Напрежението в коалицията е достигнало до високи нива и по-скоро се използва всяка тема за взаимна конфронтация. Еврото е една от тях, казва икономистът
Още акценти:
Не трябва да очакваме, че ще бъдем по-бедни до еди- коя си дата, пък след нея веднага ставаме по-богати. Политическото говорене създава свръхочаквания
Ако отчетем, че последното преброяване отчете, че сме с половин милион по-малко, ще се окаже, че няма да сме толкова бедни, че икономиката всъщност расте с доста прилични темпове. Поставяме си сами бариери на амбициите
Мерките на кабинета работят, с компенсацията бизнесът реално плаща за тока по-малко, отколкото миналия септември. Безработицата спада, заплатите в частния сектор растат с над 14%, потреблението си расте, дори при резкия скок на цените
Трябва ни адекватна система за социално подпомагане, която финансира усилия за излизане от бедността. Формално и сега го има, но изглежда така: „даваме помощи, и им даваме метли да метат“
Без инвестиции няма и работещи, няма доходи, няма и ръст на доходите. Например един нулев данък върху реинвестираната печалба е подобен стимул - защото най-лесния за насърчаване инвеститор е този, който вече е тук
Финансовата система ще издържи спукване на имотния балон. Но това не означава, че няма да има рязко свиване на дейностите, свързани с имотния пазар – строителство, транспорт, строителни материали, услуги, мебели, обзавеждане – където са заети доста хора
- Има видими разногласия в коалицията заради еврото, г-н Богданов. Крие ли някакви опасности закъснялата дискусия?
- Без да съм политически анализатор, мисля, че напрежението в коалицията е достигнало до високи нива и по-скоро се използва всяка тема за някакъв вид взаимна конфронтация. Планът за еврото е един от примерите. Интересното е, че нито една от партиите не казва открито „хайде да блокираме приемането на еврото“, но същевременно се надпреварват, не само партиите в коалицията, а и опозицията, да говорят във формат- да го обсъдим, да има време… Което по-скоро е опит за политическо позициониране и същевременно да не се заеме политическа позиция, да се отлага. Не знам защо го правят. Никой не казва какво точно иска и то стои като източник на непрекъснати търкания. Но в коалицията, поне каквото се вижда отвън, няма ясно формулирана контратеза, която да казва че еврото е вредно и ние ще се борим срещу влизането в еврозоната.
- Хърватия, с която тръгнахме заедно, се кани да влиза сега, тъй като Брюксел е наясно с причините за високите инфлация и бюджетни дефицити в Европа. Чуха се съвети и ние да договорим по-различен статут на формалния критерий за членство…
- Дългосрочно аз съм против отмяна на правилата, защото това е наклонена плоскост, хлъзгав път. Виждаме го още след глобалната финансова криза от 2008/2009 г., последиците и дълговата криза в Гърция и други страни, огромното нарастване на дълговете, дългите години с дефицити над 3% от БВП в много от страните. После дойде пандемията и отново правилата бяха, официално само временно, отменени. Практически това отвърза ръцете на правителствата за нови дефицити над границата. Всеки път има извинение, аргумент, но това подкопава самото доверие в твърдото спазване на писаните правила, на решимостта да се налага финансовата дисциплина и да се притискат правителствата да правят истински реформи, а не да решават всяка трудност с повече харчове. Сега обаче стигнахме до „тест“ в реална криза – трябва да се възстанови спазването на правилата след кризата и пандемията в среда на висока инфлация и война. И да, голяма част от инфлацията е причинено от външен шок, който едва ли може да се преодолее само с бюджетна дисциплина и повишаване на лихвите, но пък ако няма дори опит за затягане, ще ерозира още повече доверието в идеята, че еврото и ЕС като цяло се основават на здрави принципи и правила, валидни за всички. И на този фон ще видим практически тест – Хърватия иска да се присъедини към еврозоната, макар към момента да не изпълнява формално критериите. Тук навлизаме в дебрите на политиката. Може би финансовите министри, които реално взимат решенията, търсят път извън формалните правила.
- Отново се чува и че курсът лев – евро трябва да се осъвремени или препотвърди, което е старо говорене от преди 25 години. Има ли днес реални основания за възкресяването му?
- Не мисля, че трябва да се драматизира този въпрос – с всяка изминала година, с всяка голяма криза, през която преминаваме виждаме колко устойчив е нашият валутен борд. Преди 20 години едва ли не всеки ден, всяка седмица се пишеха анализи как левът е подценен, или обратното надценен, и че ни чака неизбежното падане на борда, фалит на държавата, колапс във валутния курс и финансовата система. Други обясняваха, че точно този курс не е добър за икономиката, че ще загубим конкурентоспособност. Тогава беше много по-интензивно. А година след година животът опровергаваше тези притеснения – сега имаме рекорден износ и на стоки, и на услуги. И това е хубавото на изминалите 25 години, - валутният борд показа каква стабилност дава за всички, вижда се и че с фиксиран за еврото курс на местната валута икономиката расте.
- Усещате ли скрити апетити към внушителните валутни резерви, за които някои бленуват да се освободят с влизането в еврозоната и да се излеят в икономиката, а през нея - в нечии джобове?
- Не е толкова прост режимът за това, да не на влизаме в технически подробности. И от двете страни на аргумента се говорят неверни неща. Мисля, че по-скоро трябва да погледнем към други страни и да видим как този механизъм сработва там. Това е некоректен начин за трупане на политически дивиденти.
- Със страх или надежда да гледаме към доближаването на доходите ни с европейските? Как се получи така, че един синдикален изследовател заключи: „нашите бедни са по-бедни от тези на съседите, а богатите ни, по-богати“?
- Имам известни съмнения към интерпретацията на данните на колегата Костов. Да, наистина имаме голям брой хора с високи доходи и немалък брой хора в относителна бедност. Но, трябва да се знаят и нюансите. Най-бедните включват хора, които не са на пазара на труда и хора в пенсионна възраст, които вземат социална пенсия, защото нямат стаж. А системата ни за социално подпомагане е доста рестриктивна по ред причини-политически, културни, дори етнически. В последното десетилетие имаше негласен консенсус да не се прави нищо. Хората, които се самоизключват, или са изключени от пазара на труда, дърпат тази статистика надолу. Онова, което трябва да се направи е да имаме по-включващ икономически растеж, т.е. икономика, която не разчита на една по-тясна група работещи с определени знания и умения и да дърпа напред, а останалите да са изключени. И адекватна система за социално подпомагане, която финансира усилия за излизане от бедността. Формално и сега го има, но изглежда така: „даваме помощи, и им даваме метли да метат“. Това не е интеграция на пазара на труда. Очевидно е, че имаме сериозни проблеми в образованието с отсъствието на базови знания и умения, които са обречени да работят ниско квалифициран труд. Очевидно е и че българската икономика е изправена пред предизвикателството на демографска криза, което означава, първо да включиш максимално този ограничен ресурс, който имаш, а не да има ужасно много хора, които не работят. И включвайки ги сред тях да има възможно най-голям брой хора с по-високи базови знания и умения.
- Опитът с украинските бежанци беше ли шанс за частично решаване на демографската криза на трудовия пазар? И успяхме ли?
- В опита с украинските бежанци се видя, че ние нямаме модел за включване на нови хора. Преди и дори по време на ковид-кризата, бизнесът непрекъснато повтаряше - нямаме хора, дайте хора, не сме претенциозни, ще ги квалифицираме ние, имаше дори кампании как да внасяме работници от страни извън ЕС по съкратената процедура. Това се оказа говорене по телевизионните студия - ето, дойдоха 50-60 000 човека в трудоспособна възраст, по последни данни са започнали работа около 2700 от тях. И това е точно пример, че явно имаме трудности да интегрираме хора към трудовия пазар, и не само. Да, има езикова бариера, да вероятно е трудно и се случва по-бавно да се признават дипломи, но е очевидно, че няма силна мотивация да се случва. Ако наистина имаше воля, вероятно скоростта на действие и резултатите щяха да са различни. Което ни връща към ключовия въпрос- как икономиката да расте с една застаряваща работна сила. За 20 години, делът на работещите над 55 годишна възраст се е удвоил, вече всеки четвърти от работещите е над 55 години. И ако добавим, че част от хората са със слаби образователни постижения и умения , ето го предизвикателството - как икономиката да расте? И коя е работещата социална система.
- Липсата на работеща социална система „бърка“ в бюджета по-дълбоко, без да е нужно. Защо например да даваме с 25 ст. евтин бензин, на хора, които могат да си го платят?
- Социалното подпомагане струва пари. Въпросът е то да отива там, където е нужно и второ- да има динамична промяна и да има механизъм в себе си така, че хората, които нямат доходи след години да имат, Не трябва да има много вечни клиенти на социалната система, макар все пак някакъв процент хора неизбежно ще останат такива. Голям дял от хората с увреждания могат да бъдат включени в трудовия пазар. Ако се върнем към базовия въпрос за макроикономиката- банално е, но трябва да привличаме инвестиции. Не само нови от вън, но и на местен капитал, както и разширяване на дейността на тези, които вече са тук. Трябва да има инвестиционен поток, който да разширява производствения капацитет, а с машини и технологии да увеличава производителността. Без инвестиции няма и работещи, няма доходи, няма и ръст на доходите. Например нулев данък върху реинвестираната печалба е подобен стимул - защото най-лесния за насърчаване инвеститор е този, който вече е тук. Ако има един завод, защо да не направи втори, да го разшири, да сложи нови машини…
- Прави ли са тези, които казват, че влизане в еврозоната води до по-бърз ръст на реалните доходи? Какъв е механизмът за случването?
- Има еднократен дивидент за по-бедните държави от периферията, които влизат в по-богата зона. Със времето този дивидент се изконсумира. България започна да консумира дивидент от членството ни в ЕС дори преди то да се случи и веднага след това. Има дивидент от паричната стабилност и предвидимост, които ние с въвеждането на валутния борд в някаква степен сме изконсумирали. Затова не трябва да очакваме, че ще бъдем по-бедни до еди- коя си дата, пък след нея веднага ставаме по-богати. Отново политизирането на дебата предизвиква преувеличение, създаване на свръхочаквания. Няма как да го оценим, защото няма друга държава стояла толкова дълго в ЕС с борд преди еврозоната. Във всички случаи дългосрочното стратегическо позициониране и елемент на необратимост към ядрото на европейската икономика биха довели до това, но не бързо, и не толкова пряко.
- Този непрекъснат прочит на държавата ни като най-бедната в Европа, помага ли ни?
- Естествено, с клишето „България е най-бедната в ЕС“ не си помагаме, а и показателите трябва да се гледат в детайл. Например, тези сравнения и в момента правим със старите данни за брой на населението, а те не са верни - според последното преброяване сме с половин милион по-малко. За да получим показателя БВП на човек от населението, трябва показателите на една икономика да делим на реалния брой на населението в нея, а не да отчитаме и тези, които са с български паспорти, но работят в Англия, Германия, Италия. Ще се окаже, че няма да сме толкова бедни, че икономиката всъщност расте с доста прилични темпове, ако се отчитат реално работещите у нас.
- Само тази, макар и важна формална причина, би ли променила позициите ни и самочуствието ни, или трябват и още усилия?
- Не, не само. Нашата икономика има един от най-високите показатели за ръст от последните години. На нас проблемът ни е демографски, което ни дърпа надолу. Други държави, като например Полша растат по-бавно средно на зает, но и населението и непрекъснато се увеличава, те дори преди войната имаха два милиона украински работници. Ние растем на човек от населението и на човек в трудоспособна възраст по-бързо – а представете си ако успеем да увеличим потенциално активните лица в работната сила, при това с добро образование!
- Какво обяснява тази жизненост на икономиката ни, при всичките утежняващи обстоятелства- демография, корупция…
- Растем сравнително добре, но все още не сме като Ирландия например, която е била в много по-тежко положение от нас- мизерия, тероризъм и конфликти, тотален демографски шок, и изведнъж 20 години – лидер в Европа. Ние си поставяме сами бариери на амбициите.
Но бизнесът ни пак чака апокалипсис, той като че ли свикна да реве и да получава от държавата. Време ли е тя да започне да се оттегля?
Оказва се така, че зърно и рапица например имаме достатъчно. Имаме и рафинерии за олио. Т.е. бизнесът ни се е подготвил от преди войната за външни шокове. Машиностроенето, въпреки, че представители на работодателски организации непрекъснато прогнозират колапс, ако гледаш месец за месец, имат много добри резултати. И като цяло на производството, и конкретно за износа.
- Тогава защо е това говорене, не изкривява ли пазара?
- Катастрофичното говорене прави лоша шега на всички. То е като лъжливото овчарче- когато непрекъснато да се оплакваш, че следващия месец всичко се срутва, това убива доверието, защото минава месецът, то не се срутва и хората казват вие само лъжете. А иначе генерално, се знае, че макар трудно да се отпуска държавна помощ, още по-трудно се взема. Да, през първите дни на пандемията, при затварянето на икономиката от единия ден за другия, и то в целия свят, без предупреждение и подготовка, за да не останат на улицата един милион безработни, е оправдано да имаш спешна мярка. А сега- представител на заведенията например иска продължаване на мярката 60/40, а в същото интервю два реда по-надолу казва – не мога да намеря хора, няма хора. Е, за запазването на кои хора иска продължаване на мярката, на тези, които търси да наеме, но ги няма ли? Същото е с тока- трябваше да бъде еднократна помощ заради резкия преход и да се сяда на масата, за да се търси пазарен модел за дългосрочно решение. Всъщност причината всички да са толкова щастливи е, че тези мерки работят, смятах го- в момента с компенсацията бизнесът реално плаща за тока по-малко, отколкото миналия септември. За домакинствата също – безработицата спада, заплатите в частния сектор растат с над 14%, потреблението си расте, дори при резкия скок на цените.
- Може ли това отложено заради пандемията потребление да изиграе лоша шега като например се спука имотния балон?
- Надуването на т.нар. имотния балон може да изиграе лоша шега, дори само заради предстоящото повишаване на лихвите. Хората, които се появяват еднократно на пазара, за да си купят и изплащат жилище в което да живеят, тези хора рядко са на пазара и не създават кризите. Проблем ще има за тези, които са купили няколко апартамента с инвестиционна цел. Те не продават вече четвърта година, и чакат, вярват, че цените вечно ще растат. Но какво става, ако изведнъж очакването се смени и те, пак изведнъж, решат да продадат? Банковата система ще се сблъска с повече лоши кредити, вероятно апетитът да се отпускат кредити бързо ще се охлади, ще се затегнат изискванията. С мерките на БНБ, които от известно време увеличават буферите като цяло трябва да сме спокойни за цялостната стабилност на системата. Но това не означава, че няма да има рязко свиване на дейностите, свързани с имотния пазар – строителство, транспорт, строителни материали, услуги, мебели, обзавеждане – където са заети доста хора. Накрая, с интерес трябва да видим дали това правителство ще успее да „отключи“ на практика блокираните публични инвестиции, включително с евросредства и финансиране от плана за възстановяване.
