Големият въпрос е какво иска Турция в замяна на 15-месечната пауза по един от най-спорните енергийни договори на България
Договорът с турската държавна компания “Боташ” вече не е просто споразумение за доставки на газ. След срещата на Румен Радев с Реджеп Тайип Ердоган в Анкара той май се превърна в част от по-голяма сделка за енергия, транспорт, граници и влияние на Балканите.
Официалната версия е, че “Булгаргаз” и “Боташ” са подписали протокол за замразяване на договора за 15 месеца. През този период България ще плаща само за използвания капацитет, а не фиксирани такси за резервиран достъп, като ще се работи и за предоговаряне при актуални пазарни условия.
На пръв поглед това е добра новина. Договорът, подписан на 3 януари 2023 г., е за 13 години и дава на “Булгаргаз” достъп до газопреносната мрежа и пет терминала в Турция с възможност за трансфер на 1,5 млрд. куб. м газ годишно. Но България се оказа задължена да плаща по близо 500 хиляди евро на ден за капацитет, независимо дали го използва.
15-месечната пауза може да спести на “Булгаргаз” над 200 млн.,
ако действително спре начисляването на фиксираните такси. Но това е само груба сметка. Не е ясно дали старите задължения се опрощават, отлагат или остават за уреждане при окончателното предоговаряне.
По-важно е друго - дали са включени допълнителни проекти. Според премиера Румен Радев с Турция можем да бъдем по-ефективни и максимално да използваме нашия потенциал да доставяме газ в още по-големи количества в Централна и Източна Европа.
Турският енергиен министър Алпарслан Байрактар също говори за развитие на сътрудничеството в природния газ, за продължаване на преговорите и за по-ефективно използване на преносния капацитет. Тоест излиза, че за София темата е как да се освободи от тежестта на плащанията по договора, а за Анкара темата е как да стане вход към по-голямо енергийно и инфраструктурно партньорство.
Турските цели донякъде бяха очертани от външния министър Хакан Фидан през юни. Той заяви, че увеличаването на капацитета за подаване на газ от Турция към България е от стратегическо значение не само за двете държави, но и за енергийната сигурност на Източна Европа. По думите му сегашната инфраструктура не е достатъчна за допълнителните количества, които Турция иска да изпраща през България, и са нужни инвестиции от българска страна.
Това е първата и най-очевидна
цена, която Анкара би могла да поиска -
по-голям газов коридор през България към Европа и достъп до пазарите, за да има по-силна роля на “Боташ” като регионален търговец.
Втората цел е електроенергията. Турция вече говори за електрическа версия на TANAP - коридор за пренос на ток от Азербайджан, през Грузия и Турция към България и Югоизточна Европа. Фидан говори и за нови междусистемни връзки с капацитет 700-1100 мегавата.
Третата цел е транспортната свързаност. Турция настоява за по-голям капацитет на границата, дигитализация на процедурите, нови гранични пунктове и по-бърз транспортен коридор към Европа. Самият Фидан нарича България врата към европейските пазари за коридорите, които минават през Турция. Турската страна поставя в този пакет и втора железопътна връзка, както и проекта за магистрала “Черно море”.
Това означава, че върви нова пакетна сделка - газ, ток, граници, жп връзки, пътища и логистика. За Турция това е логично. Тя се стреми да бъде не просто транзитна държава, а регионален енергиен и логистичен център. S&P Global отбелязва, че Турция сключва серия от газови сделки и се позиционира като доставчик за Централна и Източна Европа и Балканите.
В този контекст без достъп до нашата мрежа турският газов и електрически излаз към Европа е ограничен. С нас Турция може да превърне географията си в политическо и търговско влияние. Затова Анкара има интерес не просто да реши спора по договора с “Боташ”, а да го използва като лост за по-широко споразумение.
Да не забравяме и че турските Cengiz Holding и SOCAR
проявиха интерес към активите на “Лукойл”
в България, макар да не е ясно дали “замразяването” на “Боташ” е обвързано и с това.
От българска гледна точка сътрудничеството с Турция е необходимо. Тя е съсед, съюзник в НАТО, огромен пазар, ключова държава за миграцията, сигурността, търговията и енергийните маршрути. България не може да си позволи да гледа на Анкара само като на риск.
Но не може и да си позволи да се държи като страна, която продава стратегическите си позиции срещу временно облекчение по лош договор.
Затова най-важният въпрос е каква е българската червена линия. И тук се очертават няколко аспекта. Трябва да има пълна прозрачност. Ако старият договор е замразен, обществото трябва да знае дали плащанията реално спират, дали задълженията се натрупват, какво става с вече начислените суми, какви са новите тарифи и какво означава само използван капацитет.
Не трябва да се допуска нова зависимост под формата на диверсификация. Газът през Турция може да е полезен, ако произходът, търговецът и условията са ясни. Но ако през турската инфраструктура към България и Европа започнат да влизат смеси от азерски, руски или друг газ с трудно проследим произход, България
рискува да се окаже част от нова схема за зависимост,
този път с по-сложен маршрут.
Инфраструктурата задължително трябва да е под български и европейски контрол. Разширяване на капацитети може да има, но при правила на ЕС, публични търгове, достъп на трети страни, регулаторен контрол и ясна икономическа полза за България.
Страната ни не трябва да се отказва от собствения си потенциал като хъб. Турция иска да бъде център на енергийните потоци.
България също има право да бъде не само тръба, а активен участник
- с приходи от транзит, със собствен достъп до газ през Гърция и Турция, с връзка към Румъния, Молдова и Украйна, с електроенергиен износ и с контрол върху критичната си инфраструктура.
Тоест засега замразяването на договора с “Боташ” е добра новина, но не толкова, че да бъде приета без въпроси. Ако то е първа стъпка към премахване на фиксираните такси и към реално пазарно предоговаряне, България печели време и пари. Ако обаче е временна пауза срещу по-широки ангажименти, които не са публично известни, тогава сметката само е преместена от “Булгаргаз” към държавата.
