Господари на Южен Кавказ бяха наследниците на бившите регионални империи. Днес нещата са променени до неузнаваемост
Армения избра себе си. В продължение на четири десетилетия Армения бе заложник на Москва в една система на пряко национално подчинение, обслужваща ултимативна национална цел - удържане на контрола върху арменския анклав Нагорно Карабах/Арцах в съседен Азербайджан.
Трагичната история на арменския народ през ХХ век редуцира националната територия и населението на тази страна, населявало обширни земи в Южен Кавказ и Мала Азия, до минимални размери, определени от споразуменията между болшевишкия режим на Ленин и републиканския режим на Кемал Ататюрк през 1921 г.
Сталинистката политика на контролиран междуетнически конфликт допълнително орязва арменската национална общност при определяне на границите на съветските републики в Кавказ. По-голямата част от арменската национална общност, оцеляла от геноцид и силово териториално “прекрояване”, живее в емиграция - като диаспора.
В годините на съветската “перестройка” въоръжени арменски сили успяват да откъснат от Азербайджан Нагорни Карабах/Арцах и заобикалящи го региони на Азербайджан, формирайки нова квазидържавна структура, която дори Армения не признава официално по тактически съображения. Големи групи азери, обитаващи тези райони, на практика са прогонени оттам. Дългосрочният проблем за арменците се крие в обстоятелството, че
тази квазидържава е неудържима без пряката протекция на Москва,
която използва конфликта между арменци и азери, за да установи пряк протекторат върху Армения и да се разпорежда пряко с управлението на страната. Опитите на президента Левон Тер Петросян през 90-те години да договори взаимно приемливо решение с Баку приключват с неговото изтласкване от власт. През октомври 1999 г. въоръжена група представители на няколко арменски “клана” от Карабах нахлува в парламента в Ереван и убива осем души - включително премиера Саркисян и парламентарния председател Демирчян. В страната е установен авторитарен режим под пряката протекция на Кремъл.
Русия слага ръка на цялата арменска икономика. Когато за определен период от време снабдяването на Армения с газ през Грузия става невъзможно, Москва с мъка разрешава на Ереван да построи “малка тръба” с Иран, откъдето временно да замени руските доставки. В град Гюмри се намира голяма руска военна база, която над 200 години
обозначава “лимеса” между Османската и Руската империя
в Кавказ. Аерогарата на Ереван десетилетия се обслужва от руската гранична полиция. Това не е просто протекторат - Армения е на практика руска провинция, на която се разрешава да има свой флаг.
През десетилетията след рухването на Съветския съюз, през които много бивши сателити на Кремъл успяха да се еманципират от имперската власт, да развият собствени национални ресурси - институционални, стопански, политически, културни, Армения остана заложник на постсъветския упадък, председателстван от Кремъл, с една единствена цел – Ереван да задържи своя де факто контрол върху населения с арменци анклав Нагорни Карабах/Арцах...
През септември 2020 г. Азербайджан започва военна кампания срещу арменския анклав в Карабах, която завършва с победа на азерите и възстановяване на контрола им върху седемте провинции, окупирани от арменските сили на Степанакерт, както и върху съществена част от самия Нагорни Карабах. Три години по-късно Баку успява да установи контрол върху цялата провинция на Карабах/Арцах. Над 120 000 арменци от Карабах - на практика цялото население на анклава - напускат домовете си поради страх от кърваво отмъщение и намират убежище като бежанци в Армения.
Азербайджан в продължение на десетилетия гради своя армия, инвестира значителна част от доходите си от износа на нефт и газ във военно строителство. Във войната за Карабах от 2020 г. Баку получава цялостна подкрепа и военна помощ от
Анкара - основния азерски съюзник
Военното превъзходство на Баку над арменските въоръжени сили в Карабах/Арцах е повече от очевидно.
Единствената сила, която може да спаси - за пореден път - арменците от поражение е Русия. Това е негласният договор между Москва и Ереван - Армения е безусловен сателит на Русия, а Кремъл носи отговорност за нейната сигурност, де факто и за сигурността на Карабах/Арцах под арменско управление.
В Степанакерт има голяма група руски войски с официален статут на "миротворци" - предпочитаният от Кремъл формат за неоимперски контрол над териториите на бившия Съветски съюз. Освен всичко друго Армения е и член на отбранителния съюз на Москва за постсъветското пространство - ОДКБ.
През октомври 2020 г. и след това обаче Кремъл остава пасивен и безмълвен наблюдател на победоносния ход на азерската армия срещу Степанакерт, като в определен момент Баку започва да застрашава пряко суверенитета и териториалната цялост на самата Армения. Какво се случва?
През май 2018 г. реформисткият лидер Никол Пашинян печели изборите в Армения и формира ново правителство в Ереван. Кремъл е скандализиран от този резултат - в продължение на повече от две десетилетия в Евреван управляват пряко одобрени сателити на Москва от Карабахския политически клан. Без да предприема никакви пряко антируски инициативи,
Пашинян бързо се превръща в омразна фигура за Путин
единствено поради факта на своята вътрешна реформистка политика. Властелинът в Кремъл не обича подобни реформи, защото те лесно доказват, че олигархичният авторитаризъм - путинизъм - е основната причина за бедност, конфликт и брутален грабеж в новоучредените държави на постсъветското пространство. А всеки техен успех е "лош пример" за руския народ, който може да пожелае повече свобода и за самия себе си. Затова Путин "наказа" Украйна, позволила си да изрази европейска амбиция и да реализира "Майдана" като акт на собственото си освобождение. Гневът на кремълския стопанин се засили след опитите на Пашинян да възстанови нормални отношения с Париж и Брюксел, както и с Вашингтон - без да обозначава с това какъвто и да е геополитически завой. Самият факт, че предприема подобни контакти без пряко одобрение от Москва се разглежда като "предателство". Пашинян е поредният политически лидер, удостоен с ругателството "соросоид"...
Твърди се, че преди атаката на Баку срещу Степанакерт през октомври 2020 г. Тайип Ердоган е разговарял с Путин и е отправил предупреждение към него: "Ако искаш чужди – западни сили да се разпореждат в Кавказ, в защита на режима на Пашинян, продължавай да защитаваш арменците..." Путин разбира добре предупреждението - вместо Южен Кавказ да остане под пълното неоимперско разпореждане на Москва и Анкара, Пашинян "ще вкара в играта" Запада и ще изтласка – поне частично - двете авторитарни сили от региона. Баку атакува Нагорни Карабах, но Москва остава мълчалива и "неутрална". Нейните "миротворци" безучастно наблюдават бързо разгръщащата се арменска трагедия в и около Карабах. Лавров вдига рамене – Карабах "не е член на ОДКБ"... Всеки, който си е избрал Русия за защитник, е трябвало да преглътне горчивия хап на предателството на Москва, на поражението и на националната катастрофа. Трагедията на Армения е, че нейната геополитическа съдба непрекъснато я принуждава да избира между турци (османци) и руснаци като покровители за собственото си оцеляване. След 1915 г. дори този избор вече на практика не съществува. След като няма кой друг да помогне на Армения, Русия се превръща в единствения покровител, който по-често издевателства над арменците, отколкото да ги защитава. Като започнете от предаването от Ленин на републиканска Турция на Карс и североизточен Анадол през 1921 г. (в опит да се привлече турският революционен лидер Ататюрк към болшевизма), като продължите с предаването на Карабах и Нахичеван на Баку от Сталин и като стигнете до невъзмутимото мълчание на Путин пред лицето на разгръщащата се поредна арменска трагедия през 2020-2023 г.
Това, което Пашинян успя да направи в условията на драматично национално поражение, бе
да "си направи лимонада от киселия лимон"
на военната и политическа загуба на Ереван,
от загубата на Карабах/Арцах и от поставянето на Армения в ролята на страна, на която Азербайджан може почти да диктува новото регионално статукво. Пашинян възстанови (до определена степен) суверенитета на Ереван и потенциала на арменската държава да си сътрудничи с доста по-широк кръг от международни фактори в изграждането на ново статукво за региона на Южен Кавказ. През август 2025 г. Пашинян и президентът Алиев посетиха Белия дом, където Тръмп "прие" за пореден път заслугата за "прекратяване на конфликта" и подписването на мирно споразумение, но също така обеща и геополитически ангажимент на Вашингтон в изграждането на едно ново статукво – включително на стратегическия коридор, наречен TRIPP (Trump Route for International Peace and Prosperity). През февруари 2026 г. вицепрезидентът Ванс посети Ереван и Баку с цел потвърждаване ангажимента на Вашингтон и допълването му с определени икономически проекти за сътрудничество. Този процес на отваряне на Армения и региона кулминира с европейската среща на върха през май т.г. в Ереван, която утвърди новото партньорство на страната с ЕС и европейската перспектива на Армения след десетилетия самоизолация и сателитизъм в полза на Кремъл. Очевидно е, че президентът Ердоган е подвел – съзнателно или не - Путин през октомври 2020 г.
Ненамесата на Кремъл в драмата на Южен Кавказ не само не осуети "западната намеса" в региона. Като пряк резултат от предателството на Кремъл към арменската кауза, днес Южен Кавказ е по-интегриран в международната общност от всякога, а отношенията на страните със Запада са безпрецедентно динамични и обещаващи. Допреди няколко години Южен Кавказ бе прекалено далеч, за да изпитва каквото и да е западно влияние (извън търговията и транзита на азерски въглеводороди по посока на Запада). Господарите на този регион бяха авторитарните сили наследници на бившите регионални империи. Днес нещата са променени до неузнаваемост.
Москва с ожесточение наблюдаваше и подкопаваше процеса на предизборната кампания в Армения с цел проваляне на Пашинян и перспективата за следващо негово управление. Долетяха и недвусмислени заплахи и сравнения – „така започнаха нещата и в Украйна..." Победата на Никол Пашинян на вчерашните избори е свидетелство за дълбоката мъдрост на древния арменски народ и на неговия инстинкт за оцеляване и отваряне на врата към бъдещето. Армения разбра, че контролът върху Карабах/Арцах като знакова национална ценност и цел е довел до нейното собствено поражение – освен до поражението на Степанакерт... В продължение на четвърт век Армения бе заложник на две брутални криминални олигархии. Едната – олигархията на Кремъл, която изнудваше и изцеждаше силите на Армения под претекст, „че я пази". Другата – местната олигархия на Карабахския политически клан, която превърна страната в най-бедната, в най-ощетената и съсипана страна-наследник на бившата съветска империя.
Победата на Пашинян на изборите вчера дава допълнителна надежда, че нормалността, демократичните норми и защитата на истинските национални интереси на Армения в тази драматична ситуация на военен разгром и регионално преструктуриране, ще вземат връх в периода на национално преизграждане след една епоха на мизерия, авторитаризъм и националистически илюзии, пожертвали арменския национален интерес - за пореден път – под илюзорното „покровителство" на Кремъл...
(От фейсбук)
