Видя се, че елитното училище и семейство с възможности не е гаранция срещу агресия, понякога даже тласка към нея, каза още в интервю за "24 часа" социалният психолог
Още акценти от интервюто:
- Крайните убеждения днес не идват с книги, а със силни емоции
- Скандалите между политиците създават среда, в която младите са по-уязвими към радикални онлайн групи
- Говорим за "зверство", защото ни е по-лесно да не признаем, че има колапс на всички нива - семейство, институции, общество
- На 4 август на Младежкия хълм в Пловдив група непълнолетни пребиха до смърт 37-годишния Георги Кузев, като според разследването са го подлагали около час на мъчения - гасили са фасове в него, рисували са му свастики и всичко това заснеха и споделиха онлайн. Повечето от обвинените са деца от средната класа, някои учат в елитни гимназии. Как е възможно именно там - в среда уж с висок социален статус, добри възможности и уж по-строг контрол - да се появят младежи, способни на такова издевателство?
- Това е едно от най-неточните клишета в главите на всички ни - че агресията е присъща на бедните и необразованите. Доброто училище и родителите с възможности не дават имунитет. Напротив, понякога дори са предпоставки заради високите очаквания и натиска за постижения. Те потискат емоциите и създават емоционална празнота, която има нужда от компенсация.
Уж по-строгият контрол в повечето добри гимназии е фокусиран към академичните резултати и дисциплината в час. Но рядко обръща внимание на младата психика, на междуличностните отношения вътре и извън училищната среда или на това какво правят децата в социалните мрежи и в свободното си време. А и училището няма как да контролира всичко. Не му е и работа!
Още повече че родителите не го правят. Но именно там, в паралелния свят на мрежата, алгоритмите и затворените групи, се ражда и радикализира тази агресия.
И най-важното - социалният статус не е гарант за емпатия. Емпатията се възпитава в семейството и в малките, значими взаимоотношения, а не се придобива в училище, пък било то и престижно. Ако липсват автентични емоционални връзки, то материалният статус и престижът остават празна черупка. Така че този случай не е “провал на бедните квартали”, а е симптом за провал на комуникацията и емоционалното възпитание в “успешна” среда. Той ни кара да преосмислим как и в какво всъщност възпитаваме в децата си.
- Премиерът Румен Радев заяви, че извършителите са “креатури” и на опозицията, която унищожавала антифашистки паметници. От своя страна пък опозицията отвърна, че те са по-скоро негови креатури, свързани с руска пропаганда. Има ли реална връзка между политическата реторика и радикализацията на младите?
- Премиерът Радев нарече извършителите “креатури на опозицията”, като според мен искаше да направи препратка отново към наследени проблеми от предишни управления. Похват, между другото, който години наред гледахме от Бойко Борисов.
Но на въпроса за връзка между политическата реторика и радикализацията - по-скоро няма. Младите не се интересуват пряко от политика, така че да се влияят от разприте между политиците. Но има индиректна връзка. Политиката определя битието на гражданите на държавата и има мощен ефект върху хората - те търсят смисъл, обяснение и сигурност, а получават раздори. Това не радикализира младите директно, но разклаща доверието на родителите им в институциите.
- Младежите се представили за “ловци на педофили”, копирали са модел на руски неонацист и са използвали социалните мрежи както за примамване, така и за публикуване на мъчението. Доколко тези мрежи нормализират насилието сред подрастващите?
- Реалният източник на радикализацията при младите е паралелният свят на социалните мрежи. Убийството беше копирано от онлайн субкултура, а не от политическа реч. Това е дигитална радикализация, която заобикаля “дежурните” политически заяждания. Така че политическата реторика не създава насилници, но създава среда на цинизъм и недоверие в институциите, в която младите хора, търсещи идентичност и силни емоции, са много по-уязвими от радикални онлайн групи. Интернет не просто нормализира насилието сред юношите - те го превръщат в структурирана игра и героизиран ритуал, който се възпроизвежда с ужасяваща прецизност. Случаят в Пловдив не е спонтанен изблик на агресия, а копие до най-малки подробности на модела на руското неонацистко движение, който е изключително прост за възпроизвеждане: създаваш фалшив профил, примамваш жертвата, следва запис на групов побой и унижение, който се пуска онлайн като доказателство за изпълнена мисия. Мрежата предлага на младежите нещо, което реалният свят често не дава - героична идентичност наготово. Те не са просто група тийнейджъри, които пребиват човек. Те са “ловци праведници”, жестокостта им е висша кауза.
Младежите, които бият човек повече от час и излъчват онлайн, демонстрират пълна липса на емпатия. Това обаче не е просто личностна черта, а е резултат от среда, в която насилието е развлечение, а чуждо страдание се качва заради лайкове и споделяния. Радикализацията рядко започва с търсене на насилие, а с нещо по-безобидно. Алгоритмите на социалните мрежи обаче насочват потребителите към все по-крайно съдържание. Но това са, образно казано, “третото поколение” на онлайн радикали, които общуват в криптирани чатове и затворени общности на глобално ниво.
- Много хора побързаха да обвинят родителите - къде са били, как не са видели. Други пък сочат “токсичната среда”. Кой е основният фактор тук - семейството, институциите или културата, в която насилието е забавление?
- За агресията при подрастващите нито един фактор сам по себе си не е единствено важен, но всеки може да я предизвика. Родителите носят първична отговорност – проблемът е в емоционалната им наличност. Когато дете прекарва часове в криптирани чатове, усвоява неонацистка символика и планира нападения, това не става за ден. Ключовият въпрос е не “къде бяха родителите”, а “имало ли е автентична комуникация, за да следят емоционалния му свят?”.
Връстниците са важен агент на социализацията и в пубертета излизат на преден план - това е естествен процес. Но родителите не трябва да се оттеглят, защото в края на периода младият човек отново се нуждае от тях, за да го подготвят за професионалната му реализация. Ако ги няма, той остава с улицата. Последователи на радикални движения масово споделят, че лидерът на култа им е давал обич и признание, които не са намирали в семейството. Затворените групи в интернет предоставят изобилие от харесване и признание.
Второто ниво е институционалното - училището, социалните, ДАНС. В пловдивския случай социалните вече са работили с едно от децата заради девиантно поведение - системата е знаела, но не се е справила. Училището гледа резултатите, не психичното здраве, бори се за бюджет и дарения - бавно се превръща в квазитърговско дружество.
Третото ниво е културата - в дигиталната среда насилието е забавление, но и в реалната е норма. Това е колапс на всички нива - семейството не успява да осигури емоционална връзка, институциите нямат капацитет или воля да реагират, а обществото аплодира крайностите.
- Кой според вас носи реалната институционална отговорност, която години наред не е адресирала радикализацията – МВР, ДАНС, образователната система или политическата класа?
- Колективна е. Но произтича от институционален егоизъм. Истинската тежест пада върху МВР и ДАНС, защото те са създадени, за да се грижат за нас, но са показали, че не могат или не искат да преведат информацията от откритите източници в реални действия срещу тези мрежи. И докато политиците, вместо да ги контролират и мотивират да си вършат работата, си разменят обвинения, младежите продължават да бъдат вербувани в групи, видими за всички освен за тези, които трябва да ги спрат. Това не е провал на една институция - това е провал на цялата система за сигурност.
- В този смисъл това обикновен криминален инцидент ли е, или става дума за идеологически мотивирано насилие с неонацистки елементи? Какво ни пречи като общество да видим по-голямата картина, вместо да го свеждаме до “поредното зверство”?
- Ако се вторачим в етикета “неонацизъм”, рискуваме да пропуснем по-дълбокия проблем - че младите, търсещи смисъл и идентичност, намират готови отговори в радикални онлайн групи. Това е проблем на всички нас, които сме допуснали и продължаваме да търпим тази среда да се развива безпрепятствено. А това, че свеждаме случая до “зверство”, е, защото така ни е по-лесен за смилане. Зверството е изолиран акт на лоши хора. Идеологически мотивираното насилие обаче изисква да признаем, че става дума за системен проблем - за мрежи, които активно вербуват млади хора, за алгоритми, които ги насочват към крайно съдържание, за липса на институционален отговор и за родители, които боязливо подминават неудобния въпрос за възпитаването на децата си.
- Сякаш крайнодясното изглежда атрактивно за младите, така ли е?
- Крайнодясното в мрежата е опасно за специфичен профил подрастващи. Тийнейджърската възраст е период на търсене на идентичност, а светът е сложен. Крайнодясната идеология предлага опростена картина, а ролята на “ловец на педофили” дава моментална, героична идентичност - от анонимници те стават “воини на правото”. Това е мощен психологически наркотик.
В училище и у дома тийнейджърите често се чувстват безпомощни. Крайнодесните групи предлагат илюзия за сила и значимост: биеш, снимаш и получаваш лайкове от цял свят. За едно незабелязвано дете “ексклузивната идентичност” в мрежата е изключително привлекателна.
Казват, че убийците не знаели какво е фашизъм - но то не им трябва. Крайните убеждения днес не се печелят с книги, а с емоционална наситеност. Те дават ясни граници, принадлежност, идентичност, признание и емоционална връзка. А достъпната онлайн ехокамера бавно води от безобидни клипове към радикално съдържание.
- Съдът и прокуратурата подчертават особената жестокост и липсата на съжаление. Какво се случва в груповата динамика, когато 10 младежи гледат, снимат се и се смеят, докато петима убиват?
- Събират се 10 младежи, които вече са преминали през онлайн радикализация - видели са клипове, усвоили са идеология. Отиват готови за мисия. А когато побоят започне, всеки един преминава през четири етапа: първо престава да бъде себе си и става част от “отряда”, воин на правдата, след това жертвата престава да бъде човек, после възбудата и взаимната зараза в групата убиват състраданието, накрая се разпръсква отговорността: вината не е на този или на онзи, защото всички са там и всички бият… Резултатът е групова еуфория от насилието, в която отделният индивид престава да бъде морално същество. Да не пропускаме и това, че в групата има и момичета, които стават един много мощен естествен стимулант за младия бъдещ мъж, за да прояви още и още агресия…
