Този Васил Попов не е онзи Васил Попов
Постигнахме и световен абсурд - имаме двама романисти с едно и също име
Когато за първи път прочетох някъде за появата на романа “Мамник” от Васил Попов, помислих, че това е новооткрит ръкопис на писателя Васил Попов, когото много добре познавах преди 50-60 години.
И при най-дръзкия полет на фантазията си не можех да допусна, че този Васил Попов не е онзи Васил Попов, че в България може да има двама писатели с едно и също име.
При това предишният писател Васил Попов не е случайно име. През 60-70-те години на миналия век трима млади белетристи деляха мегдан в българската литература: Йордан Радичков, Васил Попов и Георги Марков.
Едновременно излязоха техните емблематични книги: “Свирепо настроение” (1965) на Йордан Радичков, “Портретът на моя двойник” (1966) на Георги Марков и “Корените” (1967) на Васил Попов.
Аз не се наемам да говоря за този Васил Попов, автора на “ Мамник”, ще ме обвинят в субективизъм. Ето ви няколко изречения за онзи Васил Попов не от когото и да е, а от професор Светлозар Игов, дългогодишен преподавател в Софийския и Пловдивския университет, носител на званието “доктор хонорис кауза” на Великотърновския университет, изследовател със забележителен принос за историята на българската и на славянските литератури и сравнителното литературознание, един от най-влиятелните и активни оперативни литературни критици в България:
“Корените” наистина станаха не само върховата книга на Васил Попов, но и една от етапните книги в новата българска литература
В тях историческата драма на българското село бе извисена до един обобщен размисъл за живота и смъртта, за “корените” и “праначалата” на човешкото битие, за приемственотта и прекъсваемостта, за историята и творчеството, за словото и изкуството. Един конкретен социално-исторически процес в съдбата на българското село писателят бе превърнал в битийно надвремие чрез вълшебното огледало на словото, в което “смъртното време” на човека се извисява във “вечните времена” на словото и духа.
(Из “Слово за Васил Попов”, предговор към “Вечни времена”, 1988 г.)
Ще добавя само, че Васил Попов се държеше независимо и хладно към властта и властта се отнасяше към него с открита непоносимост. Затова, когато през октомври 1980 г. съобщиха, че 50-годишният писател Васил Попов е “умрял в Пловдив при неизяснени обстоятелства”, бяхме убедени, че той е ликвидиран от същите тайни служби, които убиха две години по-рано писателя Георги Марков в Лондон.
Дори това да не е било вярно, другото е очевидно - че след физическата му смърт името на Васил Попов бе тихомълком, но старателно заличавано. И то до такава степен, че ето - в България се явява друг български писател със същото име Васил Попов, без да подозира, че преди него в България е живял и писал друг български писател Васил Попов.
И този друг писател Васил Попов не е написал една-две книжки еднодневки, за да не го забележиш - написал е повече от 20 книги, някои от тях признати, както видяхме, за “етапни книги в новата българска литература”, преведени са на японски, китайски, испански, немски, унгарски, френски, полски и руски език.
Не знам нито в световната, нито в българската литература да съществува такъв прецедент - двама писатели с абсолютно еднакви имена. Това е световен абсурд!
Не бих повдигнал този въпрос, ако новият Васил Попов беше случайно явление,
напротив, както се вижда, той настоятелно навлиза в литературата, издал е вече няколко книги, които триумфират, по тях се снимат сериали. Това прави въпроса още по-сериозен.
При писатели с еднакви имена по рождение винаги по-сетнешният променя или сменя името си, или към имената се добавят отличителни знаци (Плиний Стари и Плиний Млади).
В случая и да искаме по-първият писател да смени името си, е невъзможно - той е мъртъв. Единствената възможност е живият Васил Попов да смени или промени името си. Иначе се изпада в положение на неясно авторство, на присвояване на чуждо име, на чужди книги.
Сигурно има някакво оправдание за новопоявилия се Васил Попов, роден през 1990 година, че по някаква случайност не е знаел за съществуването на другия писател Васил Попов.
Но издателите на неговите книги - и те ли не са знаели?
Професорите по българска литература в българските университети защо не реагират - и те ли не знаят?
А Съюзът на българските писатели, чийто член беше покойният писател Васил Попов, защо не защити името му - и там ли не знаят, че е съществувал?
Всеобща деменция. Мълчание. А последствията от това мълчание никак не са невинни.
Представете си какво става в публичните библиотеки: книгите на двамата писатели Васил Попов са подредени на една и съща лавица, една до друга, и на корицата на всяка от тях е напечатано едно и също име: Васил Попов.
Кой Васил Попов на кои книги е автор? С годините това ще става все по-неясно. Необремененият с литературни познания читател и нормалният читател, който не може да допусне ненормалното - че може да съществуват двама писатели с едно и също име, спокойно ще приемат, че всичките тези книги (включително “Корените” и “Вечни времена” на мъртвия писател Васил Попов) са книги, написани от живия и нашумял в момента писател Васил Попов.
Макар и неволно, това е интелектуално мародерство.