Опозицията с уникален шанс за рестарт
При управляващите положението е ясно, няма хора. 480 имена са в листите на “Прогресивна България”, ама компетентните са голям кът, творческа и научна интелигенция липсва, сметката на бюджета не излиза, цените растат и пет пари не дават, пиарът е катастрофа - каквото кажат министрите и депутатите, Радев го отменя на другия ден. Цялото семейство са се събрали и работата пак не върви.
Междувременно, докато чакат държавата да потръгне, поданиците се мъчат да отгатнат каква балтия им готвят за Съединението, щом за 24 май пускат димка, че режат парите за култура, а навръх Деня на детето посягат на майчинството. Ей така, майтап да става. По телевизиите и в YouTube бъбриви коментатори дружно правят ошашавената еднолична власт на пух и прах, всяка безрадостна прогноза завършват многозначително с думите: “Ще видим”. Подтекстът е красноречив,
истината е някъде там и няма да ни хареса
В сравнение с този отчайващ сюжет опозицията е сто пъти по-благодатна за анализ преди всичко защото не споделя съдбата на никоя друга досега. България вече е в Европа по всички показатели, демократичните сили успешно постигнаха 36-годишната си кауза и ненадейно се изпразниха от съдържание. Репликата на вицепремиера Иво Христов за “отпадналата необходимост” затова толкова много боли, макар баш неговият собствен началник да не е най-добрият пример за целеполагане, не дава график за другата седмица, та камо ли за догодина до амина.
Отломките от довчерашното статукво са се затворили в себе си, обладани от депресията на отхвърлени кандидати за Нобелова награда. В ГЕРБ и ДПС цари апатия, която Радевият фаворит Слави Василев погрешно изтълкува като чувство за вина - влизали били в Народното събрание с наведени глави. А то с просто око е видно, че падналите великани са обидени, както бе обиден Иван Костов след изборния провал на СДС, когато повече от година отказваше да разговаря с медиите.
Сега вместо да се разгърнат бляскаво, мачкайки фасона на ПБ със своята недостижима експертиза, депутатите на Борисов и Пеевски гласуват символно “за”, според тях благородството на по-умните задължава да не пречиш на онзи, в чието име са те предали избирателите.
Понеже никога не са владеели добрите маниери, ПП и ДБ още циклят във фазата на отрицанието. Ако човек, излизащ току-що от кома, съди по ултимативния им назидателен тон, би помислил, че те са на власт. “Възраждане” от своя страна недоумява как може патриотичните българи да се вържат на лъжата, че Радев е негова подобрена версия. Костадин Костадинов неуморно изброява разликите: онзи с юмрука не поиска референдум за връщане на лева, подмазва се на ЕС и на Тръмп, пълни менците на Зеленски... “Аз нали ви казах?” му е на върха на езика.
Цялата опозиция имитира дейност, осланяйки се на надеждата за пробуждането, което ще настъпи скоро, ако е рекъл Господ, с неизбежното развенчаване на Радев. И тогава народът ще преоткрие очарованието на “старата сопа”. Изглежда, до заветния ден за разплата само тая плоча смята да върти, според дневния ред на мнозинството ще скача, няма да друса крушата, а ще я чака да падне сама.
Придържайки се към тази пораженческа тактика, хищниците в дивата природа умират от глад или по-лошо – биват изядени от безскрупулни съперници. Същите закони на естествения подбор важат и в политиката, никоя партия не е дочакала фанфари за великите си дела, особено предвид факта, че българите оспорват героите си еднакво яростно приживе и посмъртно.
Голямото предимство на опозиционните сили, накацали над и под 4-процентната бариера, по ирония на съдбата се крие именно в голямата слабост на Радев – липсата на хоризонт. Премиерът предизборно обеща всичко на всички, от изкореняването на неравенствата през корупцията до достоен живот за пенсионерите и народът го направи абсолютен властелин. Но реалността се оказа по-сурова, безброй стихии има за борене, не знае бюджетния дефицит ли да гледа по-напред, или инфлацията, хоризонтът пред неговия кабинет е толкова абстрактен, колкото е и смисълът във фразата “справяне с олигархичния модел”.
За разлика от него водачите от опозицията са в комфорт,
разполагат с време, къде повече, къде по-малко и с интелектуален капацитет да разработят доктрина за бъдещето на една задоволена нация, лутаща се в ада на сбъднатата си европейска мечта. Лежането на стари лаври е нелепо и крайно не е ефективно от пропагандна гледна точка. Ако в миналото си се борил във всеки български дом да има телевизор, днес браниш децата от вредното влияние на медиите, животът предпоставя приоритетите.
Задача от такъв мащаб мигом слага край на самосъжалението, вдъхновява политиците за нови подвизи и слава, запълва делниците на оклюмалите партийни дейци, провокира въображението, експертната мисъл, творческото начало, зарежда с оптимизъм.
Може да преписват от чужди доктрини, както навремето постъпиха бащите на демократичната конституция, от партиите зависи как ще употребят потенциала си, за да извадят стройна концепция, способна да помири най-сетне разединеното общество, същевременно преодолявайки демографската, финансовата и всички останали кризи, да възцари така силно жадуваната справедливост в правосъдната и всички останали системи, да издигне образованието в култ, мир и благоденствие да предрече.
Като компенсация за трагичния изборен резултат провидението разкрива пред опозицията уникален шанс за рестарт. Печели онзи, който пръв формулира новата българска мечта.
