Днес сме разделени, плачем на празници - но не всичко е изгубено
Можем да бъдем народ, който отново ражда герои - в битки с безразличието и забравата
Кои сме ние? Ние сме народ от сенки и светлина. Генетичен код, оцелял в пролуките на времето. Ние сме оцеляващите. Ние сме потомци на онези, които не наведоха глави, и децата на онези, които ги наведоха, за да запазят семето. Ние сме тези, които копнеят по света на сто езика, но сънуват само на един.
Градили сме свои империи и сме разрушавали чужди.
Били сме господари и рая
Цвете и плевел. Народ от много герои и много мерзавци. Били сме лъвове, водени от овце, и овце, водени от лъв. Повелители на трапезата и част от менюто на великите сили.
В душите ни препуска конницата на Аспарух и Тервел, но и подлите ескадрони на службогонството. В сърцето ни маршируват легионите на Симеон Велики, но и боязливите батальони на преклонените главици. В съзнанието ни отеква тътенът от стъпките на предците ни, щурмували бетона на Одрин и Тутракан, но и тихият танц на страха от “пашата” и “шефа”.
Във вените ни тече мастилото на книжовници и стоманата на воини, но и водицата на земеделеца и масълцето на дребния еснаф. Ние сме парадокс:
мразим държавата си, но до смърт обичаме земята си
Често се гордеем с това, което сме били, и често се срамуваме от това, което сме станали.
Какви сме днес?
Днес сме разпилени. Като шепа зърно, хвърлено на вятъра – от София до Лондон, от Пловдив до Мадрид, от Варна до Чикаго, от панелните блокове до изоставените села, от луксозните комплекси до пустеещите махали.
Днес сме разделени. На “фили” и “фоби”. На “леви” и “десни”. На “граждани” и “селяни”. На “умни” и “прости”. Смеем се през сълзи и плачем на празници. Гледаме в чуждите градини, докато нашите буренясват. Превърнахме се в скептици, които вярват само в лошото време, защото то никога не ни разочарова.
Но какви можем да бъдем?
Ние сме чернозем, който чака първия дъжд. Изпепелени от историята, ние не сме пепел. Ние сме жарава, покрита с тонове прах - чакаща своята пречистваща буря, за да лумне пожарът. Можем да бъдем архитекти на собствената си съдба, а не просто статисти в чужда драма. Можем да бъдем народ, който не само помни героите си, но и ги ражда отново. Не в битки с мечове, а в битки с безразличието и забравата. Защото в нас още живее онзи див, несломим корен, който пробива и най-здравия гранит. Ние не сме залез. Ние сме точката на пречупване, от която започва хоризонтът. Ние сме минала сила в бъдеще време.
(От фейсбук)