Работя с непрофесионални актьори, използвам
познанията и житейския им опит
Още с филма "Уестърн" (2017 г. ) Валеска Гризебах предложи по-различен поглед към Балканите, изключващ познатата екзотика, с която западното кино обича да гледа към региона. Германската режисьорка отново избра страната ни, за да ситуира и действието на проекта си "Мечтаното приключение", копродукция с България, Франция и Австрия. Филмът носи всичко характерно за нейния подход с непрофесионални актьори и внимателно наблюдение на хората от периферни зони, чието всекидневие е толкова непринудено пресъздадено, че граничи с документалното.
"Мечтаното приключение" спечели Специалната награда на журито в Кан тази година - признание за самата режисьорка, но и за България като копродуцент.
- Г-жо Гризебах, и в първия ви филм, сниман у нас - “Уестърн”, и в “Мечтаното приключение” работите с български натуршчици. Какво ви дават непрофесионалните актьори, което професионалните понякога не могат?
- Решението да работя с непрофесионални актьори не е идеологическо. То произтича естествено от логиката на самия проект. За мен е ключово проучването. Процесът на установяване на контакт с хора и места играе важна роля в разработването на историята. Идва естествен момент, в който започваме да играем, правейки тази крачка към фикцията. Този процес е дълбоко преплетен с познанията и житейския опит, които актьорите внасят в един измислен разказ, и реалността служи като продуктивен контрапункт на въображаемото.
И по този проект много исках да работя с още повече участници от предишния ми филм. Мечтая да заснема сериал в България и се надявам, че тогава ще можем да продължим оттам, където спряхме. Наистина се събра великолепен екип.
А Сюлейман Летифов, който участва във филма, е мой партньор в личния ми живот, като същевременно работим заедно и професионално. Тази динамика намирам за изключително удовлетворяваща. Той беше един от драматургичните консултанти на този филм и така изградихме и творческо партньорство.
- След филма ви “Уестърн” отново избрахте да снимате в България. Какво ви кара да се връщате тук?
- След снимките на “Уестърн” много бързо ми стана ясно, че искам да се върна. Осъзнах колко много “слепи петна” имам по отношение на Европа. Израснала съм в Западен Берлин. Пътуванията ми винаги следваха определена посока и това се оказа модел, който не се промени особено дори след падането на Берлинската стена. Развълнува ме, дори ме шокира колко време ми е било нужно, за да поема в обратната. Европа се чувства напълно различно в България, отколкото в Германия.
Отправна точка ми бяха разговорите с хора от моето поколение в България, които са били млади по времето на падането на Берлинската стена през 1989 г. Дълбоко ме шокира степента, в която ние като европейци сме свързани от политическите сътресения на онова време, но едновременно с това разделени от коренно различните преживявания, които последваха през годините. Неведнъж хората ми казваха, че 90-те години в България са били “мъжки времена”, почти “военно време”, или поне със сигурност не време “за жени”. Естествено, други хора бяха на друго мнение. И все пак в хода на проучванията за този проект се почувствах длъжна да проследя тази метафора във всичките ѝ присъщи противоречия чак до днес.
Аналогията с войната силно ме занимава и естествено се преплита с интереса ми към жанровете, особено към онези, традиционно свързвани с “мъжествени” представи, които разкриват много за начина, по който са устроени обществото и ролите на пола. Очарова ме възможността да използвам темите, заложени в тези жанрове, като отправна точка за изследване и да ги пренасям във всекидневието и конкретните пространства, превръщайки реалността в своеобразен спаринг партньор на фикцията.
За филма “Уестърн” особено силно ме занимаваше наративът за войната - представата за тези, които са отгоре, и тези, които са отдолу, както и императивът непременно да се победи. Интересуваше ме как този модел се превръща във всеобхватен разказ, който хвърля сянка върху всекидневието на героите. В ключови моменти той изисква своята цена, подтиква ги да се съобразят с неговата логика и постепенно започва да определя действията им.
- Всъщност вашите филми не представят България като “екзотичния Изток”. Важно ли беше да избегнете този поглед?
- Това беше много важно за всички нас още от самото начало. Подобен поглед създава дистанция, а истинската ни цел беше точно обратната – да се сближим и да признаем, че всички, правещи този филм, сме част от разказа, независимо дали сме пред камерата, или зад нея. Колкото повече мисля за това, толкова повече осъзнавам, че всичко, което преживях в България, никога не се вписваше в “екзотичния” етикет. Може би той просто е представа – нещо, което няма абсолютно нищо общо с действителността.
- Как създавате усещане за автентичност, без да вмъквате ненужна романтика в отношенията на персонажите си?
- Усещането за естественост в моите филми всъщност е доста изкуствено конструирано. То е резултат от колективните усилия на всички участници. Огромна част от знанието и житейския опит на самите актьори влиза в процеса. За мен киното винаги е означавало да приемеш, че не можеш да знаеш или контролираш всичко. Може би това е малък акт на съпротива срещу идеализацията. Въпреки това и аз самата не съм имунизирана срещу това. Близка приятелка от Австрия все ми казва: “Боже, ти наистина си типична немска романтичка!”.
- Интересува ли ви “сивата зона” между хората – онова, което съвременното общество все по-малко е готово да приема?
- Не се интересувам от ясно очертаните конфликти. Навсякъде около нас има толкова много войнствени разкази за власт и безсилие, за “горните” и “долните”. По време на проучванията си обаче срещнах много хора, които живеят живота си с открито сърце – хора, носещи в себе си нещо напълно различно от елемента на насилие. Затова за мен беше важно войнственият аспект да бъде уравновесен от друг разказ – за приятелство и солидарност. Под това разбирам не романтичната любов, а любовта като емпатия, като жеста да се обърнеш към другия и да се опиташ да го разбереш.
- Има ли нещо в българския начин на живот, което ви е променило лично?
- България наистина спечели сърцето ми. Що се отнася до правенето на филми, имам склонност да се нервирам, когато всичко е планирано твърде строго. Понякога предпочитам да не се обвързвам с фиксиран план. Това от своя страна нервира всички останали. Харесва ми да оставям нещата отворени, което ни позволява да се възползваме от момента. Талантът ми за импровизация ме накара да се почувствам като у дома си в страната ви от самото начало.
Спомням си един момент точно преди да заспя, докато работихме по “Уестърн”. Помислих си: “По дяволите, ето ни тук, снимаме в чужда страна, говорим на език, който не е мой, заобиколени от толкова много хора. Нищо от това не може да се контролира”. В този момент осъзнах, че просто трябва да се хвърлиш и да се довериш на това, което се случва. Да повярваш в подготовката, във взаимоотношенията на екипа и на факта, че всичко по някакъв начин ще си дойде на мястото. За мен това беше решаващ момент на доверие, че на определен етап филмите започват да живеят свой собствен живот.
