Моите верни читатели ще ми простят, че в летните си репортажи често прекъсвам разказа за драматичната епоха на великия български цар Иван Шишман с новини от археологическите разкопки на Перперикон. Но какво да се прави – сезонът е напрегнат, а аз искам българите да са запознати с всички нови открития. В разказа за последната голяма война между Българското царство и Османската империя в края на XIV в. стигнах до мощното настъпление на султан Баязид през лятото на 1393 г. и героичната отбрана на крепостта Косово (древния Мисионис) край Търговище. Саможертвата на неговите защитници обаче не успяла да спаси българската столица. „Щом овладял Кос Ова, пашата тръгнал към престолнината на Сосман – Търнавъ – пише османският хронист Мехмед Нешри. – Като я наближил, той спрял на стан. Неверниците дошли и му донесли ключовете". Така, с обсада или предателство, Търновград бил овладян на 17 юли 1393 г. Всички християнски и османски извори с изключение на лаконично сведение в руската Троицка летопис пишат, че цар Иван Шишман не бил там. Отбраната организирал патриарх Евтимий, докато българският владетел опитвал да събере нови войски .
Оттук турците се насочили към Черноз (Червен) край днешния град Русе. После Али паша тръгнал на запад по течението на Дунав, завземайки градовете и крепостите по двата бряга. Овладени били Юрюк Ова (Гюргево) и Нюкестри (Нови град). Сериозна съпротива оказал Зищ Ова, както османците наричали яката крепост на Свищов. Нейният управител отказал да се покори и се защитавал с оръжие до пълно изчерпване на хранителните припаси. От Свищов пашата нападнал Влахия, където също превзел доста крепости. Накрая отвсякъде бил обсаден силния град Нигболъ (Никопол), в който се е укрепил цар Иван Шишман.
Той се бранел отчаяно, колкото и безперспективно да изглеждало това при създалата си обстановка. Благодарение на тази твърда защита зад здравите стени на Никопол, бил сключен временен мир, макар с цената на тежки и унизителни условия. Едно от условията на договора било отказването на цар Иван Шишман от царското му достойнство. В писмените източници титлата се определя по различен начин съобразно националността на авторите. Турците го наричали „бег", а преминалият през Балканите немски рицар Ханс Шилтбергер – „херцог".
Преди години литературният историк Климентина Иванова направи важно откритие, позволило да разберем как се назовавал официално самият Иван Шишман. Изследвайки старинни ръкописи в Библиотеката на Румънската академия на науките, тя попада на български сборник с монашеско съдържание, написан във втората половина на ХІV в. и съхраняван там под № 298. Последният 191 лист от ръкописа останал празен и през следващите векове буквално е покрит с различни приписки. Изчиствайки по-късните текстове, изследователката отделя най-ранните, които се оказват чернови от писма на писаря на Иван Шишман, на когото той лично е диктувал. В тях владетелят нарича себе си „Господин Търновски", както именно звучала титлата му през последните две години на Търновското царство.
Смисълът на „господин" в онези далечни времена е по-различен от съвременния и е със значението на „господар". По същия начин бившият цар е отбелязан и във влашката хроника на Михаил Мокса – „Шушман домнул".
Вече разказвах, как още при похода на великия везир Али паша през 1388 г., завладяната територия около Шумен била превърната в османски санджак. Сега това се случило с почти цялата земя на Търновското царство. Турският хронист Идрис Битлиси пише, че след превземането от Али паша на неговата територия, тя станала османска провинция. Историкът Хюсеин твърди, че към Иван Шишман и рода му оказали благоволение, но в останалите земи навсякъде назначили „управители из средата на правоверния народ", т. е. мюсюлмани.
Според някои не съвсем сигурни данни, в Никополската област влизали още само четири града. Именно тази нищожна територия станала последна опора на Иван Шишман.
Не е съвсем ясно положението в Силистра. Тя била превзета от турците още в 1391-1392 г., но, според турски документи, по-късно те трябвало отново да я щурмуват заедно с Никопол. Това води до заключението, че при християнската офанзива през 1392 г. Силистра е била временно освободена. Най-вероятно тя е станала притежание на влашкия воевода Мирчо Стари. Тази тежка борба за Силистра е причината в много от грамотите си влахът винаги да подчертава, че е „самодържец", „господин" или „владетел на Дръстър". Същевременно Мирчо запазил някои чисто български длъжности като „кефалия Дръстърски", което говори за смесен българо-влашки характер на градското управление.
Така или иначе, опора на малкото Шишманово владение бил силно укрепеният Никопол. Неговите мощни фортификационни съоръжения дали още няколко свободни месеца на последните територии от Търновското царство. Днес от тях са останали само стърчащи тук-там зидове. В края на ХІV и първата половина на ХV в. обаче край Никопол се разигравали важни исторически събития, поради което са запазени интересни описания на укрепленията му.
Мехмед Нешри отбелязва, че Никопол се намирал на самия бряг на Дунав и водите на реката се плискали в стените му. В 1455 г. западният хронист Валеран дьо Ваврен съобщава, че градът се състоял от две крепости – горна и долна, охраняваща пристанището. От якия замък към реката се спускали две дълги стени, които затваряли пристанищното укрепление.
Стратегическото значение на Никопол е отбелязано в 1444 г. от папския пратеник Андреас де Палацио. Почти половината от града се намирала на реката, където било пристанището, от което турците атакували Влахия и Унгария. Явно в средата на ХV в. не се е променило много от времето на българската средновековна държава, когато чрез Никопол се осъществявала връзката с християнските противници на турците – власи и унгарци.
Укрепителната система на града не се изчерпвала с описаните съоръжения. Градът бранел стратегическия брод на река Дунав. Срещу него се издигала още една крепост – Холъвник при днешния румънски град Турну Мъгуреле. Тя е добре проучена от румънските археолози и представлява малка твърдина с масивна кула в центъра и пристанище, обърнато към Никопол. Така Никопол и Холъвник образували единна система с две насочени едно срещу друго пристанища и допълващи се пояси от крепостни стени.
Дори в тази невероятно тежка ситуация Иван Шишман се опитвал да провежда активна политика спрямо завоевателите. Предстояла последната битка за българската свобода. А тя се оказала последна в живота на великия владетел.
