Иронизираме професор Александър Балан, с неговите "окосъзрех" и "душесмут", но днес пишем почти по неговите правила, които комунистите през 1945 г. опитаха да изменят
Иван Вазов - литературният ни патриарх, създава “Упътване за общо правописание”, но е сменен като министър на народното просвещение и никой не го използва. Докато се лутаме из дебрите на това какво трябва да бъде настоящото българско образование, малко смущаващо се чу, че Вазов бил сложен и неразбираем за учениците. И причината била, че използвал много архаични и неразбираеми думи. После пък стигнахме дотам “Под игото” да бъде издаден на “шльокавица”, и то в навечерието на 24 май преди 9 години.
Всъщност друго довършва на финалния изпит, наречен матура, и без това мнозина от “уморените” зрелостници. Пак преди време някои лингвисти се захванаха да смятат колко думи от родния си език употребява средностатистическият българин във всекидневната си реч. Оказаха се не повече от 3000. Това изследване е правено преди повече от 30 години, та да го подложим на съмнение, защото днес и 500 са много. До два пъти повече ги допълват разни английски заемки. Писателите средна ръка отиват към 12 000-15 000.
Дядо Вазов пък във всичките си творби използвал над 90 000 думи,
казва безпристрастно изследването.
Това, че някои, които пишат съществителните имена с главна буква по подобие на немския и английския език, не го разбирали, даде повод на един министър, наричан в миналото по-простичко и ясно министър на народното посвещение, да подложи на дискусия дали Вазов трябва да се изучава и да остане в учебниците по литература. Все едно да опростим още българския език и да го приведем в норма с всичките му заемки, вместо учениците да се захванат по-сериозно със значението на думите. Целият този спор нямаше да се води, ако не бяха няколкото езикови реформи за век и половина. Странното е, че Иван Вазов е замесен пряко или косвено в три от тях.
Ако се върнем още по-назад в историята, първата езикова реформа прави още Патриарх Евтимий през 70-те години на XIV век. Естествено, че водещото в нея е правоговорната традиция. За тази реформа солиден гръб осигурява сам цар Иван Шишман. Ясно е, че тя е насочена към гръцките думи и правила, промъквали се в езика ни по време на два века и половина византийско владичество. Ученикът му Григорий Цамблак описва станалото така: “Като унищожи всички стари книги (груби и нестройни откъм израз, несъгласни по смисъл с гръцките и с истинските думи), този нов законодател слезе от планината на ума и предаде на Църквата … истинско небесно съкровище, всички точни, съгласни с Евангелието, като Божия благодат за душите на благочестивите, като нож за езиците на еретиците”.
Доколко българският език се преборва с гръцкия в следващите векове, остава спорен въпрос, защото до началото на XIX век български думи се пишат с гръцки букви, но именно в борбата срещу гърцизма
през Възраждането се формират няколко книжовни школи
– Софийска, Пловдивска, Търновска и на Неофит Рилски, което пък вкарва в правописна норма най-разпространените диалекти.
След Освобождението силите на младото българско общество са погълнати от преодоляването на доста трудности и уреждането на държавата и чак след 14 години се вземат официални мерки за единство в българската писменост. В голямата си част правописните реформи тогава са правени на принципа: “Пиши, както говориш”. Той май е валиден и днес. По това време обаче в официални документи най-сериозно се прилага правописът на Марин Дринов, който е възприет от 1870 г. с основаването на Българското книжовно дружество в Браила.
През 1892 г. министърът на народното просвещение в правителството на Ст. Стамболов Георги Живков сбира комисия, на която нарежда да уреди правописния въпрос. В нея влизат филолозите на Висшето училище Любомир Милетич, Александър Т. Балан, Беню Цонев, Иван Шишманов, Димитър Матов, Стоян Аргиров и Иван Георгиев. Проектът е доста революционен. От езика се изхвърля “й” и се заменя с i, наречена йота, премахват се буквите “я” и “ю” и се заменят със съчетанията ia и iy, изхвърля се голямата носовка, както и “ъ” в края на думите, а малкият ер “ь” отпада от азбуката. Пълният и краткият член стават съответно “iът” и “iа”. Скоро става ясно, че русофобът Стамболов е наложил азбуката ни да прилича по-скоро на сръбската, отколкото на руската, предлагана от Марин Дринов.
Заформя се обществен скандал –
нито учителите, нито писателите могат да приемат рязкото скъсване с българската азбука
и толкова нововъведения накуп. Включва се и опозицията, която разпилява на пух и прах тоя проект.
Реформата не издържа и веднага след падането от власт на Стефан Стамболов се подготвя нова. Инициатор е писателят, но и министър на народното просвещение тогава Константин Величков. С тази реформа отпада задължителната употреба на някои остарели думи като винителен падеж при лични имена от мъжки род, уточнен е правописът на редица стари и нови думи в българския език и, естествено, са вкарани в правила правописът на сложни думи, употребата на главните букви и препинателните знаци.
Министър Величков, който като писател е загрижен за българския правопис, назначава комисия.
Тя е уж нова, но пак с Л. Милетич, А. Балан, Б. Цонев и Ив. Шишманов, но и техните противници Ив. Вазов, Ст. Михайловски, Т. Влайков и д-р Кръстю Кръстев. След дълги спорове и препирни решават да оставят “й”, “я” и “ю“ в българската азбука, но да заменят “ъ” с “а” и “я” в глаголните окончания и в края на думите да се запази употребата на “ъ” и “ь”.
През 1898 г. Иван
Вазов става министър на народното просвещение
и този път без да назначава комисия, а еднолично определя правила за “общо правописание”. В тях запазва доста традиционен правопис с носовките “ъ” и “ь” в края на думите, но приема пълен и кратък член с “-ът” и “-а”. При прилагателните изоставя Дриновото “-ий” и го заменя с “-ият” и “-ия” в края на думите. И правописанието на Вазов не влиза изцяло в употреба. Скоро след отпечатването му и краткотрайното му приложение той след година и половина е престанал да бъде министър, тъй като правителството на К. Стоилов подава оставка. По-следващият министър-председател Тодор Иванчев обаче след допитване до филолозите нарежда да се преиздадат правилата на Иван Вазов с някои поправки.
Така на близо 8-годишния спор как да се пише е сложен край и правописът се запазва до 1921 г.
Тази реформа обаче не е призната от новаторите от кръга “Мисъл” и те си печатат произведенията по стария правопис.
Правителството на Ал. Стамболийски прави нова правописна реформа. Проектът е възложен на Александър Балан, а зад него стоят министър Стоян Омарчевски и самият министър-председател. През изминалите години от първото му участие в комисия пък Балан е станал все по-краен пуритан в българския език и шегата днес го свързва с думи като “драснипални клечица” за кибрит, “вестилище” вместо новина, “окосъзрех” вместо видях, “душесмут” вместо безпокойство и ред други. Истината е, че крайният пуритан в българския език е Иван Богоров, издател на първия български вестник “Български орел”, което става в Лайпциг, докато следва химия.
Както може да се очаква от човек като Балан, той безмилостно въвежда доста опростени правила в българския език. Изхвърля от употреба ятовата гласна и я заменя с “я” или “а” в зависимост от звука в следващата сричка. Проблемът с нея има по-дълбоки корени. Още от края на XIX век мнозина от българските интелектуалци и писатели, най-вече символистите, я смятат за символ на отчуждението между интелигенцията и трудовите хора и настояват за нейното изхвърляне от азбуката. С това обаче не се слага край на дълговечния спор
дали е правилно да се произнася мляко, или млеко, бяла или бела, река или ряка
и т.н. Тия архаични форми и до днес си съществуват в говора, а и писмено в пословици, поговорки и народни песни. Премахването на ятовата гласна предизвиква и брожения в Софийско и Пиринска Македония, защото хората там смятат, че това е книжовно предателство към западните диалекти. Другото категорично решение на Балан е да замени голямата носовка с “ъ”, но пък заедно с “ь” ги премахва в края на думите като архаизъм.
Пишещото братство и интелигенцията отново яростно се противопоставят и на тази реформа. Според тях с премахване на еровете и носовките щяла да се загуби националната ни идентичност. Гео Милев в списанието си “Везни” люто се гневи и заявява, че промените се налагат с декрет, което било явно доказателство за заявка за непогрешимост и непоколебима самоувереност и го определя като мания за безгрешност. Иронично цитира и автора на икономически трудове и преводач от немски Никола Пиперов, който бил изчислил, че само от премахването на еровете българската литература би спечелила годишно 100 тома повече книги. Нататък икономистът изчислил: 100 тома от по 20 печатни книги правело 250 000 лева на година. Ето защо буквалното смесване на икономика и книгоиздаване невинаги е полезно.
Срещу реформата
скачат и членовете на Българската академия на науките
По това време неин председател е политикът Иван Е. Гешов, но и с големи заслуги към академията и построяване на новата ѝ сграда. Възниква конфликт между членовете на академията и министъра на народното просвещение Стоян Омарчевски по повод на предложената правописна реформа. Филолозите приемат наложените им нови правила, но останалите академици отказват да се съобразяват с тях и издават трудовете си по старите. Налага се обаче земеделците да пипат с твърда ръка, а не с кадифена ръкавица. На 7 ноември 1922 г. с постановление на Министерския съвет № 6068 се забранява издаването на вестници и книги по стария правопис.
Последната (б. а. - засега) правописна реформа е от 1945 г. По стара традиция пак е назначена комисия от езиковеди и писатели, но за да се покаже “демократичност”, предложенията широко се обсъждат в печата, та да се чуе и гласът на народа. Най-важните промени са си старите, тези на Балан и Омарчевски. Потвърждава се, че ятовата гласна се заменя с “я” или “а”, голямата носовка се заменя с “ъ” или “а”, защото в миналото е отразявала специфичен звук, който вече не се употребява. Пак същите “ъ” и “ь” отпадат от окончанията на думите. Мотивът е, че вече нямат звукова стойност. Опростен е правописът на много думи, в които в средата се редуват звучна и беззвучна съгласна и остава само звучната. Пак така остава и правилото за пълен и кратък член в българския език. В общи линии тази реформа повтаря наложената още през 1921 г. Днес звучи смешно, но
голямата носовка, ятовата гласна освен за буржоазни, са обявени и за типичен белег на закостеняло мислене
и консерватизъм.
“Щ”, “ю” и “я” са пожалени и обявени само за “буржоазни”. Те обаче няма как да бъдат извадени от българската азбука и тя вместо с 32 букви остава с 30.
От тази работа заради архаичния си език пак си патят старите писатели. Иван Вазов дълги години не е издаван, както и Йовков, а разказите на Елин Пелин са полузабравени и идеологически опреснени, а за да е в крак с новото време и по новия правопис, пише разказите “Врабчетата на стрина Дойна”, посветен на бригадирското движение, и “Гробът го вика”.
В днешно време не се забелязва нищо ново и традицията си е традиция. Дори и Народното събрание се занимава с българския правопис. Чуха се и някои гласове за връщане на тая толкова спорна в продължение на век ятова гласна в българската азбука. Пак в наложените исторически норми обаче първа жертва на правописните реформи падат големите български писатели.
А пък Дядо Вазов по повод хулите колко беден, груб и несъвършен бил родният език още през 1881 г. написа:
Език свещен на моите деди,
език на мъки, стонове вековни,
език на тая дето ни роди,
за радост не – за ядове отровни.
Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодията на твоите думи сладки.
