Стигаме до големи трагедии, защото търпим дребните нарушения, възмущаваме се онлайн и забравяме, каза още социалният психолог в интервю за "24 часа"
Още акценти от интервюто:
- Не е само безразсъдство на шофьорите - имаме провал на социалните механизми, които е трябвало да поставят граници
- Големият риск не е агресивният шофьор, а когато обществото престане да се изненадва от него
- Когато човек се възмущава в интернет, често усеща, че е изпълнил гражданския си дълг
- Четирима мъртви и много ранени в катастрофата след гонка между две коли, една от които се врязва в автобус на “Челопешко шосе”. А участниците в гонката са добре познати на полицията и дори са пречили на спасителните операции. Това ли е най-крайната форма на чувството за безнаказаност, или има и други пластове, доц. Димитров?
- В подобни случаи виждаме не само чувство за безнаказаност, а цяла верига от психологически процеси: илюзия за неуязвимост, привикване към риска, групово насърчаване на нарушението и постепенно отслабване на емпатията към останалите. Катастрофата е последното звено в тази верига. Истинският въпрос е защо тя не е била прекъсната много по-рано.
Чувството за безнаказаност само по себе си не обяснява всичко. При някои хора постепенно изчезва вътрешният въпрос “Трябва ли да го правя?” и остава единствено “Мога ли да си го позволя?”. Моралната саморегулация се заменя от проста преценка на риска - не дали нещо е опасно и неправилно, а дали ще има последствия. Следва моралното претръпване - когато рисково поведение се повтаря без санкция или инцидент, то престава да се възприема като риск. На преден план излиза адреналинът. В някои среди нарушаването на правилата се превръща и в източник на престиж, а санкцията губи сила да възпира.
Има и още един пласт - дехуманизацията на непознатия. Обикновено мислим за хората в автобуса, в насрещната кола или на спирката като за човешки същества със свои семейства и съдби. При екстремно рисково поведение другите започват да се възприемат не като хора, а като препятствия към личното удоволствие.
Затова подобни трагедии трудно могат да се обяснят само с безразсъдство. Когато правилата се възприемат като валидни за другите, а хората – като пречки към собствените цели, вече не говорим само за индивидуален проблем, а за провал на социалните и институционалните механизми, които е трябвало да поставят граници много по-рано.
- Прокуратурата заяви, че се анализират тези снимки и клипове в социалните мрежи на предполагаемите участници с пачки пари, скъпи коли и лукс, който не отговаря на декларираните доходи. Каква роля играе интернет за този модел на себедоказване?
- Социалните мрежи промениха не само начина, по който хората показват успеха си, но и самата дефиниция за успех в определени среди: луксозни автомобили, пачки, скъпи часовници, показна консумация. Те са лесни за снимане и лесни за възприемане. Особено интересен е ефектът върху младите - когато виждат стотици изображения на лукс, скорост и демонстративно пренебрежение към правилата, те започват да възприемат това като социална норма, че такъв е светът.
Когато хора публикуват снимки с очевидно демонстративно богатство, за което възникват въпроси за произхода, те изпращат символичното послание “Правилата не са за мен!”.
- Превишената скорост си остава главната причина за катастрофите у нас. Къде се “чупи” самоконтролът и се започва с рисково шофиране?
- Чувството за безнаказаност възниква тогава, когато рискът от санкция изглежда по-малък от очакваната полза или емоционална награда.
При агресивните шофьори често виждаме комбинация от търсене на силни усещания, демонстрация на статус и убеждението, че “на мен няма да ми се случи”.
При рисковото шофиране тази нагласа се подхранва от липсата на незабавни последици. Ако многократно караш със 150-180 км/ч и нищо не се случва, започваш да го приемаш като доказателство за собствените си способности. Така късметът постепенно се бърка с умение. Добавя се и свръхувереността - убеждението, че имаш по-добри реакции, по-добра преценка и по-голям контрол от останалите. Именно затова тежките катастрофи не започват с чувство за опасност, а с чувство за изключителност.
Проблемът се задълбочава, когато обществото многократно наблюдава опасно поведение без видими последствия. Тогава се формира усещането, че правилата са препоръчителни. Психологията го нарича “нормализация на девиацията” - първоначално шокиращо поведение постепенно започва да изглежда нормално. Той преминава през няколко етапа. Първо има възмущение, после привикване, накрая нарушението се възприема като част от ежедневието. Появяват се реплики от типа: “Всички така карат”, “Това е България”.
Най-тревожното е, че така се променят не законите, а обществените възприятия. Когато опасното шофиране започне да носи престиж или социално признание, се възпроизвежда независимо от трагичните последици. Затова най-големият риск не е агресивният шофьор, а е моментът, в който обществото престане да се изненадва от него.
- Прави впечатление, че при такива свирепи катастрофи нарушителите са почти без изключение мъже. Това какво ни казва?
- Виждаме изкривен модел на мъжественост, в който рискът се бърка със смелост, демонстрацията на надмощие се бърка със сила, а пренебрежението към правилата се представя като свобода. В много култури зрелият мъж се определя чрез способността да носи отговорност, да защитава другите и да контролира импулсите си.
Иначе да, определени форми на рисково поведение са много по-силно свързани с традиционните модели на мъжественост в култури, в които статусът се печели чрез демонстрация на сила и готовност за поемане на риск.
Това не означава, че жените не поемат рискове. Но рисковете често са различни по вид и контекст. Тежкото агресивно шофиране е особено свързано с демонстрация на контрол, надмощие и престиж - характеристики, които много култури традиционно асоциират с мъжествеността.
- Наскоро прочетох следното: “Идеята за свободното развитие на личността изглежда възхитителна, докато човек не срещне индивид, чиято личност се е развила свободно”. Къде трябва да се работи - в родителското възпитание, в училището и ли в обществената чувствителност към подобни казуси?
- Институциите носят основната отговорност за контрола и наказването, но социалните норми не се създават само от държавата. Те се формират и в семейството, училището, приятелските среди, медиите и ежедневните реакции на гражданите.
Парадоксът е, че всички осъждаме тежките катастрофи, но често подминаваме дребните нарушения - превишената скорост, преминаването на червено, използването на аварийната лента. Така постепенно се създава култура на търпимост към нарушението.
Най-важното условие за промяна е неизбежният контрол. Хората се влияят повече от вероятността да бъдат санкционирани, отколкото от тежестта на самото наказание. Най-ефективната санкция невинаги е най-суровата, а най-бързата и най-сигурната.
Също толкова важно е възпитанието. Културата на шофиране започва много преди човек да получи книжка. Тя включва не само познаване на правилата, но и чувство за отговорност и разбиране, че зад статистиката стоят човешки животи.
Необходима е и промяна в представите за престиж. В някои среди високата скорост и демонстративното нарушаване на правилата все още се възприемат като проява на сила. Обществото трябва да обърне тази символика и да престане да героизира безотговорността.
Разбира се, значение имат и инфраструктурните мерки - по-добър контрол, повече технологии, по-безопасна организация на движението. Полезни може да бъдат и програми, които срещат нарушителите с реалните последици от техните действия и с хората, пострадали от пътни инциденти.
В крайна сметка управлението на автомобил не е демонстрация на лична свобода, а огромна отговорност.
- След всяка тежка катастрофа в социалните мрежи се изсипва вълна от гняв и коментари. Защо обаче след това всичко се забравя и нищо не се променя?
- Гневът е само емоционална реакция, не е механизъм за промяна. Тя изисква институционална памет, последователен обществен натиск и отказ да приемаме трагедиите като отделни, несвързани инциденти. След тежки катастрофи виждаме вълна от гняв, скръб и искания за справедливост.
Но тази емоционална мобилизация е краткотрайна. Тя следва типичен цикъл: шок, медийно внимание, обществени реакции, а след това постепенно изместване към следващата тема. Това не е безразличие, а ограниченост на общественото внимание в динамична среда.
Съществува и ефектът на моралното разтоварване: когато човек изрази възмущение онлайн, често усеща, че е изпълнил гражданския си дълг. Това е психологически удовлетворяващо, но рядко води до реално действие. Друг ключов фактор е умората от безсилието. При повторяемост на едни и същи трагедии и липса на видима промяна се появява усещането, че нищо не зависи от обществото – че “ще мине една седмица и всичко ще се забрави”. Това е изтощение, а не апатия.
Има и още нещо: след всяка трагедия настъпва кратък момент на морална яснота, в който всички са съгласни, че правилата трябва да се спазват. Но след време ежедневието се връща, а с него – и малките компромиси. Именно те постепенно възстановяват средата, от която отново се раждат същите трагедии. Реална промяна настъпва, когато отделните случаи започнат да се възприемат като част от един и същ проблем – институционални пропуски, култура на безнаказаност и толериране на риска.
Промяната ще дойде, когато спрем да възприемаме тези трагедии като природно бедствие. Катастрофите не са неизбежна съдба, а са резултат от човешки решения, институционални пропуски и обществени норми. Колективното съзнание се променя тогава, когато обществото престане да пита само “Кой е виновен този път?” и започне да пита “Какво в нашата система позволява това да се повтаря?”. Именно този въпрос превръща скръбта в гражданска зрелост и възмущението в промяна.
