Измина половин век от онази луда и мащабна 1981 г., когато нацията отбеляза своите 1300 години. Тогава, в пика на студената война, България не просто построи НДК или паметника в Шумен. Тогава родихме шедьоври, които и до днес вграждат паметта ни в камък и лента – реставрацията на Царевец, суперпродукцията “Хан Аспарух” и сериала “Капитан Петко войвода”. Тогава Панагюрското съкровище взриви залите в Париж, Лондон и Ню Йорк, българският глас летеше в Космоса, а ЮНЕСКО призна културните ни паметници за световно наследство. Дори изстреляхме собствен изкуствен спътник в Космоса през същата тази 1981 г.
Светът осъзна, че на Балканите има държава, която не е просто географска територия. Разбира се, и тогава е имало куп проблеми, но не може да се отрече, че сме имали мащаб. Днес обаче, изправени пред далеч по-монументалната историческа граница от 1400 години България - от 632 г., когато Кубрат основа Стара Велика България, в публичното ни пространство цари музейна тишина. Намалихме гласа си до шепот и се превърнахме в нация от диванни критици, които наблюдават историята, но не участват в нея.
От гледна точка на културната антропология, тази тишина изглежда като престъпление. Нашата резонансна честота е кована точно 14 века - от Кубратовия завет през гения на Борис и Симеон до самотния вик на Паисий в Света гора. Когато 1400 години една културна ДНК отказва да изчезне напук на петвековни тъмнини и геополитически разломи, това не е просто минало, а нещо повече.
Длъжни сме да извадим тази инициатива и да я превърнем в жива национална доктрина. Не за да се гордеем с костите на мъртвите царе, а за да събудим ината и трудолюбието в костите на живите българи. Не някакви изкуствени лозунги, не “Евровизия” или “Джиро д'Италия”, а точно 1400 години България е най-силният ни легитимен цивилизационен бранд пред света. Той доказва, че ние не сме дестинация за евтини наемници, а сме народ, дал писменост, вяра, държавност и ценностен код на половин Европа.
Хубавото е, че такава инициатива вече съществува, подхваната от група будни български общественици. Присъединете се! Нека превърнем 2032 г., когато се навършва този велик юбилей, в нещо мащабно и нечувано. В празник на българщината и националния характер. Ето я голямата кауза, зад която всички най-после можем да се обединим, излизайки от ежедневните ни партийни партизанщини. Защо не?
(От фейсбук, със съкращения)
