След международния успех на „Безбог", отличен със „Златен леопард" на кинофестивала в Локарно, режисьорката Ралица Петрова се завръща с втория си пълнометражен филм „Лъст". Продукцията направи световната си премиера в престижната секция „Форум" на Берлинале, където традиционно се представят едни от най-смелите авторски филми в световното кино.
„Лъст" разказва историята на Лилиан, психолог, която след смъртта на отчуждения си баща се връща в България, за да уреди наследството му. Вместо отговори обаче тя се сблъсква с неизплатени дългове, болезнени семейни тайни и дълбоко потиснатите си страхове.
„Лъст" носи по-стар, архаичен пласт в българския език - съблазън, изкушение, измама, но едновременно препраща и към стихотворния свят на Димчо Дебелянов, както и към по-плътното звучене на английското „lust". Кога за първи път се появи това заглавие и в кой момент разбрахте, че то е единственото възможно за филма?
Стоеше там от самото начало. Заглавието идва в много начална фаза, защото то ми дава посоката, дуалността, и рамката. То е синтезата преди дори да съм започнала да разписвам сценария. В българският език „Лъст" резонира с английското lust не само през идеята за изкушението и греховността, но и през усещането за зависимост. Нещото, в което зависимият търси опора, и което се оказва краткотрайно и измамно упование.
Живеем в свят, в който ставаме все по-зависими от валидацията, от нуждата да бъдем харесвани на всяка цена. Затова и става все по-трудно да живеем автентично, да бъдем открити - първо със себе си, а после и с другите. Искреността изисква смелост и винаги има своята цена. Може би затова толкова често избираме да се крием.
Има една книга The Burnout Society на Бюнг-Чул Хан, който прави задълбочен анализ на съвременните форми на насилие и контрол. Разглежда как капиталът ни контролира през определени модели. Ако през епохата на следвоенната модерност, насилието е идвало чрез очакването да си устойчив, борбен, да мълчиш и да преглъщаш, днес махалото сякаш е отишло в другата крайност, където позитивното мислене поглъща всичко останало. Точно толкова насилствено и ограбващо. Капиталът задължава всеки от нас, поне в западния свят, да се „продаваме". В един момент започваме да приемаме, че целта оправдава средствата. „Лъст" има връзка с всичко това. С изкушението да предадеш себе си в името на нещо, което ти обещава валидация, близост или спасение.
В „Лъст" избирате пътят на героинята да преминава през тялото. Техниката на шибари се превръща в средство да бъдат изследвани болката, границите на приемането и пробуждането. Доколко тялото издава травмите, които носим?
Тялото е всичко, което имаме в крайна сметка. Живеем предимно, водени от разума, от егото, от интелекта. Там сме и прокурора, и съдията, и обвиняемият. Една голяма илюзия за контрол. Неслучайно различните духовни традиции дали е будизма, даоизма, дъновизма поставят тялото в центъра, през съзерцанието, през дишането.
Наскоро ми разказаха за една възрастна индийка, която всяка сутрин, по тъмно , взима шепа храна и отива до мравуняк, за да храни мравките. Всеки ден. Ходи из гората, намира такива малки общества за които се грижи. На запад рядко се отдаваме на подобен тип свързване с живота.
Тялото е нашата книга, нашият храм. Ако останем насаме със себе си и питаме тялото, то често знае кое е правилното решение. Тялото пази сметката и я плаща. Имаме емоционална, генетична, трансгенерационна памет, а вярването, че сме напълно в контрола, е ограничено.
„Лъст" изследва именно фантазията около контрола, вярването, че имаш автономност, докато всъщност се движиш от формирани убеждения за идентичност.
„Безбог" звучеше като присъда над постсоциалистическия морален вакуум. Ако трябва да поставите „Лъст" в подобна перспектива, какъв филм е той за днешния момент?
До голяма степен „Лъст" е филм за разпада на авторитета и за глада по друга форма на опора - телесна, емоционална, духовна.
За мен тази тема е и много лична. Познавам реалността да израснеш без бащина фигура и може би затова в живота ми се появиха други бащински присъствия - учители, хора, от които съм учила.
Имах огромния късмет да бъда отгледана от майка ми и дядо ми и вярвам, че именно от тях съм наследила най-опорните си ценности. Чрез моят дядо съм свързана и с едно поколение след войната. Той беше мъжкият образ в семейството - царски офицер, по-късно икономист, франкофон, човек на музиката, но преди всичко изключително деликатен и чувствителен човек. Много е важно да имаш поне един такъв стожер в живота си.
С биологичния ми баща, който беше скулптор, единствената истинска връзка е през изкуството. В неговите работи виждам много чиста, почти ювелирна красота, едно пространство без конфликт, в което има мир, разбиране и любов.
Героинята ви започва историята като нежелано дете, а по-късно самата тя отказва наследството, което животът ѝ поднася. Какво означава този парадокс за вас?
В драматургично отношение „Лъст" се движи именно от сблъсъка между съпротивата и неизбежността. Героинята е изправена пред наследство от непознат баща, което не иска да приеме, но точно този отказ задвижва конфликта. За мен това наследство е метафора за всичко, от което бягаме и което неизбежно ни настига. Не можем просто да зачеркнем нещо, само защото е болезнено или нежелано. То остава част от нас и в този смисъл принадлежи на някакъв природен, почти кармичен ред. Колкото и да се съпротивляваме, сметката рано или късно идва, дори да избягаме накрай света. Посятото или се пожънва, или се алхимира, но не изчезва. Неслучайно толкова много притчи се връщат към корена, към дървото, към камъка, който тежи на мястото си.
Въпреки тежките теми, които разглеждате, във финала на „Лъст" остава усещане за надежда. Къде според вас се ражда тя?
За мен надеждата в един филм е единствено в осмислянето. Не в сладникавата утеха, а в извоюваната, изстраданата, оттелеснена възможност. Задачата на всеки от нас е да намери начин да алхимира болката, нежеланието, съпротивата, и да ги превърне в смисъл. Може би затова в България много често ме възприемат като социален реалист, а в други култури ме виждат повече като мистик. Аз самата се разпознавам повече във второто, защото за мен смисълът не е просто рационално обяснение, а форма на вътрешна алхимия - нещо, което минава през тялото, през изстраданото, през невидимото.
Казвате, че се приемате като мистик, но как приемате определението, че правите кино, което се доближава повече до социалния реализъм?
За мен реалността е толкова фантазна и богата, че понякога дори не можем да поберем нейната красота, сложност и парадокси. Отнасям се към нея с уважение. Влизам в контакт с нея и тя сама започва да ми се разкрива в символиката си, в метафорите си. Тъкмо там се възприемам като мистик, изследовател на отвъдното, инструмент, който се опитва да преведе в образи онова, което идва отвъд рационалното. Вдъхновяват ме по-абстрактни, но едновременно с това много реални идеи, усещания и смисли. И вярвам, че зрителят има пълния капацитет да ги възприеме.
И в двата си игрални филма избирате писателки да изиграят главните ви героини. Това нарочно ли е?
Не е нарочно, но не е случайно. Търсех човек, който познава вътрешния свят. Такъв човек има едно присъствие, едно въображение, един капацитет за общуване в дълбините на психиката. Един добър писател и поет с това работи. С такъв човек можеш с две думи да си кажеш нещо съществено за смисъла.
Рене (Карабаш) е невероятен поет. Присъствах на представянето на последната ѝ поетична книга „Някой ме вика по име" и това, което тя прави с езика, с чувството, с телесното, е изключително мощно. То предизвиква физическо усещане. Когато снимахме „Безбог", понякога работехме с централната емоция на дадено стихотворение. Движението на сцената идваше оттам.
Снежанка Михайлова в „Лъст" също има тази рядка способност да изнася вътрешното навън. По съвсем различен начин, но със сходен капацитет, тя умее да присъства в един вътрешен свят, който през тялото и присъствието ѝ става жив, плътен и осезаем. Като когато хвърлиш камъче и кръговете тръгнат по водата - вътрешният свят започва да пулсира навън, а зрителят го усеща. Този капацитет да съзерцаваш невидимото, да улавяш смисъла от пространство на тишина и силна концентрация, е много рядък талант. И двете го имат в изобилие. За мен беше чест да работя с тях.
Първият ви филм спечели "Златен леопард" в Локарно. Вторият бе показан на "Берлинале". Изградено ли е вече мястото на българското кино на авторските фестивали или влизаме в онази линия на „екзотиката на Изтока", която очертава окаяността, по-сивата линия на живота?
Когато чуя подобен отзив, го разбирам, но ми се струва твърде опростяващ. Няма как да кажеш нещо искрено и дълбоко, ако то е вън от твоята реалност. Задачата е да съзерцаваш онова, което познаваш, и от него да извличаш смисъл, светлина, надежда. Не да бъдеш неавтентичен спрямо собствения си свят. Какво автентично бих могла да кажа за една швейцарска реалност, ако не я познавам, не живея в нея, не нося нейните белези?
Рилке в „Писма до един млад поет" пише, че човек трябва да бъде воден от вътрешна необходимост, от вътрешния глас, от интуицията. Ако този глас в теб казва, че трябва, че не можеш без това, тогава трябва да го следваш. Ако казва обратното, не е задължително да твориш. Има безброй достойни професии. За мен изкуството не е бягство от реалността, а форма на радикално вглеждане в нея.
Ралица Петрова завършва филмово и видеоизкуство в University of the Arts London, а след това режисура на игралното кино в National Film and Television School (NFTS) във Великобритания. Късометражните ѝ филми са представяни и отличавани на международни фестивали, сред които Кан и Берлин. Дебютният ѝ пълнометражен филм „Безбог" (2016) печели „Златен леопард" на кинофестивала в Локарно и още десетки международни отличия, включително номинация за Европейската филмова награда за най-добър дебют. „Лъст" е вторият ѝ пълнометражен филм, чиято световна премиера се състоя на Берлинале. Ралица Петрова е член на European Film Academy.
