Снимките понякога казват много. Понякога дори повече, отколкото трябва. Срещата между българския и турския външен министър предизвика бурни реакции, но голяма част от обществения дебат се фокусира върху външния вид, протокола и облеклото. Така вниманието беше отклонено от въпросите, които реално имат значение за държавата – какви позиции защитава България, какви ангажименти поема и какви ще бъдат последствията от взетите решения.
Докато социалните мрежи анализираха роклята и откритите рамене, Турция защитаваше своите интереси. Това е нормално поведение за всяка държава. Външната политика не се води със симпатии, емоции или жестове. Тя се води чрез ясни цели, твърди позиции и последователна защита на националния интерес.
Именно затова истинският въпрос не е как е изглеждала българската делегация, а какво е постигнала. Защото дипломатическият авторитет не се създава от снимки. Не се носи на раменете. Не се измерва с дължината на роклята или с броя на харесванията в социалните мрежи. Авторитетът се печели на масата за преговори. Там, където се договарят условията, защитават се интересите и се вземат решенията, които определят бъдещето на държавата.
В този контекст договорът с Боташ остава много по-важна тема от всяка дискусия за протокол и дрескод. Новите условия и исканията за предоговаряне поставят сериозни въпроси за това доколко България е успяла да защити интересите си още при подписването на споразумението. Обществото има право да знае какви са рисковете, какви ангажименти предстоят и каква цена ще плаща държавата в бъдеще.
Турция прави това, което всяка силна държава прави – защитава собствените си интереси. Въпросът е дали България прави същото. Защото в международните отношения уважението не се получава по право. То се печели с подготовка, компетентност и способност да отстояваш позициите си.
Затова дебатът не трябва да бъде за роклята. Той трябва да бъде за резултатите. Не за външния вид, а за съдържанието. Не за снимките, а за договорите. Не за протокола, а за цената на решенията.
Защото накрая никой няма да помни роклята. Ще се помнят договорите, условията и последствията от взетите решения.
Обществото няма да плаща за роклята.
Ще плаща за решенията.
А политическата отговорност започва там, където свършват оправданията.
