сега са на по 22-25 години. Припомнят ми как сме се запознали на някоя от срещите.
Тази година имахме излючителна кампания. Срещнах се с деца, които разказваха много лични истории. С родители, които употребяват наркотици. Вече има много деца, чиито родители са наркозависими и децата търсят помощ за тях. Страховито е! Тези дечица са като пораснали възрастни. Търсят помощ, съзнавайки, че те са единствените, които могат да помогнат на родителите си. Съветвам ги да не се отказват при тези разменени роли.
- Споделяте ли разочарованието на някои хора от младите, или просто историята се повтаря?
- С. А.: Между мен и моите деца има 20 години разлика. И точно заради това виждам в тях едно ново поколение, което сякаш отново се връща към ценностите. Поколение, което уважава любовта и има различно отношение към нещата, които са истински важни. Те са израснали с интернет и знаят как да се пазят в този свят. Те много по-рано са разбрали, че в дигиталното пространство има правила и опасности и че трябва да умееш да се ориентираш.
Ние израснахме в друг свят, в който постепенно започнахме да навлизаме в социалното пространство, да споделяме, да показваме себе си пред останалите. При децата това го няма, те са много по-внимателни. Знаят, че не всичко трябва да бъде показано и не всяка информация трябва да бъде споделена. И може би точно това е едно от най-важните умения, които трябва да развиваме – умението да селектираме. Но има нещо, което не бива да губим по пътя. Откакто се появиха смартфоните и дигиталният свят навлезе толкова силно в живота ни, не бива да губим книгата.
- С. Б.: Всички поколения са извървели своя път. Преминали са през различни социални, икономически, житейски проблеми. Може би, когато и аз съм бил дете, същото е говорено. Виждам уникални деца, изградени личности. Виждам и деца, навлезли в непозната за тях територия, но те също полагат усилия според това, което виждат. Да, може да е грешно, но те се развиват и изграждат в среда, изградена от обществото.
- Г-жо Арсова, учредихте фондация “Каузите на Стоилка”. Разкажете накратко за нея.
- С. А.: При мен всичко тръгна от родовата памет. Аз съм от Сливница. Дядо ми е бил благодетел и това събуди интереса ми към историята на рода. Когато откриеш рода си, разбираш много и за себе си. Аз съм проследила от 1828 г. насам девет родови линии с над 430 преки потомци и сега искам с моите дъщери да продължим това дело, свързано с рода на Пуне Колев. Дарила съм много неща на музея в Сливница, защото вярвам, че когато имаш нещо, което е част от историята, то трябва да бъде споделено.
Много хора имат желание да даряват и именно затова създадох фондация “Каузите на Стоилка”. Искаме да съхраняваме родовата памет и да оживяваме историите на видни личности от региона. Казала съм на децата си снимка да не изхвърлят. Никога не знаеш какво държиш в ръцете си. Една снимка, писмо или стар документ може да се окаже разковничето, което ще ти помогне да разплетеш една родова нишка.
Затова е важно да посадим това семе в децата – да ги научим да пазят, да питат и да помнят. Защото историята не е само в учебниците. Тя е и в нашия дом, в старите снимки, в почерка, в разказите на бабите и дядовците ни.
- Г-н Бакалов, защо много често казвате - че децата са ви научили да обичате?
- С. Б.: Така е. На нас ни се налага да се учим от децата си на любов. Те ни я показват и ни връщат към смислените неща. Забързани в работа, ежедневие, понякога забравяме, че и ние, и децата ни се нуждаем от любов.
