Вероятно има руско влияние, но България няма да е слабото звено на НАТО, казва журналистът дисидент Владимир Костов
На прага на 95 години пиша историята си, гледам да не сърдя съдбата
Може би ще има филм за преживяванията ми
Владимир Костов е роден на 28 май 1932 г. в София. Между 1956 и 1969 г. работи като журналист във вестниците „Средношколско знаме", „Работническо дело", „Поглед", „Антени" и „Отечествен фронт". От 1969 до 1972 г. е ръководител на програма „Хоризонт" на БНР, а през 1971 г. е назначен за главен секретар на новосъздадения Комитет за телевизия и радио.
През 1968 г. е привлечен в новосъздадения 10-и отдел на Първо главно управление на ДС със служебния псевдоним „Кръстев". Структурата поддържа т.нар. „свръхсекретен щат" – обществено разпознаваеми личности, чието пребиваване зад граница може да бъде обяснено с професионалната им дейност. През 1974 г. Костов е изпратен в Париж като кореспондент на БНТ, като използва журналистическото си прикритие и за събиране на разузнавателна информация.
През юни 1977 г. получава политическо убежище във Франция. Бягството му се превръща в един от най-тежките провали на българското разузнаване – не само защото е най-високопоставеният дезертирал офицер на ДС, но и заради силния международен отзвук. На 5 май 1978 г. е осъден задочно на смърт. На 26 август същата година срещу него е извършен атентат в парижкото метро – прострелян е с миниатюрна капсула, съдържаща рицин, но отровата не се освобождава и той оцелява.
От 1978 до 1994 г. Владимир Костов е журналист в Радио „Свободна Европа" в Мюнхен. Автор е на автобиографичната книга „Българският чадър", в която разкрива подробности около убийството на писателя Георги Марков. Помилван е през 1990 г.
– Г-н Костов, от десетилетия живеете във Франция и наблюдавате едновременно френската политика, процесите в Европа и развитието на България. Как изглежда страната ни днес, погледната от Париж?
– България е стабилна европейска държава, която има своето място и своя посока. Пред нея има възможности, които трябва да съумеем да използваме докрай. За тази цел обаче е необходимо ясно да формулираме претенциите си и последователно да отстояваме националните си позиции навсякъде, където се налага. Моето впечатление е, че в сравнение с други периоди днес положението е по-добро. Благоприятно обстоятелство е и наличието на стабилно парламентарно мнозинство. Поне на публично равнище не се забелязват остри конфликти между основните институции – например между президента и министър-председателя.
– Френското списание L'Express нарежда британското, френското и нидерландското разузнаване сред най-ефективните служби в Европа, а България поставя в дъното на класацията, редом с Унгария и Словакия. Доколко подобни оценки дават реална представа за състоянието на една разузнавателна система?
– Подобни класации неизбежно се основават на определена методология и на преценката на техните автори, затова в тях винаги има субективен елемент. Зад публичните дебати често стоят интереси и обстоятелства, за които обществото не разполага с пълна информация. Такива анализи могат да осветят отделни проблеми, но не бива да се приемат като окончателна и безспорна присъда.
– Сред най-сериозните констатации е тази за уязвимостта на българския политически елит към руско влияние. Разполагаме ли с основания да приемем подобно твърдение като реална заплаха?
– Не бих могъл да определя доколко то отговаря на действителността, защото не разполагам с необходимите факти. Вероятно руско влияние съществува – трудно е да бъде другояче. Но при внимателен анализ на съвременните международни отношения ще открием различни влияния почти навсякъде, особено когато става дума за големите държави. Още по-естествено е малка страна като България да бъде обект на подобни въздействия. Само по себе си това обаче не е достатъчно основание за крайни оценки. Важното е институциите да могат да разпознават чуждото влияние и да защитават националния интерес.
– Ако проблемът не е непременно в липсата на професионализъм, къде трябва да се търсят слабостите на българските служби – в кадровия подбор, политическата зависимост или контрола върху тяхната дейност?
– Не бих се наел да давам категорична оценка. Моите отношения както с българските, така и с редица чужди служби са останали далеч назад във времето. Могат да бъдат посочени много възможни слабости, но не смятам, че основният проблем непременно е липсата на професионален капацитет.
– Доверието между съюзническите служби се гради трудно и лесно се губи. Има ли според вас основания да смятаме, че партньорите ни в НАТО споделят чувствителна информация с България без сериозни резерви?
– Би трябвало да е така. България е част от съюзна система и обменът на надеждна информация е в основата на общата сигурност. Но за реалното равнище на доверие могат компетентно да говорят хората, които днес са на активна служба. Моите години в тази сфера отдавна са отминали.
– Само преди дни дрон навлезе в българското въздушно пространство и се взриви в близост до Трансбалканския газопровод. Българските служби съобщиха, че става дума за тип, използван от украинските въоръжени сили. Как трябва да бъде оценяван подобен инцидент – като единичен случай или като предупреждение за нов вид риск?
– Всеки такъв случай трябва да бъде анализиран самостоятелно и много внимателно. Понякога зад привидно незначителен инцидент може да се крие сериозна опасност, а понякога е вярно обратното. Дроновете се използват именно защото трудно се откриват и могат лесно да преодоляват защитата. В конкретния случай апаратът очевидно не е бил прихванат и от Румъния, която разполага с по-добра техника от нашата. Виждаме, че и Русия предприема допълнителни мерки, за да направи защитата си срещу подобни нападения по-ефективна. Това показва, че предизвикателството не е само българско.
– Все пак този случай разкрива ли празнини в системата за наблюдение и противовъздушна отбрана?
– Не бих направил толкова категоричен извод само въз основа на един инцидент. Убеден съм, че българските служби оценяват сериозно случилото се и при необходимост ще предприемат допълнителни мерки.
– Черноморският регион се превръща във все по-напрегната зона. Съществува ли риск България да се окаже слабото звено по източния фланг на НАТО?
– На този етап не виждам признаци за подобно развитие. Не смятам и че българските управляващи биха допуснали страната съзнателно да бъде поставена в такова положение.
– Как оценявате първите послания и поведението на Илияна Йотова като президент? Виждате ли у нея потенциал да бъде обединяваща фигура?
– Смятам, че тя показва качества, с които може да бъде добър президент на България. Желая ѝ успех на предстоящите избори.
– В международен план се появиха твърдения, че във Вашингтон се обсъждат различни варианти за евентуални действия срещу Куба през септември или октомври. Достига ли до вас подобна информация и доколко реалистичен ви се струва такъв сценарий?
– Не съм чувал подобна информация. Но светът стана толкова несигурен, че сякаш почти не остана спокойно място. Ако ме питате дали е възможна нова война, историята на човечеството е изпълнена с конфликти, а периодите на мир често са кратки. Понякога изглежда, че склонността към война е дълбоко заложена в човешката природа. Затова вече малко неща биха могли да ме изненадат.
– Турция, Саудитска Арабия и Пакистан подписаха тристранно споразумение за колективна отбрана. Оформя ли се нов геополитически и военен център на сила?
– Следя темата. Това сътрудничество свързва Турция – държава с една от най-големите армии в НАТО, финансовата и петролната мощ на Саудитска Арабия и Пакистан – единствената мюсюлманска държава, която разполага с ядрено оръжие. Колко устойчива и реално действаща сила може да се превърне този съюз, предстои да видим. Заради географското си положение България би могла да бъде засегната в определена степен при евентуален конфликт. Затова трябва внимателно да следим процесите и ясно да защитаваме собствените си интереси.
– Може ли това споразумение да промени отношенията между Анкара и НАТО и да ускори стремежа на Турция към все по-самостоятелна политика за сигурност?
– Едва ли непременно ще доведе до такъв резултат. Споразумението предвижда колективна отбрана – нападението срещу една от участващите държави да бъде разглеждано като нападение срещу всички. Но истинският характер и реалната тежест на всеки съюз се разкриват едва когато той бъде поставен пред необходимостта да действа.
– Има ли Европа основания да се тревожи от появата на толкова мощно обединение в мюсюлманския свят?
– Основания за внимание и тревога има. Същевременно подобен съюз би могъл да се превърне и във фактор за стабилност и възпиране на по-големи конфликти. Все още е рано за еднозначна оценка.
– Ако към него се присъединят Египет и други държави, възможно ли е да се роди своеобразно „ислямско НАТО"?
– В международната политика всичко е възможно, но на този етап подобен извод би бил преждевременен.
– На фона на войните, геополитическото напрежение и миграционния натиск усещат ли французите страх, че конфликтите могат да се разраснат и да достигнат по-близо до тяхното всекидневие?
– Франция е голяма държава – по територия е няколко пъти по-голяма от България – и традиционно е сравнително отворена. В страната пристигат много хора и сред тях, разбира се, може да има и такива, които представляват риск. Голямото предизвикателство е да бъде намерен правилният път за тяхната интеграция. Въпреки силния шум през последните дни около мигрантския натиск към Испания, във Франция няма усещане за непосредствена кризисна обстановка. Животът поскъпва, но това се случва и в България. И при вас, и при нас има недоволни от процесите, свързани с еврото, докато други почти не им обръщат внимание.
– След толкова превратности – разузнаване, бягство, смъртна присъда, атентат и десетилетия в изгнание – от какво се тревожи човек на вашите години?
– Да кажа, че нищо не ме тревожи, би било безотговорно. Що се отнася до България, политическото равновесие и наличието на парламентарно мнозинство могат да дадат известно спокойствие. Остава надеждата страната да има и успешен президент в лицето на г-жа Йотова.
– На 26 август се навършват 48 години от атентата срещу вас в парижкото метро. В тялото ви е изстреляна миниатюрна капсула с рицин, но отровата не се освобождава и вие оцелявате. Как се живее със съзнанието, че държавата, на която сте служили, ви е осъдила на смърт и се е опитала да изпълни присъдата?
– От години вече не мисля за това. Човек не бива непрекъснато да се измъчва за неща, които не може нито да промени, нито да заличи, защото те вече са се случили. Научих се да гледам философски на преживяното и да изживявам пълноценно дните, които имам.
– Прошката освобождава ли човека от миналото, или някои рани остават завинаги?
– Отдавна съм простил, но не съм забравил онова, което ми се случи. Ако говорим за ролята на жертва, мога да призная, че през годините понякога дори съм се чувствал удобно в нея. (Смее се.)
– Когато днес чувате предупреждения за руско влияние върху българския политически елит, връщат ли ви те към времето, когато ДС работеше в тясна връзка с КГБ? Виждате ли приемственост между зависимостите от онзи период и днешните механизми на влияние?
– В историята на специалните служби подобни влияния несъмнено са съществували и до голяма степен са били естествени за времето, в което живеехме. Когато бях по-млад, поддържах отношения с колеги от Държавна сигурност. За съжаление, с течение на годините контактите ни стават все по-редки. И тогава, и по-късно обаче съм имал добри впечатления от много от хората, които работеха там.
– След повече от половин век във Франция къде е домът ви днес – там, където сте изградили живота си, или в България, към която продължавате да се връщате?
– Навсякъде. Подготвяме се със съпругата ми и сина ми да се върнем в България през есента или евентуално напролет. Синът ми вече е пенсионер. Съвсем наскоро събрах у дома голяма част от роднините ни. Във Франция сме около 40 души, макар че не всички успяха да дойдат. Получи се прекрасно семейно събиране.
– Догодина ще навършите 95 години. Когато погледнете назад, годините тежат ли, или по-скоро дават свободата да отделите важното от преходното?
– Добри са си тези години за мен. Гледам да не сърдя съдбата, за да остане благосклонна към мен и към семейството ми. Пиша собствената си история и може би ще я издам като книга – ще видим. Имаше и интерес да бъде направен филм по моите преживявания, но проектът спря по време на ковид пандемията. Дай Боже само да сме здрави.
