- Достойните българи разбиват клишето, че само се оплакваме, мърморим и не вярваме в нищо - те са доказателство за една тиха, но много силна България
- Много хора ругаят държавата, защото не я усещат като своя - проблем е на доверие, но и на гражданска култура
- Здравето, семейството, децата - това са най-силните стълбове на щастието ни
- Нашенецът не е непременно намръщен, а по-скоро предпазлив. Усмивката у нас често се пази за близките, за "своите"
- Мрънкането е лесна форма на участие - дава усещане, че си морално прав, без да изисква действие.
- Истинското гражданство започва там, където човек прави нещо конкретно: гласува информирано, не дава подкуп, пази общото пространство, помага, контролира, участва
- Щастливи в личен план, нещастни в обществено-политически - това ли е най-краткият отговор на въпроса защо все сме на дъното на световните класации по удовлетвореност от живота си, г-жо Славкова?
- Да, това е едно от най-кратките и според мен точни обяснения. Българинът много ясно разделя личния си свят от обществения. Когато говори за семейството си, за децата, за приятелите, за дома, той често дава доста по-положителна оценка.
Но когато въпросът се прехвърли към държавата, институциите, усещането за справедливост, законност и перспектива, тонът става много по-критичен. Там българинът по-често вижда хаос и усещане, че правилата не важат еднакво за всички. Именно това разминаване между относително стабилния личен свят и проблемния публичен свят обяснява защо често изглеждаме толкова недоволни в международните класации.
Затова не бих казала, че българите са просто нещастни хора. По-скоро сме общество, което има ниско доверие - към институциите, към политическите елити, към съдебната система, към администрацията, понякога дори един към друг. А доверието е много важна част от усещането за щастие. Човек може да има добро семейство и приятели, но ако живее с постоянното усещане, че утрешният ден е несигурен, че държавата няма да го защити, това неминуемо понижава общата му удовлетвореност от живота.
Световните класации не измерват само личното настроение или моментната радост. Те отчитат и усещането за контрол върху живота, за сигурност, за справедливост, за доверие в средата. Точно в тези обществени показатели България традиционно има проблем. Нашето щастие често е “частно”, но когато излезем извън този кръг и погледнем към обществото като цяло, оптимизмът отслабва.
Така че формулата “щастливи в личен план, нещастни в обществено-политически” е много вярна. Тя показва, че проблемът не е в липсата на способност да бъдем щастливи, а в дефицита на доверие, справедливост и усещане за обща посока.
- Според международни проучвания нивата на щастие в България са се повишили с 63 пункта от 2013 г. до днес, а данни от март тази година показват, че по-недоволни от живота от нас са гърците. Коя е причината?
- Причината е, че България се промени много повече, отколкото понякога сме склонни да признаем. Доходите се повишиха, възможностите за пътуване, образование, работа и лична реализация станаха по-големи, младите поколения имат съвсем различна култура на живот.
Но има и друг важен момент - очакванията също се повишиха. Когато хората живеят по-добре, те започват да сравняват не със собственото си минало, а с другите европейски общества.
Затова в България може едновременно да има обективно подобрение и субективно усещане за недостатъчност. Ние живеем по-добре отпреди, но искаме да живеем по-нормално, по-спокойно и по-справедливо. Това е важна разлика.
Що се отнася до сравнението с Гърция, то показва, че националното самочувствие и удовлетвореността не зависят само от доходи. Те зависят и от усещането за стабилност, социална сигурност, политическа среда и т.н. Южните общества също преживяха тежки кризи, а това оставя дълга следа в общественото настроение.
В този смисъл българският ръст в усещането за щастие не трябва да се подценява. Той показва, че въпреки критичността си българите все пак усещат, че животът им в редица отношения се е подобрил. Но остава големият въпрос - дали това лично подобрение ще бъде подкрепено от по-силни институции, повече справедливост и по-ясна обща посока за страната.
- Вашите проучвания от минали години показват, че щастливите в личен план са 64% срещу 26%, определящи се като по-скоро нещастни. Как тълкувате тези данни?
- Тези данни са много показателни, защото разбиват клишето, че българите са по природа нещастни, мрачни или вечно недоволни. Ако 64% от хората се определят като щастливи в личен план, това означава, че в частния си живот българинът намира достатъчно основания за удовлетворение и стабилност. Семейството, децата, приятелите, домът, работата - това са пространствата, в които хората успяват да изградят усещане за нормалност.
Това е много характерно за българското общество: частният свят компенсира дефицитите на публичния. С други думи, българинът често не вярва, че “голямата система” работи добре, но вярва в близкия кръг. Вярва на хората, които познава лично. Това обяснява защо можем да имаме високи нива на лично щастие и едновременно с това много ниски нива на обществено доверие.
Затова и не бива да се прави прибързан извод, че българите са мрачни или неспособни да бъдат щастливи.
- Коя е рецептата за българското щастие? В какво го намираме - в парите, в здравото семейство, във верните приятели, в хобито си, в пътуванията извън страната?
- На първо място - в здравето и семейството/децата. Това са двата най-силни стълба на българското щастие. След тях идват близките приятели, сигурният доход, домът, спокойствието.
Парите са важни, разбира се, но не толкова като самоцел, а като гаранция за свобода и сигурност. Българинът иска да може да посрещне сметките си, да помогне на децата си, да отиде на лекар, да почива, да не живее в постоянен страх от утрешния ден. Тоест парите са средство за достойнство.
През последните години виждаме и нещо ново - все повече хора свързват щастието с преживявания: пътувания, хоби, спорт, време за себе си. Това е знак за модернизиране на обществото. Когато човек мисли не само как да оцелее, а как да живее добре, това вече е друга култура на щастие.
- Защо българите са толкова сериозни и крият емоциите си, когато са на улицата, в други страни ще видите много по-усмихнати хора - попита ме преди време чужденец. Ако беше задал на вас този въпрос, как щяхте да му отговорите?
- Бих му казала, че българинът не е непременно намръщен, а по-скоро предпазлив. Нашата култура не насърчава много демонстративното показване на добро настроение пред непознати. Усмивката у нас често се пази за близките, за “своите”.
Има и исторически пласт. Дълго време публичното пространство е било място, в което човек трябва да внимава - какво казва, на кого се доверява, как изглежда. Това създава култура на сдържаност. Ние не сме сред обществата, в които усмивката към непознат е автоматичен социален жест.
Но това не означава, че липсва топлота. Напротив - чужденците често казват, че след първоначалната дистанция българите са много гостоприемни, щедри и сърдечни. Просто нашата усмивка невинаги е на улицата.
Така че бих казала на този чужденец: Не съдете българите само по лицата им на улицата. Понякога зад сериозното изражение стои не студенина, а житейска предпазливост. Българската усмивка съществува, но тя по-често идва след доверието, а не преди него.
- Откривате ли феномена “заучена безпомощност” и очакване все някой да ни измъква от заплетени ситуации в държавата?
- Да, в известна степен го има. Част от българите са свикнали да мислят, че “нищо не зависи от мен”, “всички са еднакви”, “каквото и да направя, няма смисъл”. Това е много опасно обществено усещане, защото води до пасивност, цинизъм и отказ от участие.
Но не бих казала, че това е цялата картина. Виждаме и много гражданска енергия - доброволци, дарители, хора, които създават каузи, помагат на непознати, борят се за квартала си, за училището, за природата. Проблемът е, че тези примери често изглеждат като изключения, а не като норма.
Заучената безпомощност се преодолява с успешни примери. Когато човек види, че неговото действие има резултат, че институцията е реагирала, че общността се е събрала и е решила проблем, тогава се променя и нагласата. Надеждата също се учи.
- Защо толкова често българинът ругае държавата си? Наскоро актьорът Даниел Пеев-Дънди, който бе сред достойните българи тази година, попита реторично: А какво правят за тази държава мърморещите ни сънародници?
- Българинът ругае държавата си, защото често не я усеща като своя. За много хора държавата е “те” - политиците, чиновниците, институциите, някой далечен и враждебен апарат. Много по-рядко казваме “ние сме държавата”. Има един израз, който ясно показва именно това - “държавата е мащеха, а родината е майка”.
Това е проблем на доверие, но и на гражданска култура. Мърморенето е лесна форма на участие - то дава усещане, че си морално прав, без да изисква действие. Истинското гражданство започва там, където човек прави нещо конкретно: гласува информирано, не дава подкуп, пази общото пространство, помага, контролира, участва.
Разбира се, хората имат основания да са критични. Не бива да им казваме просто “не се оплаквайте”. Въпросът е критиката да не се превръща в бездействие. Защото държавата не се поправя само с възмущение. Поправя се с натиск, участие и личен пример.
- Видяхте на церемонията “Достойните българи” неотдавна много усмихнати, щастливи и доволни хора, събрани на едно място. Кой е най-отличителният извод за тях като българи?
- Най-отличителният извод е, че доброто у нас не е изчезнало - то просто невинаги е шумно. Тези хора показват една друга България, която не е цинична, не е примирена, не чака някой друг да свърши работата. Те действат.
Именно те разбиват много устойчивия стереотип, че българинът само се оплаква, мърмори и не вярва в нищо. Тези хора показват обратното - че в обществото ни има огромен ресурс от съпричастност, смелост, човечност и лична отговорност. Те често не започват с големи думи, а с конкретен жест - помагат на човек в беда, защитават кауза, спасяват живот, подкрепят общност, правят нещо, което другите са смятали за невъзможно. В социологически смисъл това са хора, които създават социален капитал - доверие, връзки, пример, надежда.
Затова бих казала, че “Достойните българи” са доказателство за една тиха, но много силна България. България на личния пример, на съпричастността, на смелостта и на добротата. Може би най-важното е, че те връщат усещането за общност. А това е нещо, от което българското общество има огромна нужда. Защото щастието не е само личен проект. То има и обществено измерение - да знаеш, че живееш сред хора, които няма да те оставят сам, когато е трудно.
CV
Родена е през 1989 г. в Сапарева баня.
Завършва специалностите “Социология” и “Политически мениджмънт” в Софийския университет “Св. Климент Охридски”.
Работила е в екипите на големи социологически агенции.
Съосновател е на Изследователски център “Тренд” през 2016 година.
