Не понасям филми за мафията - герои са хора, поели по лесния път. Исках да покажа на седмокласниците, че правилното не винаги е лесно, казва писателят, журналист и преподавател Христо Раянов, чийто разказ преразказваха седмокласниците
Още акценти от интервюто:
- Важен е не броят на знаещите, а на любопитните - те ще си намерят информация. Оповавам се на това, че има все повече любопитни млади хора
- Каквото и да се променя в образованието, трябва да е с поглед напред, а не до края на срока или на мандата
- Вярвам, че има възраждане, забелязвам доста фенове на фентъзи жанра
- Борис Христов, но и Иван Ланджев, Боян Биолчев, Иван Станков - децата трябва да познават българските автори и извън имената в учебниците
- Когато един филм е добър, хвалят режисьора и актьорите, когато не е, ругаят сценаристите
- Г-н Раянов, как се роди разказът ви “Въпрос №18”, който се падна за преразказ на изпита след 7-и клас тази година, разкажете историята на творбата си?
- Историята е прозаична, няма нищо романтично в нея. Не става дума за автор, който зяпа през прозореца и ражда творба. От МОН предложиха на доста автори да напишат текстове, за да се оформи нещо като банка, от която да се тегли разказ на случаен принцип. Просто си беше задача за текст, който да бъде преразказан от седмокласниците. За съдържанието никой не е имал изисквания. Напротив, оставиха ме спокойно да реша за какво ще пиша. А аз исках да има поука.
- Как според вас седмокласниците четат този разказ, какво би трябвало да осмислят?
- В социалните мрежи, в клиповете виждаме персонажи, които имат много хубав живот. Той изглежда лесен. Свикнали сме на кратки форми, нещата да стават бързо. Има една дума, която не мога да понасям - валидация. Сега ще я използвам обаче. Свикнали сме да получаваме бърза валидация на нещата, които правим.
Искаше ми се да напиша за конфликта на двата пътя - за лесния и за правилния. Лесното невинаги е правилно и правилното невинаги е лесно. Дай боже на всеки двата пътя да съвпаднат и да няма проблем. Това, което съм видял обаче, ме кара да си мисля, че по-често тези пътища са различни. С конфликта в разказа ми се иска да се онагледи как не само като големи, но и като деца сме изправени пред различен тип избори, много от които са точно това - да ни е по-лесно или да ни е по-трудно, но да имаме съвест, която след това ни се радва, а не ни критикува.
Затова не понасям филми за мафията, защото там персонажите са хора, които са поели по лесния път. Много по-лесно е да обереш един човек, отколкото да се трудиш за тези пари. Затова не обичам филми за крадци, мошеници и прочее героизиране на престъпниците.
Тази тема е далече от разказа, но пък е и много подобна. Има правила, които или можеш да нарушиш, за да стигнеш до наградата, или можеш да играеш по тях, да не получиш награда, а нещо много по-ценно - урок, опит.
- Кой е прототипът на Асен, честното момче в разказа, което вижда верния отговор от листа на друга ученичка, но съвестта не му позволява да вземе наградата?
- Няма прототип. Работи теорията за писането на разкази. По същия начин се пишат романи, филми, пиеси. Персонажът трябва да има много ясно препятствие и да предприеме конкретното действие, след което има последствия.
Трябваше ми персонаж, който да е безкрайно мотивиран за победа. Тогава конфликтът става истински. Толкова съм мотивиран, че дори мога да препиша, да престъпя правилата. Имам цел, която ми се струва, че оправдава средствата. Когато дойдат последствията и диалогът с вътрешния глас, тогава вземам истинското решение.
Структурата на разказа е класическа с първа, втора и трета част. Конфликтът се разгръща, както се пише по дебелите книги. Много съм се занимавал с изучаването на тази теория в драматургията, в сценарното писане и в литературата. Изглежда суховато, но това е голяма част от сценарното писане. Малко повече е математиката.
Привърженик съм на класическата структура на разказа. Не обичам, а може би и не мога да пиша постмодернистични текстове. На мен ми трябваше класически разказ и това съвпадна с моите предпочитания. Написах нещо, което бих прочел и бих искал детето ми да прочете, когато се научи да чете.
- Вие сте сценарист на любими телевизионни сериали като “Столичани в повече”, “Откраднат живот” и “Румбата, аз и Роналдо”, как се пише за широката аудитория?
- Може би имах късмет. Може би бачках доста. Имах възможност и се възползвах от нея. Сериалите са различни. Пише се като на работа, няма я романтичната представа за човека, който гледа залеза, отпива от чая си. Знаеш, че имаш работа. Имаш определен обем страници или епизоди, които трябва да направиш в определен срок. Тук вече влиза опаковката - да знаеш как да го направиш. Влиза професионализмът - да можеш да го направиш и да не се оправдаваш, че нямаш вдъхновение или да пишеш първото, което ти хрумне, защото обикновено не е добро.
Много често сме писали по групи - т.нар. стая на сценаристите - това е подход на писането на сериали най-вече.
Беше безкрайно интересно, защото това е нещо, което не всеки е правил. Когато ти се отвори такава възможност, трябва да я вземеш - това е опит, който няма как да забравиш. В един момент започваш да се усъвършенстваш, да мислиш сюжети и диалози достатъчно бързо, за да хванеш сроковете. Да описваш конфликтите ясно, за да бъдат разбрани от зрителите и да предаваш информация по възможно най-добрия начин. Едно от най-лошите неща, които можеш да причиниш на героите си, е да ги улесниш. Герой, който няма проблеми, не е интересен.
- Понякога обвиняват БГ сериалите в мудност или пък че има прекалено много диалози.
- Виждал съм всякакви обвинения - за прекалено много, но и за прекалено малко диалози, за мудно, но и за прекалено динамично действие. Това е въпрос на структуриране. Когато един филм и сериал е добър, хвалят актьорите и режисьора. Когато е не особено добър, ругаят сценаристите.
- Кои са най-интересните ви срещи с актьорите и с кои?
- Има актьори, с които се познаваме от почти 20 г. Първо бяха в “Комиците”, после в “Сървайвър”, дойдоха и сериалите. Имах късмета да работя с много актьори. Все пак да уточня - аз рядко ходех на терен. Писал съм за много актьори, които не ме познават изобщо. От хората, с които се познаваме и още се виждаме от време на време, са актьорите от началото на “Комиците” - Любо Нейков, Къци Лафазанов, Христо Гърбов, Петьо Петков - Шайбата. От по-младите в “Столичаните” са Иван Юруков, Ненчо Илчев. Това са страхотни хора, вселени, както казваше Любо преди години.
- Преподавате в Русенския университет, какво е нивото на младите?
- От края на февруари преподавам най-вече на педагогическите специалности. Водя упражнения за българската литература през Възраждането. Това е много сериозна дисциплина, обвързана е с историята, но и с литературата.
На юристи водя академично писане - курсови работи, дисертации, монографии, статии. Това е далече от творческото, което пък беше предизвикателство за мен - да го предам така, че да не ми личи, че не съм му най-големият фен.
Много интересно е да се преподава и педагогическа реторика - какво трябва да говори един учител пред децата, за да успее да привлече и да задържи внимание, да отправи посланията, да бъде чут и разбран.
А какво е нивото, е много интересен въпрос, не защото имам негативен отговор. Напротив, винаги предпочитам този, който дойде, да е любопитен, може да не е много подготвен. Любопитният човек ще намери информация и ще се подготви. Студентите затова са в университета, те не знаят всичко. Те са там, за да учат. Ориентирам се по броя на любопитните, а не по броя на знаещите. Хората идват от различни населени места, имат различен бекграунд, казано по нашенски. Няма как да очакваш да знаят едно и също. Това, което ми харесва, е, че през последните години има много любопитни млади хора. На това се уповавам.
- Защо децата днес четат по-малко? Какъв трябва да е подходът, за да задържиш вниманието им върху книгата, а не на телефона?
- Не знам дали четат по-малко. Преди 3 години напуснах София и в Русе имам много наблюдения върху различни инициативи, свързани с четенето. Има събития на университета, на регионалната библиотека “Любен Каравелов”, на читалищата. Имам досег с учители и ученици. Водя курсове по творческо писане за деца. Не бих казал с лека ръка, че четат по-малко. Естествено, не съм толкова арогантен и да си мисля, че личният ми опит е представителна извадка. Разпитвам издатели и редактори, близки приятели.
Дори да е имало период, в който четенето да не е било особено на почит, мисля, че има възраждане. Или поне ми се иска да вярвам, че има. Книгата няма да ти даде бърза валидация. Това пък е предизвикателството.
Когато книгите са интересни, децата сами ще искат да четат. Детският отдел на русенската библиотека всяка седмица организира събитие. Те вече са свикнали да търсят книги. Като се правят такива неща, ще станат по-мащабни. Трябва да се отървем от тази назидателност, улавям я и у себе си, и да оставим децата сами да открият книгите. Ние да им дадем това, което можем - да покажем, че четенето е нещо хубаво и полезно. Нямам нищо против едно дете да постои малко на телефона, ако преди това е прочело една глава от някоя книга. Едното може да не изключва другото, но да има баланс. Сигурно е безкрайно наивистично това, което говоря, но пък ми се иска да е така.
- Водите курсове по творческо писане за деца, какво им е интересно да четат?
- Много зависи от възрастовата група. Има доста фенове на фентъзи. Наскоро в Русе имаше сериозен фестивал за български фентъзи автори и дойдоха много големи имена. Има фенове за всички подгрупи на жанра. Това са т.нар. млади възрастни - хората, които са в последните години от гимназията. Да четат класики - едва ли, пък и това се чете на по-голяма възраст.
Надявам се преди всичко да познават българските автори, и то не само тези, които са в учебните програми. Опитвам се да им разказвам за хора, които все още не са чували и не са се срещали с творчеството им. Говоря им за Иван Ланджев, мой любим поет, или за някои от по-старото поколение като Борис Христов. Те имат изключително влияние върху развитието на литературата. Добре е да познават и автори на проза като Боян Биолчев, Иван Станков наред с добре известните имена от съвременната ни литература.
- Какво трябва да се промени в българското образование?
- Могат да се променят много неща, но имам тайна надежда - каквото и да се променя, нека бъде с дългосрочна, а не с краткосрочна цел. Нека има поглед по-напред в бъдещето, а не до края на годината, на срока или на мандата. Нека погледът да е много по-напред. Тогава каквото и да се промени, ще бъде с много по-дълготраен ефект. Когато се планира голяма промяна напред в годините, отговорността ще е много по-голяма и няма с лека ръка да се правят половинчати неща. Не какво, а как трябва да се промени.
CV
- Роден е през 1987 г. в Русе
- Завършва местната Математическа гимназия, след което Софийския университет. Доктор по филология
- Работи като телевизионен сценарист в София от 2008 до 2022 в редица предавания и сериали, сред които “Столичани в повече”, “Откраднат живот”, “Румбата, аз и Роналдо”, “Най-хубавите години от нашия живот”, “Сървайвър”, “Шоуто на Николаос Цитиридис”, “Гласът на България” и др.
- Има две самостоятелни книги - “Трудният начин” и “Ами ако: България на три морета”, както и много разкази в различни сборници и литературни списания
- Лауреат на национални награди за литература - “Южна пролет”, “Рашко Сугарев”
- От 2026 работи като асистент в Русенски университет “Ангел Кънчев”
