На финала на "Х Фактор" през 2015 г. победителят в британското издание на шоуто Джеймс Артър излиза да пее на сцената с Михаела Маринова. И казва, че не само е много впечатлен от таланта , но тя има и всички данни да стане световна звезда. 11 години по-късно тя се наложи като един от най-значимите гласове на музикалната ни сцена. А феновете са категорични, че изпълненията на живо са съвършени във вокално отношение, което може да се каже за много малко артисти.
- Годината ви е изпълнена с промени - и лични, и професионални. Какво се случва с Михаела Маринова точно сега?
- Много интересни неща в този конкретен момент от живота ми. Имам усещането, че успях да премина през една личностна криза, която всъщност смятам за много ценна. Това са моменти, в които по някакъв начин ни се отварят очите, порастваме, узряваме и улягаме. Емоциите вече не са водещото, а разумът и способността да премислиш трезво ситуацията както в личен, така и в професионален план.
Смятам, че съм отворила много широка врата или портал, който вярвам, че ще ме заведе там, където винаги съм искала да стигна.
- В какво се състоеше тази криза и кога започна?
- Не е от скоро. Според мен започна преди година и половина. Осъзнах, че прекалено много се самонаблюдавам и анализирам не само себе си, но и ситуациите в работата и извън нея.
Винаги съм се стремяла да държа контрола
и юздите в ръцете си. Кризата дойде от осъзнаването, че това при мен е прекалено засилено и всъщност нарушава вътрешния ми баланс, комфорт и хармония. Започнах да се тревожа повече от необходимото.
Понякога човек трябва да се пусне по течението и да се довери на процеса. Именно доверието беше нещото, което ми липсваше. Имаше съмнение във всичко и във всеки. Не го приемам като огромен минус, защото ме е предпазвало от много ситуации и ми е помагало сама да се спасявам в трудни моменти. Но е имало случаи, когато ми е пречело. Сега мисля, че успях да намеря баланс. Един товар падна от плещите ми и дишам по-свободно и по-спокойно.
- В музиката ви също сякаш започва нова глава, така ли е?
- Поставих началото на една много интересна трилогия, която планирам още от миналата година. Първата песен “Медал” е написана заедно с Павел Николов през юни миналата година. На хората им е странно как толкова рокендрол песен се е появила през най-слънчевия период от годината, когато всички мислят за купони и летни хитове. Истината е, че рокендролът напълно ме е завладял. Това е музиката, с която съм израснала. Фреди Меркюри, Тина Търнър, Елвис Пресли - това са изпълнители, с които родителите ми са ме закърмили. Осъзнавам, че мелодиите, които съм слушала като дете, сега започват да се проявяват в мен и да оформят артиста, в който се превръщам. Чувствам се по-стабилна в себе си отвсякога и готова за големи, взривоопасни неща.
- Защо решихте новият ви проект да бъде именно трилогия и какво стои зад идеята?
- Реших да не я бавя. Песните излизат в три последователни месеца. “Медал” беше през май, през юни излезе “Другата част”, а през юли - “Ехо”. Целият проект носи името на последния сингъл и може да бъде определен като миниалбум или EP. Всички песни са концептуално свързани. Преливат една в друга, а видеата, които направихме с Ники Драганов, също следват обща история.
Тази трилогия е вътрешен бунт срещу фалша, изкуствеността и прекалената материалност на времето, в което живеем. Аз не съм за материалното, а за нещата, които можеш да докоснеш, помиришеш, усетиш и целунеш, истинските човешки моменти. Затова и “Медал” е толкова силна метафора. Тя казва, че няма нищо по-скъпо от любовта.
Не ни трябват медали,
статуетки, скъпи подаръци или увехнали цветя. Трябва ни любов.
В песента пея, че нося своята любов и че тя ще бъде вечна. Под “теб” имам предвид музиката и публиката ми, нещата, които остават във времето.
- Но вие се сгодихте, така че любовта има и съвсем конкретно лице.
- Да, разбира се. И любов към човека, който всеки ден ми напомня, че тя трябва да е безвъзмездна. Не по сметка, не по интерес, не моментно влечение. Да даваш, без да очакваш нещо в замяна. Просто защото обичаш и цениш човека до себе си.
- Изглеждате много щастлива, но пазите половинката си далеч от светлината на прожекторите. Защо?
- Не го споменавам не защото е тайна. Още в началото на връзката ни той повдигна темата и идеята дойде от него личният ми живот да не бъде центърът на всичко около мен. Искам прожекторите да са насочени към музиката, а не към личния ми свят. Затова пазя тази част за себе си.
- Мислите ли за сватба?
- Много си я искам. Представям си я нестандартна, нетипична, в тесен кръг с най-близките хора и като едно лудо рокендрол парти.
- Имате ли дата?
- Все още не. Казала съм си, че първо трябва да мине концертът в зала 1 на НДК, а след това ще мисля за сватба.
– На 28 ноември ще сбъднете една от най-големите си мечти - концерт в зала 1 на НДК. Какво означава този момент за вас?
- Това е мечта, която си пожелавам от години. Обичам да записвам мечтите и целите си в дневници. Пиша не само текстове за песни, а и мислите си, как съм се чувствала през деня. Приемам дневника като най-добрия си приятел. Станало ми е навик всяка сутрин да пиша. Докато закусвам, просто оставям ръката си да записва всичко, което минава през мен. Вярвам, че когато нещо мине през ръката ти, то започва да се материализира. Манифестирам, като описвам мечтите си така, сякаш вече са се случили.
През 2023 г. намерих стар дневник, в който първата от 14 цели беше написана с огромни букви: “Зала 1, НДК”. Колко е хубаво да отвориш старите си тефтери и да видиш как мечтите ти са станали реалност. Три години след като съм записала тази мечта, на 28 ноември ще стъпя на сцената на зала 1.
- Какъв беше пътят, който доведе до тази стъпка?
- Не бързам и не обичам да изпреварвам времето. През 2020 година направих първия си самостоятелен концерт в “София лайф клуб”. Повторих същата зала три години подред. Бях си казала, че няма да мина на следващо стъпало, докато не разпродам напълно концерта. След това дойде зала “Пиротска 5”, а после миналогодишният концерт във Vidas Art Arena за 10-годишнината ми на сцената.
Винаги съм искала
всяка следваща стъпка да бъде естествена
Публиката ми е моето семейство. Готова съм да събирам хората един по един, като диаманти. Започнахме с 250-300 души. Миналата година събрахме 1500 души. След този концерт си казах: “Айде, Господи, ти напред и аз след теб”. Знам, че мога. Просто ми трябват правилните хора около мен.
В зала 1 ще бъда с моята банда, с Ангел Дюлгеров, Пламен Денчев, Радо Казасов, Евден Димитров, Катя Кръстева и Никола Стойков. Ще бъдат и танцьорите ми, както и Любо Киров - човек, който е неизменна част от живота и музиката ми. Интересното е, че той сам ми каза: “Аз ще бъда на твоя концерт”. А преди две години в гримьорната преди негов концерт в НДК се обърна към мен с думите: “Ако до две години не направиш зала 1, ще си хвърля шапката”. Явно и той е бил част от тази енергия, която ме е водила натам.
- Имате ли ритуали преди концерт или запис?
- Да, имам. Част от ритуала ми е винаги да загрея гласа си. Това е нещо, без което не мога да изляза на сцена. Правя конкретни упражнения, загрявам тялото си и отправям молитва. Молитвата е нещото, без което никога не излизам пред публика.
Когато бях по-малка, имах талисман - сол ключ, който носех навсякъде със себе си. Бях повярвала толкова силно в него, че когато го загубих, имах чувството, че животът ми приключва. Тогава осъзнах нещо много важно - вярата е в теб, а не в неодушевен предмет. Ако я носиш в себе си, тя ще бъде навсякъде с теб. Така молитвата се превърна в най-големия ми ритуал.
В студиото обаче имам един по-забавен ритуал, имам си едни “музикални чорапи”. Всички мои песни и хитове са записвани с тях. Когато влизам да записвам, просто си ги обувам, защото ми носят комфорт и някакво специално усещане. Знам, че не съм единствената. Чела съм, че много световни изпълнители също имат подобни навици, конкретни дрехи или предмети, които им носят увереност. При мен това са чорапите.
- Какво обичате да правите извън сцената?
- Чета и свиря на пиано. Напоследък всекидневието ми е толкова интензивно, че когато ми остане малко свободно време, най-много обичам просто да си остана вкъщи сама със себе си. Понякога си пускам хубав филм, за да пренастроя съзнанието си към почивка. Когато човек е прекалено натоварен, няма пространство да приеме вдъхновението.
Ставам рано и използвам сутрините си пълноценно. Тренирам фитнес, пилатес, а вкъщи правя и упражнения, подобни на йога.
Много обичам да готвя
Това ме разтоварва. Също така мисля за сценичния си образ - как бих искала да изглеждам, какво си представям за следващите проекти. Постоянно комуникирам със стилистите си и заедно градим визията ми. Мисля, че през последните две години успяхме да изградим много ясен образ, така че когато хората чуят името ми, веднага да си представят нещо конкретно. Това е много трудно за един артист, защото както човекът се търси във времето, така и артистът се търси. Но е прекрасно, когато откриеш своето. В последните две години се чувствам много добре в кожата си. Знам, че за някои хора е шокиращо, защото са свикнали с образа на малкото Мише. Но истината е, че вече съм на 28 години. Малкото Мише още живее в мен, но то вече е жена. Минах през много важни трансформации, за да стигна дотук. А съм убедена, че тепърва предстои още разцъфване.
- Как изглеждат щастливите моменти, които споделяте с годеника си?
- Обичаме да отидем на вилата и да се изолираме от света. Да садим цветя, да копаем в градината, да си гледаме ягодите. Да опънем шезлонг на поляната и просто да бъдем заедно, да си говорим. Той е най-добрият ми приятел. И двамата преминахме през периоди на личностни кризи и самоопознаване. Имахме нужда
да бъдем опора един за друг
Всеки ден се учим какво означава да бъдем семейство и най-близките хора един за друг.
- Споменахте, че обичате да готвите, кои са любимите ви ястия?
- Пилешките крилца са моя специалитет. Правя ги на фурна, обикновено с чили. Напоследък намирам много интересни рецепти за хора, които тренират. Не спазвам диети, просто се старая да се храня по-чисто. Спрях свинското месо, защото ми тежи. Предпочитам пилешко, телешко и риба. Истината е, че мога да сготвя почти всичко. Майка ми, баща ми и баба ми готвят прекрасно и са ми предали тази любов към храната. Пълнени чушки, мусака, супи, пиле с ориз, сарми, баница, тиквеник, щрудел, всичко мога да направя. Народно чедо съм и се радвам, че родителите ми са ми предали тези умения.
- С бъдещия ви съпруг говорите ли вече за деца?
- Да. Напоследък усещам много естествено как часовникът ми започва да тиктака в тази посока. Не съм си поставила срокове или конкретен план. Искам да се случи естествено, когато му дойде времето.
Със сигурност искам две деца
Аз съм единствено дете и знам какво е понякога да ти липсва братче или сестриче. Искам моите деца да бъдат приятели. Моят човек иска три деца. За третото водим преговори. (Смее се.)
Имаме голямото щастие и от двете страни да разполагаме с баби и дядовци, които много искат да помагат. Това ми носи спокойствие. Никога не съм вярвала, че децата трябва да спират човека да живее живота си или да следва мечтите си. Убедена съм, че всичко може да се съчетае, когато има любов и подкрепа.
- Освен големия концерт в НДК какво още ви очаква през следващите месеци?
- Предстоят ми концерти из страната. На 4 август ще участвам в Царево в един много интересен акустичен проект. Ще бъда само с Ангел Дюлгеров и моите беквокали. Това е част от нов тип концертни формати, които дават свобода на артистите да представят музиката си по различен начин, по-интимно, по-непосредствено и в различни аранжименти. Много се радвам, че подобни неща започват да се случват и в България.
- Участвате в мюзикъла “Кабаре”. Какво ви даде тази роля?
- Това беше дебютът ми на тази сцена. Работата с Валентин Ганев и целия екип беше изключително ценна за мен. Получавала съм и други предложения през годините, но “Кабаре” дойде точно в правилния момент. На 15 септември започваме новия сезон с представление в Античния театър в Пловдив. Никога досега не съм играла там, само съм пяла. Още отсега се вълнувам, защото това е сцена, която винаги ме е респектирала.
- Днес много млади хора мечтаят за музикална кариера. Колко трудно всъщност се успява в България?
- Не е лесно. Съществува определен шаблон, в който сякаш се очаква да влезеш, за да бъдеш успешен. Много млади хора се обезсърчават именно заради това. Покрай преподавателската ми дейност често разговарям с млади изпълнители. Имам музикална школа и преподавам пеене вече шест години. Но не се чувствам просто като вокален педагог. Опитвам се да бъда ментор. Разказвам им истината за шоубизнеса. Много от тях вярват, че ако участват в телевизионен формат, всичко автоматично ще се нареди. Но истината е, че човек сам трябва да бъде двигателят на собствения си успех. Трябва да си подготвен и да използваш всяка възможност максимално добре.
Сам е много по-трудно. Важно е да се обградиш с хора, които вярват в мечтата ти толкова силно, колкото и ти самият.
- Налагало ли ви се е да правите компромиси?
- Най-голямото предизвикателство беше да устоя на натиска да вляза в шаблона, който очевидно работи. Не защото не уважавам този тип музика. Напротив. Уважавам труда на всеки артист. Но когато нещо не е твое, се превръща в лъжа. А аз никога не съм искала да бъда лъжа. Винаги съм се доверявала на вътрешния си глас. С екипа ми от “Вирджиния рекърдс” през годините постепенно открихме коя е истинската Михаела Маринова и каква е нейната сила като артист.
- Какво ви казват феновете?
- Забелязвам една много интересна еуфория около концертите ми. Хората започват да се обличат като мен, да се вдъхновяват от рокендрол визията, която изградих. Публиката ми е много разнообразна, има хора от различни поколения. Най-интересното е, че огромна част от нея се състои от млади хора, които пеят или мечтаят да станат изпълнители. За тях аз съм доказателство, че в България може да се успее и с музика като моята. Много си ги обичам. Винаги си говорим на “ти”. Всички бариери падат. Вярвам, че публиката е огледало на артиста. По нея можеш да разбереш много за човека на сцената.
- Имало ли е момент, в който сте осъзнали истинската сила на музиката?
- Да. Получавала съм много съобщения от хора, които са ми казвали, че музиката ми ги е спасила в тежки моменти. Но има една история, която никога няма да забравя. Преди десет години след участие в Стара Загора една майка ме спря и ми каза, че дъщеря ѝ е в инвалидна количка и
всеки ден слуша “Стъпка напред” с надеждата един ден да проходи
Миналата година на клубен концерт във Варна при мен дойде младо момиче и каза: “Аз съм момичето от инвалидната количка”. Вървеше съвсем сама. Това е един от моментите, които никога няма да забравя. И именно така осъзнаваш колко голяма сила има музиката и колко голяма отговорност носи човек с това, което създава.
- Как пазите гласа си?
- Със сън преди всичко. Задължително си осигурявам между шест и осем часа сън. В края на 2022 година загубих гласа си. Това беше наказанието ми за безсънните нощи и нездравословния начин на живот. Тогава научих урока си. Започнах да се храня правилно, да се грижа повече за себе си и да поставям здравето си на първо място. Истината е, че преди просто не се хранех достатъчно. А храната е важна. Тялото има нужда от енергия, за да функционира добре. Оттогава се старая да се грижа много по-съзнателно както за гласа си, така и за себе си като цяло.
