Не знаете ли кой е доскорошният генерален директор на Дойче Веле Петер Лимбург? Не? Със сигурност обаче знаете колко голям авторитет има българската секция на немската обществена медия. А какво общо има Дойче Веле с 24 май, празник на книгата и свободното слово, което по дефиниция е право на журналистите? Пряко. Добре е да се знае дали пък ДВ все повече не пречи на това красиво право!
Ако си пишещ човек в тази немска медия, това означава, че имаш високо ниво на публичност. Ще те цитират като по-авторитетно мнение от българските медии. Те са, как да кажа, повече зависими, корпоративни, провинциални. Студентите от Факултета по журналистика затова и мечтаят да работят за Петер Лимбург, образно казано.
Както се казва, внимавай да не се сбъднат мечтите ти...
Дойче Веле стана тема на вчерашна публикация в сайт, списван от Иван Бакалов. Статията „За някои нрави в редакцията на Дойче Веле", е препечатана от фейсбук профила на Петър Чолаков, известен социолог от БАН, автор за известно време в ДВ. Там се разправя как „главната редакторка Д. Попова го е обиждала и му крещяла по телефона в продължение на няколко минути, както и други „долнопробни номера", които редакцията е правила в продължение на години. Не само към Петър Чолаков (той доброволно напуска, "омерзен" от тези условия) . Питайте, казва той, "Е. Милчева, В. Стойнев, Г. Лозанов, Я. Бояджиев, Ал. Детев, Г.Лозанов". Тези уважавани журналисти били поканени от Александър Андреев, бивш главен редактор на българската секция, да чуят за случаи по болната тема какво означава да работиш в ДВ. „Редакцията, обобщава Чолаков, е унижавала с крясъци пишещите от България, държали се грубо с течение на години. Включително спрямо автори работили за ДВ повече от 10-15 г."
Описаният казус е срамен сам по себе си, още по-неприятното е, че има прецеденти, крещящо неетични сами по себе си. През 2013 година Дойче Веле неочаквано прекрати отношенията си с известните журналисти И.Бедров и Е. Барух. Тогава вдигнах голяма „бангаранга". Написах остро писмо до управата на ДВ, под което се подписаха близо 100 колеги. Уж имаше резултат, който от перспективата на случая с Чолаков явно не е осмислен от германските медийни ръководители. В София се изсипа ръководството на ДВ, свикаха пресконференция, надуто ни обясниха какви са професионалните стандарти на немската журналистика,но... въпреки че двамата не са спазвали тези стандарти, можели да се върнат на работа. Царска милост, един вид. Щом така масово колегията се застъпва за тях. Бедров се върна, Барух – по-късно.
Да се върна на Петер Лимбург. През 2024 редакцията на ДВ освобождава пак неочаквано разследващия журналист Д. Ганев. Казва му, хайде, момче, върви си, че нямаме повече бюджет за теб. Шокиран Ганев ме потърси. Дотогава имал нормална комуникация, не разбирал защо го изхвърлят на улицата!Пишел и превеждал редовно, пък и никъде нямало разписани стандарти, ако ги нарушава, да се сърди само на себе си!
Написах на генералния директор Mr. Limburg. Припомних му случая през 2013, попитах, господа от немската редакция, пак ли настъпихте мотиката! Г-н Петер не отговори лично, препратил писмото ми на някой си Бенямин Риетдорф , който любезно ми каза, мадам, всичко е наред, вашият човек е кадрово решение, нищо лично. Дойче Веле е институционално изрядна, в смисъл, те са голямата работа. Чуждоезичните медии и организации се пазят като дявол от тамян да не допуснат скандалът да излезе извън рамката на „административен казус".
С извинение, че пиша за скелетите в гардероба на ДВ точно на 24 май, но става дума за уважението и достойнството на журналиста. Щом една авторитетна редакция като немската медия работи чрез страх, неформален натиск или унизителна комуникация, какво остава за българските генерални директори и главни редактори?
Моделът на ДВ (българската секция) работи не по-зле от официалната цензура в редица ситуации. Не можеш да имаш битие на независим журналист, да правиш анализи, коментари и разследвания, защото всеки миг можеш да попаднеш под ударите на непубликуваните правила на редакцията. Ръководството на Дойче Веле говори за свобода и демократични стандарти, но вътрешно работи чрез извиване на ръце, обиди по телефона, практикува „кафкиански сценарий" (П.Чолаков), подценява самочувствието на журналиста, подритва като боклук идеите му за текст.
От Фейсбук.
