Най-ценното, което можеш да дадеш на децата си, са крила и корени, казва в двойно интервю за "24 часа" синът на доайена на неврохирургията у нас - проф. Николай Габровски. Двамата уважавани лекари са родени на поредни дати - 28 и 29 ноември, и си приличат в много неща, но и носят лични ярки индивидуалности.
Проф. д-р Стефан Габровски е сред доайените в неврохирургията, учител в специалността и в изкуството на медицината на поколения български лекари. Целият му живот е подчинен на убеждението, че лесният път рядко е в правилната посока. Предава веруюто на сина си - проф. Николай Габровски, началник на Клиниката по неврохирургия и зам.-шеф на “Пирогов”, заместник-председател на БЛС. И двамата са имали възможност да работят в чужбина, но остават в България, защото “камъкът си тежи на мястото”.
- Проф. Габровски, какво мислите за медицината и предизвикателствата в нея след 50-годишна продължаваща и днес лекарска практика?
- Занимавал съм се десетилетия със спешна помощ в “Пирогов”, където свикваме с денонощните натоварвания и случаи на масов травматизъм, които изискват максимална мобилизация и взаимодействие между екипите, но това, което се случва в последните месеци, е страшно. Пандемията от коронавируса ще има тежки последици и в здравеопазването, и в икономиката, и изобщо във всяка област на живота. Загубихме много хора, здравната система работи със сетни сили. Не само у нас, Световната здравна организация смята, че здравните системи навсякъде са пречупени под напора на милионите болни, повалени от вирус, който продължава да изненадва. Чуват се критики, че не сме предвидили натиска, че не сме подготвени – как да си подготвен за хиляди едновременно заболели пациенти?! Много лечебни заведения буквално се превърнаха в инфекциозни болници. Дори “Пирогов” среща затруднения да посреща обичайните спешни случаи.
Като си дадем сметка за мащаба на коронакризата, системата у нас реагира оптимално адекватно.
Неволно правя
паралел между
епидемията и
ураганите,
за които Япония, САЩ, останалите държави бяха предупредени, но независимо от това след тайфуните останаха разрушения и пустош. Епидемията добива чудовищни размери и системите се огъват, но най-страшното е, че хората са преуморени и не издържат. Стотици медицински кадри се разболяха, мнозина починаха. И въпреки това в някои кръгове от обществото има неразбиране за положението, в което сме. Спонтанно ми идват наум думите на Джон Кенеди:
Не питайте
какво ви е дала
държавата, а
се запитайте
вие какво
правите за нея
В “Пирогов” има остра нужда от 80 санитари и болницата е готова да им плаща по 3000 лв. заплата, но няма желаещи, защото хората го преценяват като прекалено рисково. В същото време екипите на болницата са там и всеотдайно се раздават на пациентите си вече почти 10 месеца. На улицата може да се чуят сравнения как в Япония почти няма болни, а ние сме сред първите. Защо сравнението спира дотук? Обективността изисква да се каже, че при японците
маските не са
задължителни,
но 95% ги носят
от загриженост и
отговорност към
другите хора,
а тук демонстративно се палят маски, депутат отказва да си сложи маската в Народното събрание, а тези, които спазват правилата и морала, са осмивани.
- Съжалявам, че в този момент читателите не чуват непресторената горчивина в гласа ви.
- Да, наистина съм разочарован. Разбирам очакването на хората държавата да подпомогне нуждаещите се, които изпадат във финансово затруднение, и бизнесите, които търпят загуби, но ще дойдат по-добри времена и от това нямане ще се излезе. Само загубеният човешки живот няма да се върне.
По характер съм оптимист, и сега също искам да вярвам в добрия край, но виждам, че страданието влиза във все повече семейства, а скоро и лекарите, сестрите, санитарите ще рухнат от умора и емоционално изчерпване. Вече се случва.
Питам се дали наистина е толкова “невидимо” – хората в интензивните отделения, които се борят за глътка въздух, загиващите болни, сред които и лекари и учители, мъката на загубилите своите близки.
- Неврохирурзите можете ли да обясните парадоксалните реакции на човешкия мозък по модела “широко затворени очи”, отказа да се признае очевидното?
- Ние познаваме важните анатомични структури на мозъка, къде можем да работим, за да му помогнем и къде няма да ни допусне да пипнем, но не познаваме мозъка в неговата същност – мисловната дейност, механизмите на паметта, складирането на емоциите и възпроизвеждането им.
Не познаваме мозъка в неговата комплексност и многостранност, въпреки че го изучаваме със супермощни микроскопи и нови технологии. Нашата най-същинска характеристика, това, което ни прави хора, се определя от функциите на мозъка. Удивителна е еволюцията на нашия вид до хомо сапиенс – мислещ човек. Независимо че не знаем как се случва процесът в мозъка, продължаваме да търсим отговор. Голямо предизвикателство е.
- Това ли привлече и вашия син – проф. Николай Габровски, в неврохирургията?
- Привидно изборът му беше неочакван. Като ученик много уверено казваше: Баща ми, няма да ставам лекар, нали виждам какво е – нямаш спокоен ден, нямаш нормална нощ, не знаеш празници, ходене на почивка, само голяма отговорност и накрая на месеца си броиш стотинките. Но в последните класове на гимназията – така беше и при мен, и аз имах други планове за живота си, нещата се обърнаха и твърдо се насочи към медицината с желание да специализира точно неврохирургия. Докато следваше, едновременно работеше като санитар и аз му предложих да му помагаме, ако няма пари, но да ходи по кръжоци, на нощни дежурства, за да навлиза в специалността. Не, баща ми - казва той, – аз искам да извървя целия път, от първото стъпало, докъдето стигна нагоре. Искам, като не съм доволен от работата на някого, да мога да му кажа какво да направи и ако трябва, да му покажа как. След това беше и сестра в реанимация, после лекар в интензивно отделение. Едно по едно мина през всички стъпала, специализира при един от най-добрите съвременни неврохирурзи - проф. Брочи в Брюксел, продължава да посещава курсове и конгреси, публикува в авторитетни медицински списания. И сега се товари с много дейности, не се щади, но усилията му се отплащат – Клиниката по неврохирургия в “Пирогов”, която ръководи, е на съвременно европейско ниво.
- Какво отличава най-добрите неврохирурзи?
- Може би най-важното е да можеш
да вземаш
правилните
решения под
стрес и да ги
доведеш до
добър резултат
Отговорността е огромна, изискват се и безкомпромисна подготовка, много знания и практически умения. Но никой не е велик сам, медицината се движи напред и нагоре с приноса на всички в дадения екип. За съжаление, дори при най-голямо старание неврохирургията не е само низ от успехи, но е важно винаги да тръгваш с убеждението, че ще дадеш всичко от себе си за добрия резултат.
Има още нещо, което смятам за изключително важно за добрия лекар: да не губи човешкото.
Не може да
лекуваш с
грубост, да газиш
егоистично
през чувствата
на човека
Забелязал съм, че пациентите много точно усещат дали лекарят е и добър човек. На някого може да изглежда странно, да не му се вярва, но имам много случаи, в които дори при незадоволителен успех от лечението пациентите благодарят.
- За какво?
- За усилието, за съпричастността, за водената битка, защото са убедени, почувствали са, че сме направили всичко възможно да помогнем. Понякога просто е невъзможно, но винаги се усеща, ако си вложил освен знания и умения и душа и сърце с надеждата за успех. Вярвам, че всеки лекар иска да помогне на пациента си, въпреки годините, в които сякаш се насаждаше враждебност и недоверие към лекарите. Сега виждаме едно наместване на образа в калейдоскопа. Оценката за труда на лекарите започва да се приближава към истинската му стойност, много жалко, че катализатор е толкова драматично събитие като пандемията.
- Оптимист ли сте, че ще излезем по-мъдри от нея?
- Разбира се. Иначе защо бихме правили тези ежедневни големи усилия и лични жертви. Но има много въпросителни за бъдещето. Ще вземе ли преднина изкуственият интелект във важните решения? С какво това ще ни помогне и може ли в нещо да ни попречи? Ще помъдрее ли човечеството да каже “не” на ядрената заплаха? Вярвам, че ще намерим мъдрите решения.
Проф. Николай Габровски, дмн: Най-ценното, което можеш да дадеш на децата си, са крила и корени
Всички изпитания и жертви на тази пандемия ще имат смисъл само ако след това сме малко по-човечни, по-състрадателни и сплотени. Ако
осъзнаем, че зависим един от друг, и придвижването напред, а понякога дори и оцеляването, са възможни само когато сме заедно
Проф. Николай Габровски извървява пътя в йерархията на медицината от санитар до заместник-директор на “Пирогов”; в науката – от признателен ученик на големите в неврохирургията до ментор на лекари с почерк, наричан “школата Габровски”; в практиката – от специализант до национален консултант по неврохирургия; в усилията за реализация на потенциала на българския лекар – от професионалист с мнение до заместник-председател на Българския лекарски съюз.
- Проф. Габровски, вашият баща ви определя като човек, който не живее с чувството, че нещо му се полага и нещо трябва да му се даде, но какво ви “даде” той не с дидактизъм, а с убедителността на постъпките си в живота и професията?
- Родителите играят огромна роля в живота на човек. Особено през първите 7 години. Абсурдни ми се струват опитите това да бъде омаловажавано и дори отхвърляно. Но ако трябва да направя обобщение, бих споменал две неща, с които
баща ми
ми е повлиял
най-много:
личния пример
и свободата Никога през личния си и професионален път не съм бил притискан да правя определени избори. На всеки кръстопът съм можел да решавам свободно накъде, и съм искал съвет, но избора съм правил сам.
Това може да изглежда лесно, но често съм бил свидетел на обратното.
И по моите наблюдения
резултатът
от инвазивната
родителска
загриженост
обикновено
е негативен
А за личния пример на баща ми… мисля, че нещата са очевидни. Той е сред най-спокойните, мъдри, завършени и съдържателни личности, които изобщо съм срещал. Имам истински късмет!
- Приличате си в много неща, някои биха казали, защото сте родени на две поредни дати – 28 и 29 ноември. Оптимист ли сте като своя баща за “деня след утре”, възможно ли е това при свръхчовешкия и професионален стрес в “Пирогов”, която се превърна в болница на първа линия срещу COVID?
- Оптимизмът не трябва да ни напуска, но трябва да сме реалисти. Изправени сме пред тежко изпитание. То ще отмине. Но за мен е важно не просто да минем през него, а и как ще минем.
Ще бъдем ли
след изпитанието
по-осъзнати,
по-сплотени?
Ще станем ли поне малко по-мъдри? Ще извлечем ли поуки за важните неща в живота и ще успеем ли да ги пренесем в бъдещето? Ще се връщаме ли към тези времена със спокойствие, че направихме всичко възможно, или ще свеждаме гузно глава?
Всички изпитания и жертви на тази пандемия ще имат смисъл само ако след това сме малко по-човечни, по-състрадателни и сплотени. Ако осъзнаем, че придвижването напред, а понякога дори и оцеляването може да се случва само когато сме заедно. Ако осъзнаем, че зависим един от друг.
- Какво трябва да предадем на следващото поколение, за да сме изпълнили мисията си в живота независимо от позицията и професията?
- Трудна задача, защото насила не можеш да дадеш. А и всеки трябва да прави своя житейски избор и да следва своя път.
Но много ми харесва мъдростта, че най-ценното, което можеш да дадеш на децата си, са криле и корени. Това съдържа всичко.
