Наглост и кич обричат залеза на културното общество

Качествен спектакъл на “Три сестри” в театър “Възраждане”

Много добро представление на “Три сестри” предлагат театър “Възраждане” и режисьорът Стилиян Петров.

На мен лично текстът на Чехов ми е втръснал, особено с тези инфантилни копнения “Искам в Москва!”, “В Москва, в Москва!”. Още по-зле звучат специално в днешния ден, когато името “Москва” е натоварено със зловеща конотация.

Обаче спектакълът на Стилиян Петров е умно и майсторски изместен от класическия прочит на пиесата, така че е загърбен подходът на всеки опитен режисьор да измисля реализация с максимален брой сценични хрумвания, за да обогати персонажите и тяхното поведение. Стилиян Петров със страхотната помощ на актьорите излиза от класическите рамки и предлага съвременно третиране на чувствата и отношенията на трите сестри и тяхната среда.

Олга, Маша и Ирина в този спектакъл живеят в някой малък

провинциален град недалеч от София

и в техните желания, скрити трепети на сърцата и емоционални провали виждаме познати копнежи и домогвания. Този мотор на поведението в къщата на сестрите Прозорови избухва доминиращ в една от последните сцени на представлението, когато офицерът Вершинин (Йордан Ръсин) си тръгва завинаги от къщата, защото военните напускат градчето, а влюбената в него Маша (Виттория Николова) се влачи по земята след стъпките му, потънала в сподавени ридания. Олга (Мариана Жикич) и Ирина (Донка Аврамова-Бочева) седят като парализирани недалеч от сестра си, потресени от гледката, а встрани от тях в полумрака влезлият съпруг на Маша, учителят Кулигин (Свежен Младенов), мухльо и посредствен човечец, утешава: “Оставете я да си поплаче!”. Жестока сцена!

До финала представлението тече в широка пътека пред лицата на предните зрители, които от време на време добиват чувството, че и те са в дома на Прозорови. Персонажите влизат отдясно и отляво, за да изпълнят сцените си. После излизат отдясно или отляво, оставили съдбовно развитие на отношенията. Трябва да се следи внимателно това разиграване с много пространствени визии, които

доближават представлението до движенческия театър

За природата на чувствата във всеки момент помагат гимнастическите пейки, пръснати из сцената и обигравани от персонажите (художник е Никола Тороманов).

Олга на Мариана Жикич не се вълнува много-много в своите епизоди, оставайки хладнокръвна, разумна, покровителствена. Но и тя е заразена от безволието и обречеността на доброто наследствено възпитание и остава безмълвна, когато наглата и коварна Наташа (Лили Шомова) се разпорежда с къщата. Най-младата Ирина на Донка Аврамова-Бочева е най-уязвима, още много възторжена и незряла, бързо сменяйки настроенията си от позитивен патос към отчаяние и обратно. Когато съобщават за гибелта на барон Тузенбах (Георги Николов), убит на дуел от Сольонин (Боян Фереджиев), тя остава леденоспокойна и тази реакция дава прочита на дотогавашното ѝ отношение към влюбения в нея офицер. Виттория Николова насища своята Маша с присъщата си еротичност, а финалната ѝ загуба на разсъдък при заминаването на Вершинин разкрива цялата ѝ бездна от чувства. Лили Шомова покрива простотията и кича на своята героиня Наташа, превърнала в слуга мъжа си Андрей (Анатоли Лазаров), и представя интересно върха в тази посока, когато демонстрира френския си в нахална песен.

Представлението отминава в хомогенна безнадеждност, оставяйки горчивия вкус на обреченост на финеса и високата култура на всяко старо благородно общество.