- Изследователи от БАН преброиха 210 махали в 149 български селища
- Около тях се развива "икономика на отсъствието"
Признанието на ром “Няма къща без човек в чужбина” обяснява опустяващите ромски гета в държавата. Ако все повече български емигранти се завръщат в родината, при ромите е обратното - те все по-често я напускат завинаги. Тенденцията през последните години е да го правят с многобройните си семейства.
Регистрира я най-новото социологическо проучване сред 900 роми в градовете, проведено през ноември и декември 2024 г. и финансирано от фонд “Научни изследвания” към МОН, чийто ръководител е проф. Надежда Илиева от БАН.
Между 30 и 50% от българските роми живеят временно или трайно зад граница, показват данните. Голямата миграционна ромска вълна е след 2012-2013 г., когато Европа отвори границите си за нас. Животът на тези хора се разпределя между “тук” и “там”, като създават собствен модел на мобилност - “пулсиращи диаспори”, както ги нарича социологът Алексей Пампоров.
Голяма част от гурбетчиите
работят в чужбина, но харчат парите си в България
Ако са сезонни работници, се връщат у дома през зимата, ако имат постоянна работа - през лятото, за да се видят с родители и приятели, да присъстват на сватби и кръщенета, или с парите, спечелени в чужбина, да започнат строеж на къща. Според Пампоров (виж 4-а стр.) някои вече имат имоти зад граница, но купуват къщи и апартаменти и в България, за да се върнат тук, когато остареят и излязат в пенсия, както и става. Най-младите и тези в активна трудова възраст не се връщат, а трайно се установяват в Германия, Австрия, Нидерландия, Великобритания, Италия, Белгия, Франция, Испания, Гърция, Турция, а новата дестинация е Полша.
У дома,
в България, остават предимно по-възрастни
или млади с деца, които се нуждаят от помощ и грижи на роднини, синове и дъщери на гурбетчии, очакващи да заминат при родителите си, или крайни маргинали без никакво образование, без какъвто и да е друг ценз и шансове да си намерят работа.
Оцеляването на всички тях зависи от издръжката, която им пращат работещите им роднини в чужбина. Според проучването такива са 37% от ромските домакинства. Половината от тях - 54%, получават социални помощи, 38% - заплати, 27% разчитат на пенсии, 22%- на пари от тротоарна търговия, и едва 4% - на обезщетения за безработни.
Преди две години на въпрос “Работите ли в момента?” 71% са отговорили с “не”,
а над два пъти по-малко - 29%, декларират, че в момента работят.
Сред безработните, 41% никога не са работили, а 40% повече от година са извън трудовия пазар.
Нивото на бедност също е високо - 36% посочват, че към момента нямат никакви доходи, а
30% - че живеят с доход под 500 лв. месечно
Почти всички интервюирани свързват миграцията с икономическата необходимост и липсата на поминък в България.
Работата в чужбина се възприема не като избор, а като единствено средство за оцеляване. Тази нагласа свидетелства, че всъщност миграцията за българския ром се оказва структурна икономическа принуда. Което обяснява и голямата вълна към “белите държави”. 38% от респондентите посочват, че са живели зад граница, а 48% - че има член от домакинството, който е работил или в момента работи там. Обикновено, след като първоначално се установят в определен град, имигрантите помагат на своите роднини.
Проф. Илиева наблюдава интересен феномен с парадоксален ефект. Според нея външната миграция, освен че се превръща в цивилизационен инструмент за “излизане от гетото”, създава и т.нар. икономика на отсъствието, при която ежедневният живот се поддържа от хора, които всъщност не присъстват, не са тук.
Така възниква контраст - външно видимо благосъстояние (нови къщи, автомобили, ремонти), което обаче не е подкрепено от реално развитие на местния трудов пазар и устойчиво производство. “Трансферите от чужбина, макар и жизненоважни, не водят до структурна промяна – те се използват основно за потребление и жилищно строителство”, пише в анализа си тя. Ромското преселение в чужбина води и до разделение в самата общност на емигрирали богати успешни и останали в родината бедни неуспешни. Първите обаче смело се интегрират в чужбина и напускат гетото, докато по-бедните им събратя в родината живеят
във все по-затворени и капсулирани квартали, защото така се чувстват по-сигурни
Изследователите са преброили 210 ромски махали в 149 български града, без София и селата. Твърдят, че гетата на юг се разрастват двойно, а обезлюдяването на север спира този процес, тъй като мигриращите към по-големите градове българи продават къщите си, като по този начин дават възможност роми да ги купят, и сменят гетото с квартали в града.
Данните от проучването опровергават досегашната теза, че ромските махали в големите български градове се разрастват най-много.
Оказва се, че кварталите на този етнос намират повече пространство
в малките и средните градове с жители от 3 хил. до 30 хил.
Там според социологическото проучване са общо 61% от 210-те ромски гета в държавата.
Потвърждават го и данните за близост до индустриални зони, каквито обикновено имат големите градове - 59% от ромските махали днес нямат пространствена връзка с тях.
Така гетата се превръщат в отделни и затворени за пришълци селища край малки и средни по големина градове, в които всички се познават. Обитателите им най-често са освен без образование и работа и без лични документи, без достъп до здравеопазване и социални грижи.
В такива общности неравенствата са видими и често възникват конфликти. Затова
гледат с подозрение на пришълци като тези, които се сбиха с местни в Габрово
и предизвикаха напрежение в града.
Факт е обаче, че ситуацията с интегрирането на този етнос е изпусната от десетилетия - 59% от ромите споделят, че им се е случвало да бъдат дискриминирани, когато са се опитвали да кандидатстват за работа.
Само 31% казват, че работят с българи, над две трети - не.
Висшистите в тази общност са едва 3%, но са убедени, че ако искат да успеят, трябва да скрият етническата си принадлежност.
А 60% от ромчетата учат в сегрегирани училища.
Според изследователите каквито и национални програми да бъдат написани за ромската интеграция, не трябва да остават върху лист хартия.
