ПИШМАН ОПЕРАТОРЧЕТО!!!
В случая с убийството на Георги Кузев има детайл, който не бива да остава в периферията. На мястото са били около десет непълнолетни. Първоначално всички са задържани, но обвинения за убийството са повдигнати на само на петима от тях. За останалите публичното обяснение звучи почти битово: били свидетели, само.. снимали.
Точно тук започва проблемът.
Какво означава „само са снимали", когато не става дума за случайно заснето престъпление, а за предварително организирана саморазправа, извършена от група, събрала се с определена цел? Ако някой отива на мястото, знаейки какво предстои, и неговата задача е да държи камерата, той не е човек извън събитието. Той изпълнява своята роля в него. Свидетел е човекът, който попада пред едно деяние и го наблюдава. Той може да го заснеме, да извика полиция, да даде показания. Но ако присъства като част от групата, ако знае предварително каква е целта, ако участва в подготовката или ако е дошъл именно за да превърне насилието в запис, въпросът вече не е дали е нанесъл удар или не.
Българското наказателно право не познава съучастието само като държане на оръжието или нанасяне на удара. Наказателният кодекс различава извършител, подбудител и помагач. Помагач е и онзи, който умишлено улеснява извършването на престъплението. Следователно физическото участие в побоя не е единственият критерий за наказателна отговорност.
Затова въпросът към разследването трябва да бъде много конкретен. Кой е знаел предварително какво ще се случи? Кой е участвал в организирането на срещата? Кой е отишъл там с намерението да снима? За кого е бил предназначен записът? Имало ли е уговорка какво ще бъде публикувано и къде? Била ли е камерата случайно присъствие или предварително разпределена функция?
Това са въпроси за съучастието, а не за морала.
И дори когато не може да се докаже общ умисъл, остава друг правен проблем. Наказателният кодекс предвижда отговорност и за човек, който не попречи на очевидно тежко престъпление, когато може да го направи без сериозна опасност за себе си или за другиго. Предвижда и отговорност при неоказване на помощ на човек в непосредствена опасност за живота му.
Но да се говори само за бездействие в този случай е нелепо. Ако някой снима продължително насилие, защото записът е част от замисъла, той не бездейства. *Той извършва нещо*.
В случая камерата не е просто свидетел на престъплението. Тя е част от неговата причина.
Все повече насилие се извършва не само срещу жертвата, а и пред въображаема или реална публика. Побоят вече не приключва с последния удар. Той продължава в клипа, в профила, в реакциите, в споделянията, в репутацията, която извършителят очаква да придобие. Това променя самата структура на престъплението.
При обикновеното насилие целта е жертвата. При насилието за социални мрежи има и втори адресат. Публиката.
Някой трябва да види случилото се. Някой трябва да разбере колко си „смел", колко си „опасен", на коя група принадлежиш, какъв образ си изградил. Без тези условия престъплението няма смисъл. Реалното страдание на един човек се превръща в материал за самоличност.
Затова и разделението между „тези, които бият" и „тези, които снимат" е подвеждащо. Ако престъплението е замислено и като съдържание, човекът с телефона не стои непременно извън него. Той осигурява неговия живот.
Без камерата има побой.
С камерата има продукт.
И точно този продукт е причината побоят да бъде извършен по този начин, с тази демонстративност, с тази продължителност и с това желание за унижение.
Наказателното право все още мисли основно във физически категории. Човек, място, оръжие, удар, телесна повреда, смърт. Но част от съвременните престъпления вече се случват едновременно на две места. Едното е реалното местопрестъпление. Другото е социалната мрежа. Там може да бъде намерен моделът за подражание. Там може да бъде установен контактът. Там може да бъде създадена групата. Там се изгражда репутацията, заради която извършителят има нужда да демонстрира жестокост. И там накрая може да бъде отнесен трофеят, записът.
Когато социалната платформа е толкова тясно свързана с мотивацията и осъществяването на престъплението, възниква логичният въпрос защо тя почти никога не присъства сред последиците.
Правото отдавна допуска ограничения върху средства, използвани за престъпна дейност. При определени компютърни престъпления съдилищата в различни държави са налагали ограничения върху достъпа до компютри и мрежи. Ако конкретно средство е било използвано за извършване на престъпление и съществува риск от повторение, съдът може да ограничи достъпа до него.Няма причина тази логика да бъде смятана за немислима по отношение на социалните мрежи.
Съдебно наложеното ограничение за определен срок, насочено към публични профили, публикуване на съдържание или използване на конкретни платформи, е съвсем резонен въпрос. Особено когато именно там се намира стимулът за престъплението.
За човек, който живее основно чрез виртуалния си образ, наказанието в реалния свят може да бъде възприемано като нищожно. Профилът остава. Публиката остава. Натрупаният статус остава. В някои среди дори самото престъпление може да увеличи този статус.
Тогава възниква парадокс. Държавата наказва човека, но може да остави непокътнат механизма, който го е мотивирал.
След събитията във Вашингтон през януари 2021 г. големите социални платформи ограничиха достъпа на Доналд Тръмп до профилите му, защото прецениха, че публичното му присъствие създава риск от допълнително насилие. Юридически това е съвсем различен случай. Там частна компания прилага свои правила, а не съд налага наказание. Но принципът е: достъпът до дигитална публика може да има реални последици и ограничаването му може да бъде използвано като превантивен инструмент.
При престъпления, извършени за престиж, разпознаваемост или принадлежност в социалните мрежи, подобен въпрос не изглежда екзотичен.
Той става неизбежен.
Защото в такива случаи физическият извършител е само едната страна на човека. Другата е неговият публичен образ. Физическият човек нанася удара. Профилът има нужда ударът да бъде видян. Физическият човек стои пред жертвата. Виртуалният му образ стои пред публиката. Физическият човек може да се страхува от полицията и съда. Виртуалният му образ чака одобрение.
Разбира се, наказателната отговорност може да бъде само лична. Не може да бъде обвинен акаунт. Не може да бъде осъден аватар. Алгоритъмът няма наказателна вина.
Но това не означава, че правото трябва да се преструва, че тези неща не съществуват.
Ако дигиталната идентичност е била двигател на поведението, ако престъплението е било извършено така, че да бъде превърнато в съдържание, тогава санкцията, която изцяло пренебрегва тази среда, оставя основната причина непокътната.
И тук отново се връщаме към онези, които „само са снимали".
Наказателната отговорност е индивидуална и за всеки трябва да бъде доказано какво е знаел, какво е искал и какво е направил. Неадекватно обаче е камерата предварително да бъде обявена за неутрална. Ако някой е знаел за планираното насилие, дошъл е заедно с останалите и е поел задачата да го заснеме, тогава разследването дължи много по-сериозен отговор от „той не е удрял".
Защото при престъпление, което има нужда от публика, камерата не е свидетел. Тя е съучастникът, без който спектакълът няма смисъл и не би бил извършен...!!!
(От фейсбук)
