Не е валидна днес доктрината “Винаги с Германия, никога срещу Русия”, каза още историкът в интервю за "24 часа"
- Проф. Илчев, в Париж министър-председателят Румен Радев заяви, че мястото на България не е в т.нар. Коалиция на желаещите за Украйна. В същото време името на външния министър Велислава Петрова фигурира в преамбюл в Киевската декларация, но според премиера под нея няма неин подпис и не са поемани допълнителни ангажименти. Формулираната позиция е, че защитаваме нашия национален интерес, но не пречим на останалите по пътя, по който те са поели. Как оценявате позицията ни по отношение на Коалицията на желаещите?
- В средата на XIX век няколко руски писатели пишат под колективния псевдоним Козма Прутков комично абсурдни стихотворения, афоризми, които на пръв поглед са глупави, но всъщност осмиват остроумно обществото. И един от тях гласи: “Ако на клетката на слона видиш надпис “Бивол”, не вярвай на очите си”. Като слушам сладкогласите, велеречиви изявления на управляващите и чета текста на Киевската декларация, имам натрапчивото усещане, че ме карат да повярвам, че пред мен е бивол, а не слон. Доколкото виждам от коментарите, усещането ми е споделено от мнозина.
- Според критици с такава позиция България се самоизолира в рамките на ЕС и НАТО. Виждате ли подобна опасност?
- Не само се самоизолира, а в момента на нейно място бързат да застанат други държави - като Северна Македония например. Струва ми се доста опасно. Историята показва, че макар и невинаги, но в повечето случаи неутралитетът е водил до загуби. Да не стане като в турската поговорка: “Сам си подострих кола и сам си го набих в ...”.
- В такъв случай според вас трябва ли България да участва в такива ад хок формати извън традиционните рамки на НАТО и ЕС?
- Би следвало, стига да преценим, че имаме интерес и че това, което правим, не противоречи на общоевропейските интереси и случващото се в Европа. Да не забравяме, че в петък премиерът заяви, че може да се очакват тактически ядрени удари, като премълча срамежливо кой всъщност разполага с тактически ядрени оръжия в тази война и вопие, че има доктрина за евентуалното им използване.
- Ако гледаме от опита ни в Коалицията на желаещите по отношение на Ирак в началото на века, където участвахме активно, какви поуки могат да се извлекат днес при обсъждането на подобни формати?
- Тогава България участваше активно заради стремежа си да влезе в ЕС и да се покаже като нов и дисциплиниран член на НАТО. Така че тогава е разбираемо. Но и сега важи същото, тъй като сме страна от източния, най-уязвим фланг на НАТО, а очевидно в Европа в момента друга държава с агресивни намерения спрямо съседите си освен Русия няма. И не е случайно единството на общата линия на европейските държави - не срещу Русия като такава, а срещу амбициите и агресивната ѝ политика. И да не забравяме, че в “клуба на богатите”, в който влязохме, има не само привилегии, но и задължения, понякога не особено приятни.
- Покрай тази ситуация често се цитира доктрината “Винаги с Германия, но никога срещу Русия”. Виждате ли елементи на подобна балансирана външнополитическа линия?
- Абсолютно не. Щом хората обичат толкова исторически аналогии, да припомня, че през 1940 година руснаците правят намеци, че биха съдействали България да получи не само Южна Добруджа, както става по Крайовската спогодба, но и Северна. И историческата легенда е, че цар Борис е казал: “Не искам сибирски мечок да играе казачок над северната ми граница”. Това е прозорливо, тъй като ние сме страшно близо до Русия, която в момента е единствената агресивна държава в Европа.
- Все пак ние имахме резерви по отношение на 21-вия пакет санкции - в частта за санкциите срещу руския патриарх Кирил и други двама, но не наложихме.
- Това е характерен пример за гръмки и твърди изявления, които постепенно се размиват под напора на ситуацията. Лично чух министър-председателя пет пъти да казва твърдо, с категоричността на военен, че ще наложи вето и накрая не го направи, а каза, че има резерви. С други думи, вечното кредо на политиката: “Никога не казвай никога”. А що се отнася за Руската православна църква, от векове насам - от времето на Иван Грозни и дори преди това на Иван Калита, тя винаги е била подчинена на държавата и утвърждава държавната политика. Да не забравяме, че не взе никакво отношение към обстрела на Коиево-Печорската лавра. Затова ми изглежда странно това благожелателно отношение към патриарха. Същият, който съвсем нехристолюбиво наруга президента Радев и българите преди няколко години. Или патриархът няма резерви в критиките си към България, но ние му отговаряме в духа на поговорката: “Ти го плюеш, той вика от Бога росица”. Той очевидно стои начело в момента не на една извисена духовна религиозна организация, а на една светска религиозна организация, която сляпо следва политиката на руското правителство.
- Ако трябва да направим един исторически преглед, какви уроци бихме могли да си вземем от българската външна политика назад през годините - през ХХ и ХIХ век?
- Всеки народ гледа първо себе си, така го правим и ние и това замъглява погледа ни. Не бива да забравяме, че България няма това стратегическо значение, което е имала в края на XIX и началото на XX век. Светът стана друг. Промениха се търговските пътища, Източното Средиземноморие не играе ролята, която е играло преди. Изместено е от презокеанската атлантическа търговия. А и България през Балканската война играе ва банк, за съжаление, без да се съобразява нито с реалните си възможности, нито с конфигурацията на силите и изпада като един средно силен играч на международното поле. Да не забравяме, че Русия тогава, загрижена да опази своите стратегически цели, не ни подкрепя. След това между двете световни войни българската външна политика е изключително предпазлива - съгласно народния принцип “за един бит двама небити дават”. И изразител на тази внимателна политика е цар Борис III. Бих казал, че в навечерието на Втората световна война той прави почти невъзможното, опитвайки да задържи България извън световния конфликт. Това трябва да му се признае. Въпреки нежеланието му се оказахме на страната на Германия и знаем какво става. А след войната държавата ни е хвърлена в ръцете на Русия и губи всякаква самостоятелна роля.
- Трудно ли се поддържа баланс във външната политика в динамичен свят, какъвто е сега в момента?
- Аз не мога да разбера психологията на българските политици. Всички те напираха да сме членове на НАТО и Европейския съюз, но това носи не само привилегии, а и отговорности. И тези отговорности трябва да бъдат поемани, а не в първия кризисен момент да се казва, че ще се пази неутралитет. Да перифразирам прочут израз на дядо Драган Цанков: “Искам ти меда, но не и жилото ( “Оригиналното е “Не ти ща ни меда, ни жилото”). Това не значи, че трябва да сме военнолюбива сила, пък и нямаме възможност за това, но и неутралитетът не ражда уважение. За мен лично като проевропейски настроен човек Европа направи много голяма грешка, когато не се насочи към създаването на европейска централизирана армия. Тя щеше да бъде и по-ефективна, и по-евтина. Така се остави да бъде играчка в ръцете на по-мощни държави с агресивни намерения, като Русия и в по-малка степен на САЩ. А сега когато принудена от обстоятелствата, се насочва, макар и предпазливо, към общи инициативи – да речем, в отбранителната техника, ние се дърпаме.
- Но кой точно ще командва? На практика имаме ЕС на две скорости. И европейска армия на две скорости ли ще се получи?
- Със сигурност мога да кажа, че командващ няма да бъде български генерал. А по другия въпрос повтарям - ние трябва да бъдем единни, защото разединена Европа е по-слаба и по-уязвима от САЩ, от Русия, от Китай, от надигащите се в момента държави от БРИКС като Индия, Бразилия и така нататък. Не вярвам Европа да си възвърне хегемонията, която е имала през ХIX и началото на XX век. Но за да стане равностоен играч, трябва да бъде много по-обединена.
- Още в началото казахте, че наше място искат да вземат държави като Северна Македония. Наскоро президентът ѝ Гордана Силяновска-Давкова отново се застъпи за отпадането на втория протокол към Договора за добросъседство. Как приемате тази позиция, след като Европарламентът прие доклада за напредъка на страната, в който всъщност се запазиха точно текстовете, свързани с втория протокол?
- С надеждата да продължат да упорстват, докато в един момент на Европа ѝ писне и си каже, че няма да се занимава с този дребен спор. В общи линии това е. Доколкото съм говорил с колеги в Скопие, това им е надеждата - че накрая на Европа ще ѝ писне и ще каже: “Престанете да се занимавате с това. Подписвайте”.
- Да го кажат на нас?
- Да.
- Но нали няма такова нещо двустранен спор между две държави, а е между целия ЕС и Северна Македония, тъй като вторият протокол е част от преговорния процес. Може ли действително да ни окажат натиск и ние да подпишем?
- Нали си давате сметка какво знаят или по-скоро какво не знаят за този спор, да речем, в обществата на Дания, Литва, Естония, Португалия и т.н.? Нека да гледаме реалността в очите. Реално това е спор между България, която е член на ЕС, и Северна Македония, която не е. За момента България е в по-силна позиция, но да видим докога ще може да я опази и какво в тази позиция е реалистично и какво не е. От гледна точка на европейските взаимоотношения спорът изглежда съвсем дребен.
- А тогава отношенията между двата народа?
- Между двата народа мисля, че чак такива различия няма. Има по-скоро между различни групи политикани, най-вече от страна на Северна Македония, но не само там, има ги и при нас - които изострят спора. Специално в Северна Македония те нямат интерес той да приключи, защото получават подкрепата на Сърбия и не виждат с какво ще я заместят. Нашата позиция е по-силна с това, че всъщност това не ни интересува чак толкова. За нас това е важен, но не е жизненоважен въпрос. Докато за Македония, поне във възприятието на нейните политици, това е жизненоважният въпрос за съществуването на отделна държава Северна Македония. А ние винаги, когато говорим за това, просто забравяме, че населението на Северна Македония, грубо казано, е малко по-голямо от това на София.
CV
- Иван Илчев е роден през 1953 г.
- Завършил е английска гимназия
- Магистър по история в СУ "Св. Климент Охридски", специалност "Нова и най-нова обща история"
- Гост-професор в центъра "Удроу Уилсън" във Вашингтон, държавния университет на щата Охайо и Мерилендския държавен университет, САЩ, също в университета на Чиба, Япония
- Професор по нова и най-нова история на балканските народи, доктор на историческите науки, член-кореспондент на БАН
- Декан на Историческия факултет (2003-2007)
- Ректор на СУ "Св. Кл. Охридски" (2007-2015)
- Избран за академик от БАН през 2024 г.
