- В българската култура унижението е голямо. Ние сме излишен лукс за тази държава
- Агресия, липса на авторитети и емпатия води до катастрофа на духа
- Синът ми Борис кандидатства в НАТФИЗ с идеята да го скъсат, за да докаже на всички, че не е връзкар. Те взеха, че го приеха
- Ако Дара не беше спечелила, щяха да я досъсипят. Тя успя и преобърна машината, всички решиха: "Ето България го направи." Това е цинизъм
По разбитите софийски улици през 20-те години на миналия век, между хумора и трагедията, Бай Славе тръгва на път. В "Чамкория" на режисьора Виктор Божинов, амбициозната екранизация на романа на Милен Русков, зад волана в главната роля е Малин Кръстев. Актьор, драматург, преподавател, режисьор, водещ, той е сред редките гласове в българската култура, които напомнят, че изкуството не е работа, а съдба, която се живее и се създава от личности с позиция.
- С какво ви предизвикаха снимките на филма "Чамкория", в който играете главната роля?
- Предизвикателствата бяха много. Когато преди една година Виктор Божинов ми се обади с предложението да изиграя Бай Славе, доста се шокирах, защото точно аз да изиграя този персонаж... В началото дори разбрах, че ме кани за образа на Джина, на терориста. С Виктор сме приятели от близо 35 години и от неговото кандидатстване в НАТФИЗ през всичките му студентски проекти и в тези след това сме били заедно, като само след "Възвишение" имаше една пауза, в която не сме работили съвместно. Изненада ме с ролята за "Чамкория". Някак си не бях готов и дълго време се двоумях. Освен всичко аз много харесвам моноспектакъла на Захари Бахаров, защото това, което той прави на сцената, е учебник по актьорско майсторство.
- Колко различен е вашият Бай Славе, режисиран от Виктор Божинов пред камерата, в сравнение с този на Захари Бахаров, режисиран от Явор Гърдев в театъра?
- Най-малкото външно. Захари е все пак два метра човек. Спрямо работата на Явор със Захари, които са представили героя в един театрален ключ, при нас с помощта на киноезика сме заснели епизоди, които трудно биха влезли в театрална форма. Самият взрив на "Света Неделя", въобще историята с безследно изчезналите по онова време, сред които е и Гео Милев, срещите на Бай Славе с майката на Гео Милев, масови сцени и т.н.
- Как успяхте да влезете в обувките на персонажа?
- Това беше другото голямо предизвикателство. Когато си в такава главна роля, е хубаво да изкараш целия филм в темпото на героя, в сленга му, в мисленето му. За да може дори ритмически да го хванеш от кора до кора. Тук капанът беше, че последното пътуване на Бай Славе (1928-а), което е рамката на филма на финала, го заснехме октомври миналата година. А след шест месеца се върнахме към началото на историята. Викам: "Викторе, как се прави главна роля по този начин...?". Но си струваше. И най-вече защото Божинов, който, освен че е маниак в ювелирната си работа - перфекционист, е един от малкото български режисьори, които умеят да работят с актьорите и да ги водят правилно. В киното не се снима последователно. Някак целият темпоритъм на сценария беше в главата му. Доверих му се от самото начало да ме заведе, където трябва. Оттам нататък 80% от работата на актьора е да хване мисленето на героя. И трябваше да оправдая за себе си всяка постъпка на Бай Славе с всичките му измекярщини, чешитлък и желание за оцеляване. Да му бъда адвокат. Това е красивото на нашата професия.
- Какво мислите за книгата на Милен Русков?
- Романът винаги е бил събитие още когато излезе. Това е автор, който пише маниакално, изследва всяка една тема по много краен начин и умее да изважда през персонажите една цяла епоха. Мисля, че Милен Русков е събитие за българската литература.
- Какво бе за вас да се върнете като с "машина на времето" в София през 20-те години на миналия век? Сложни времена.
- Физически и психологически не беше лесно. В един момент се замисляш, че и ние сега живеем в интересно време на войни и какво ли още не. Политическата ситуация май не е по-различна от тогава. Но критериите за чест и достойнство липсват в днешно време. Агресията, липсата на авторитети, липсата на емпатия към елементарни неща водят нашето поколение и тези след нас до една човешка катастрофа на духа.
В този ред на мисли хитрият ход на Божинов за героя ми е как той, преживял какво ли не в онези години, се променя. Бай Слави - онзи хитрец на дребно, който иска да изхрани това петчленно семейство, в един момент, след всички шамари, получени от живота, дори физически остарява. Това ми харесва, че извън чувството за хумор и парадокса на този персонаж, който сме търсили по време на снимките, най-ценното е, че той израсна в друга посока.
Иначе не знам какво още да се случи, за да може човек да се преобърне в днешно време?!
- Чисто емоционално как преминахте през епизода с атентата в църквата "Света Неделя"?
- Беше адски трудно. Чисто физически беше проблемът. Но целият екип беше страхотен. И особено тези 130 души масовка, които като че ли най-много искаха филмът да стане. Адски изпълнителни. Самият взрив пред "Света Неделя", който трябваше да заснемем, беше с едни специални оръдия с глина на прах, която ти влиза в дробовете. В началото на кадъра това гърми. После вече в Киноцентъра имаше интериор - вътрешната страна на църквата след взрива с телата. Същите тези хора, които преди това сме ги видели в църквата, трябваше горе-долу да бъдат на същите места, на които са били, когато е паднал куполът - изпотрошени, окървавени. Тези хора не гъкнаха през 12 часа снимки на студа. Но това са невероятни кадри. Доста трудоемки. Но тепърва предстои работа и същинският филм тепърва започва. Постпродукция. Големият проблем е финансирането.
- Още по-трудна ли е сложната задача да се реализира зрелищно историческа продукция сега, когато всички цени са нагоре?
- Там е проблемът, че бюджетът на Виктор е гласуван преди 3-4 години, като отпуснатата сума в момента се равнява сигурно на 700 000 евро. Как да направиш филм в епоха при такива условия? Ние започнахме да снимаме, преди да влезе еврото в държавата, на едни цени, но после продължихме да снимаме при евроцените по две, инфлация, скок на горивата и какво ли още не. Оказва се, че за постпродукция ние тепърва трябва да търсим спонсори, за да се завърши филмът. А това в България е почти невъзможно. Никой за култура няма да се обърне да ти даде пари. Биха дошли да ти платят коктейла, но не и за да се завърши такъв епичен филм. Не се знае дали накрая ще останат пари за композитор за музиката.
В българската култура колкото и да искаме да бъдем професионалисти, унижението е голямо.
- А трудът и отдадеността на артистите могат ли да бъдат измерени с награди? Вчера се раздадоха призовете "Аскеер", а вие сте четирикратен носител на това отличие.
- Не ми се говори за българските награди и това, което стана вчера. Хубаво е, че някакви хора получават признание за труда и за работата си. По-големият проблем е на фона на какво ги раздаваме тези награди и в името на какво. Защото и Съюзът на артистите има огледална награда - "Икар". Имам две такива отличия. Е, и?
Винаги се стига до две гласни в българския език, които обезсмислят всичко. Е, и!
Вчера ми стана болно и мъчно, защото първи балкон в театър "Българска армия" беше пълен с политици от всякакъв ранг. Те са ВИП. Това ми напомни за кампаниите за сираците на "Българската Коледа". Сещаме се около празника за тях и от края на ноември тръгват едни клипчета. Защо?! За да може да се събере някой лев и всъщност да се направи пиар на определена власт. През другото време кой се сеща... Така е и с нас - артистите. Ние сме излишен лукс за тази държава.
Мислех да направя един документален филм. Да застана пред Народното събрание с една камера и депутат по депутат да питам всеки за последната книга на български автор, която е прочел, последното представление, на което е ходил, последната изложба, на която е отишъл. Лошото е, че сега ще разберат и ще са готови. Ситуацията е обидна. Всяка вечер съм на сцената и имам представление. Играя в 15 постановки. На щат съм в Малък градски театър "Зад канала", който има една от най-силните трупи. Голяма рядкост е да видиш човек, занимаващ се с политика, да влезе в салона. Как такъв да има отношение към това, което се случва въобще в сценичните изкуства, не само в театъра?! Въобще не им пука каква нужда имат българските творци. Имаше един, който много държеше интелигенцията да застане зад гърба му, който два пъти каза предизборно, че е тръгнал да обединява Министерство на туризма и Министерство на културата - човек, който от злоба само защото свалиха неговия министър на културата, от 0,6% свали на 0,3% финансирането от БВП на България за култура. Това е отношението.
- Вие бихте ли станали министър на културата?
- Не, аз съм с акъла си. Първо трябва да знам, че тази държава може и има желание да се обърне към своята култура и да се припознае с нея. Това са оядени политици, които просто влизат екстремно за четири години, каквото може да се открадне - открадне, а оттам нататък културата е излишен лукс.
Знаете ли в момента колко колеги при изиграни представления не са си получавали хонорарите за тях от месеци? С извинението, че се чакал бюджетът. А къде са парите от продадените билети?! Потънали са в държавата. Ето този цинизъм ми е малко в повече. Затова не обичам да давам интервюта. Единствено сега заради "Чамкория". Иначе не знам какво да кажа вече. Хора като нас трябва да говорят с труда си.
- У нас артистът трябва ли да има железен характер, за да постига успех, макар често да му се пречи от всички? Ето Дара спечели "Евровизия" след огромен хейт към нея, който почти я отказа.
- И този случай не ми се коментира. Дара наистина премина през огън и жупел, за да стигне дотам. Изведнъж всички, след като тя спечели, се припознаха в нейния успех. И политиците веднага скочиха да обясняват, че ще дадат всичко, за да направим "Евровизия" подобаващо. Е, и?
- Лицемерен ли е българинът? Много от критиците на Дара след победата ѝ се радваха най-шумно?
- Не знам дали това е лицемерие. Представям си, ако тя беше загубила, какво чудо щеше да е. Тя може би щеше да напусне държавата. Неуспелият човек в България е най-опасен. Мен не ме е страх от глупака, от лошия човек, а от нереализирания. Той цял живот трупа злоба и иска да принизи всеки можещ, защото чуждите успехи са лични негови неуспехи. Ако Дара не беше спечелила, щяха да я досъсипят. Фактът, че успя, изведнъж преобърна машината. Всички решиха: "Ето България го направи". Това е цинизъм, а не лицемерие.
Извън всичко това имаме прекрасни колеги, прекрасни режисьори на европейско ниво. Самият аз заедно с Валентин Танев през 2007 г. станахме Актьори на Европа с постановката "Лазарица" на Коко Азарян. Тогава се стигна до такъв скандал, че когато трябваше да ни връчат наградата официално, която бе придружена и от 10 представления в Париж, в Народния театър никой не вдигна телефона. И пак стигаме до двете гласни: Е, и? Награди. Е, и? Българинът не надгражда. Той не се гордее. Поетите са го написали. Ние нямаме авторитети. Дори да имаме, бързаме да ги убием и обезличим.
- Трудно ли се разграничават талантите от претендентите за слава?
- Професията ни девалвира. Изведнъж на професионална сцена, на професионална снимачна площадка ми пристигат хора без никакъв ценз. Докато други отделят четири години, за да учат и да излязат професионални актьори - било в Академията, било в частни колежи. Но защото някой участвал в някакво риалити и бил инфлуенсър, ми го докарват да играя с него. Разбира се, има и много талантливи и смислени хора. Винаги ми е приятно, когато децата, минали през моята театрална школа, вече са доказани актьори, награждавани, борещи се и отстояващи всичко, на което са научени. Както казваше Теди Москов навремето: "Само помиярът няма родова памет." Поне научихме децата си да не бъдат помияри. Защото нашата професия не се работи, тя се живее.
- Изваяли сте много млади таланти като преподавател. Кои са най-важните уроци, които се стремите да им предадете?
- Изкуство се прави от личности и индивидуалности. Загубиш ли себе си, нямаш никакъв шанс. Тази личност трябва да се отглежда. Актьорската хигиена е много важна. И трябва да имаш позиция. Не само към малката си градинка в театъра, която копаеш, а глобално. Защото тази професия е мисия. Тази професия бързо изхвърля евтини хора.
Все по-трудно става днес, след като си тръгнаха големите режисьори в българския театър и кино. Някак си осиротяхме. Малко са вече смислените режисьори и преподаватели, които могат да дават всичко необходимо колелото да се върти.
- Синът ви Борис Кръстев играе в сериала "Вяра, надежда, любов". Радвате ли се, че върви по вашия път, трудния път?
- Аз и майка му (Станка Калчева) винаги сме били против. Но когато живееш сред действащи актьори, нормално е в един момент да пожелаеш същото. Страшно се гордея, че той ненавижда да бъде съпоставян с нас. Много трепери неговите лични успехи да не бъдат приписвани на някой си.
- Но за момента е определян първо като "сина на Малин Кръстев". Не му ли тежи вашата сянка?
- Сигурно. Но майка му също е чудовище като актриса. Той се бори с това. Дори кандидатства в Академията с идеята да го скъсат, за да докаже на всички, че не е връзкар. Те взеха, че го приеха. По същия начин криеше, че пише пиеса. В един момент я пуска на анонимен конкурс в Театър 199 и тя спечели. Много толерирам тази негова воля да запази себе си и да извърви своя собствен път. Мисля, че се справя доста добре и с това, което прави в телевизията в момента.
Двамата имахме и шанса да играем заедно в Пловдивския театър миналата година в една постановка на македонския режисьор Деян Пройковски. Благодаря на театъра за провокацията.
- Давате ли му професионални съвети, критики, препоръки?
- И да искам да му дам съвети, той няма да ги чуе. И затова се радвам. Естествено, интересува се и аз, и майка му какво мислим за труда му, но крайни оценки или не дай си боже, препоръки - не.
- Когато го погледнете, какво от себе си виждате у него?
- Слава богу, той прилича на хубавата си майка, а не на мен, защото аз вече приличам на разкопан фараон. Със сигурност е наследил черното ми чувство за хумор и дългите пръсти на ръцете. Казват, че и по гласа си приличаме. Смятам, че всеки човек е уникален. В професията не знам дали някога на нас ни беше по-трудно при целия глад и всичко, или сега на това поколение му е по-трудно. Професионалната агресия вече е навсякъде. И в театрите се създава нездрава почва за работа. Слава богу, той вече четвърти сезон започва в Пловдивския театър, където се чувства отлично и има страхотни роли. Дай боже смислено да инвестира в себе си. Да, няма да му е лесно тепърва. Но това е част от играта.
- Вие кога разбрахте, че ще играете тази игра?
- Много отдавна. Мисля, че съм бил в 4-и клас, когато ме откри Михаил Ганев, братът на Донка Ганева. Взе ме за едно представление. Последва срещата ми с Явор Перфанов, който си отиде много млад и много неизвестен за театралното съсловие, но от него за първи път съм чул за Лий Страсбърг, за Гротовски и т.н. Може би там някъде щракна капанът. Последваха срещи с моите професори, с невероятни творци и актьори. Минал съм през почти всички големи режисьори в българския театър. В киното също съм имал късмет да снимам в немалко чужди продукции и да бъда на терен с Катрин Деньов, Бен Кингсли, Майкъл Кейн и кой ли не. Обичам и българските сериали и филми, в които съм участвал, но ми е по-трудно да гледам заради приятелите, които вече ги няма. Животът върви с нас или без нас. Пътуваме нанякъде.
- И никога не съжалихте?
- Не. Един от най-достойните преподаватели днес и човек, когото много обичам, Ивайло Христов, винаги казва на първокурсниците в първия им час: "Да знаете, че вие изтеглихте късата клечка. Ония отвънка печелят". С него често сме си говорили, че професията ни даде шанс да ни се случат неща, които в реалния живот няма. Днес съм Бай Славе, утре съм Хитлер... Тая амалгама Живот някак по-бързо я живеем, не е от - до.
Каквото и да остане след нашия труд, винаги ще се намери някой да каже: "Е, И"!
