Живот по джапанки: Рио де Жанейро между рая и барикадата, между самбата и страха
Как да оцелеем, ако сме туристи в града на кариоките
Рио де Жанейро, Cidade Maravilhosa, “прекрасният град”, както го наричат, те удря още от първата секунда. Красотата му ти спира дъха, а контрастите в него те оставят без думи. Това е място, в което всичко е едновременно изумително и тревожно. Гледаш и се възхищаваш, но почти веднага си задаваш въпроса защо е така. Защо този град е толкова красив и едновременно толкова жесток? Защо има толкова изключително бедни и толкова извънредно богати хора? Защо някои зони са като сметище, а други са чисти, модерни и добре устроени като в Милано?
Името на града означава “Януарска река” - така португалските мореплаватели нарекли залива, който погрешно взели за устието на река, когато пристигнали тук през януари 1502 г. Днес Рио де Жанейро е вторият по големина град в Бразилия след Сао Паулу и преди столицата Бразилия. Дълго време (от 1763 до 1960 г.) е бил и столица на страната. Това е град с история, тежест и символика, каквито притежават малко места по света.
Рио е прочут със своите туристически икони: плажовете Копакабана и Ипанема, гигантската статуя на Христос Спасител на върха на Корковадо, хълма Захарна глава с кабинковия си лифт, световноизвестния карнавал, втория най-популярен в света, и най-голямата градска гора на планетата: Тижука. Всичко това обаче е само лицето, което Рио показва на света.
Нашият първи истински контакт с града не беше нито плажът, нито Христос. Беше Росиня - най-голямата фавела в Бразилия.
Качихме се на мотоциклети таксита, които са единственото средство, с което можеш да минеш по тясната улица нагоре към върха. Те се изстреляха почти вертикално по хълма - без каски, без правила, сякаш хаосът там беше закон. Единственото, което правиш, докато “таксиметровите” шофьори говорят помежду си, карайки с бясна скорост, е да се молиш да останеш жив и читав. Изкачването е опасно, но на върха ни чака панорама, която ни кара да онемеем: океанът, богатите квартали, небостъргачите. Под нас по хълма пък е лабиринт от бетон, ламарина и кабели.
В часовете, в които обикаляме из Росиня, където организираните турове с гид са нещо нормално, минаваме покрай вонящи планини от боклук на открито.
Миризмата се пропива в дрехите и кожата ти
и изглежда така, сякаш ще остане в теб поне за година напред. Навсякъде наоколо и отгоре са провесени хиляди дебели снопове електрически жици по тесните улички, по които хората едва се разминават. Под краката ти текат води, за които не е трудно да се досетиш откъде идват. Тук почти няма канализация.
Какво всъщност са фавелите? В Рио те са система и начин на живот. В града има над 1400 фавели, в които живеят повече от 1,5 милиона души, или около 22% от населението. Това са квартали, възникнали спонтанно, без градоустройство, без основни услуги, често дори без официални адреси. Росиня например е с гъстота на населението от над 48 000 души на квадратен километър. За сравнение - тя е над осем пъти по-гъстонаселена от Ивицата Газа от времето ѝ преди 2023 г.
Исторически фавелите се раждат от бедността и вътрешната миграция. Хора от Североизтока на Бразилия идват в Рио в търсене на работа и оцеляване. Държавата отсъства, а вакуумът се запълва от други сили.
Още от 70-те години започват да се оформят престъпни организации, които поемат контрола: наркотрафиканти и милиции, често съставени от бивши полицаи и военни. Днес около 80% от фавелите са под контрола на наркокартели, най-вече Comando Vermelho, който държи приблизително 60% от тях. Останалите са под властта на милиции, които печелят не само от наркотици, а и от незаконни услуги - интернет, кабелна телевизия, транспорт, строителство, срещу т.нар. такса защита. В някои части на фавелите може да се забележат постройки, пригодени като детски ясли или здравни пунктове. Почти навсякъде за тях се грижат международни неправителствени организации.
Рио живее в “нискоинтензивна” война вече почти две десетилетия. Само преди няколко месеца мащабна полицейска операция срещу Comando Vermelho завърши със 138 убити, сред които и полицаи. Няма как да не се помнят и сега дроновете, гранатите, хилядите изстрели, телата, събирани от жителите през нощта. Международни организации говориха за “клане”, а Върховният комисариат на ООН за правата на човека изрази “ужас” от случилото се.
Политиката допълнително усложнява всичко. Консервативният губернатор на щата Рио де Жанейро Клаудио Кастро настоява за твърда линия и агресивни операции. Федералното правителство на президента Инасио Лула да Силва е по-внимателно, тъй като е под натиска на правозащитни организации и съдебни ограничения. Резултатът е парадоксален: има по-малко полицейски операции, но
повече въоръжени престъпни групи и усещане за безнаказаност
Жителите на Рио се наричат кариоки. Думата обаче идва от езика на местните индианци и означава “къща на белия човек”, после с нея се обозначавал белият човек и чак сега смисълът става “жител на Рио”. В самото име е закодирана историята на колониализма, смесването и неравенството. Да си кариока, означава да живееш между плажа и барикадата, между самбата и страха.
Нашият гид в Рио е бразилката Джоана - тя е живяла десетина години в Рим, където е останал италианският ѝ партньор, за да се грижи за общото им дете. Бразилката с цвят на кожата “карамел”, както самата тя се определя, говори четири езика и има три дипломи за висше образование. Тя работи без почивка като гид, но въпреки това може да си позволи само да дели апартамент под наем с още трима души близо до Копакабана. Казва ни, че средната месечна заплата в Бразилия е около 300 долара.
Джоана ни подканва непрекъснато да се оглеждаме и да внимаваме, особено за малолетни - те не може да бъдат арестувани, а са обучени да нападат и ограбват туристи. Това ни прозвучава не само като съвет, а и като диагноза за общество с дълбоки пукнатини. Разходката ни из красивия и колоритен център е изпълнена с тревога дали отнякъде някой няма да ни нападне.
Още в началото Джоана ни обръща внимание на един факт, звучащ почти като шега, но който всъщност е дълбоко показателен:
220-милионна Бразилия никога не е имала Нобелов лауреат
и в същото време е страната, дала на света най-голям брой топмодели и ангели на марката луксозно бельо Victoria’s Secret. Жизел Бюндхен, Адриана Лима, Алесандра Амброзио, Изабел Гулар, Лаис Рибейро - списъкът е дълъг и непропорционален спрямо всичко друго, което Бразилия “официално” получава като признание.
Този парадокс обаче не е случаен и това в никакъв случай не означава, че Рио изобилства само на сексапилни и красиви жени. За “Нобел” обаче не стигат само талант или гений. Трябват университети с влияние, академични мрежи, лобита, достъп до центровете на глобалната наука и култура като Харвард, Оксфорд и др. Бразилия има умове, но рядко има достъп до тези кръгове на власт.
В модата пък логиката е друга. Там няма комисии и институционални бариери. Има пазар, визия и тяло. Бразилия е една от най-смесените нации в света с европейска, африканска, индианска и азиатска кръв, преплетени в милиони варианти. Точно такива “смесени” лица търсят големите модни агенции: универсални, трудни за категоризиране, разпознаваеми навсякъде. Затова и докато се разхождате из Копакабана или Ипанема, може да видите например тъмнокожи със сини очи или други екзотични смесици.
Как да оцелеем, ако сме туристи? Трябва да бъдете почти невидими:
без бижута, без скъп часовник, без телефон на показ
Навън носете само копие от паспорта. Движете се в група дори в центъра. В някои зони на фавелите не трябва да гледаш хората в очите, не трябва да снимаш и дори да носиш очила, защото могат да помислят, че са с камера. Няма напълно “сигурен” Рио, но относително по-спокойни са Ипанема, Леблон, Копакабана (с повишено внимание), Ботафого, Фламенго. Центърът и северните зони изискват много повече опит и местен водач.
Метрото е удобен и сигурен начин за придвижване. За да стигнете до където и да е, добре е да си поръчате кола с “Убер” - идва за броени минути и е много икономичен транспорт, за разлика от таксито. За да стигнете до хотела си, ако е далече от спирката на метрото, просто си вземете кола на “Убер” дори за 500 метра. Така ще бъдете на сигурно място и няма да се натъкнете на групи от джебчии или престъпници - в повечето случаи те са отчаяни от бедност хора, които нападат туристите и за съвсем дребни неща. В Рио абсолютно всички ходят с джапанки - на плажа, в супермаркета, в автобуса, по стръмните улички на фавелите. Видяхме хора да изкачват почти вертикалните улички на Росиня с джапанки.
Парадоксално, но животът в Рио е по-евтин от България:
хубава вечеря може да ви излезе 15 евро, а двойна стая в тризвезден хотел - 50 долара. В Копакабана обаче петзвездните хотели са и с петзвездни цени. Чаша кайпириня на плажа е 3 евро. Половин час пътуване в трафика на Рио с кола на “Убер” излиза 15 евро.
Какво да видим в Рио
За да видите Захарната глава, наподобяваща буца, или статуята на Христос Спасител, трябва да тръгнете в 7 сутринта и да се наредите на дългата опашка от туристи. Отгоре градът е съвършен: заливът, планините, океанът. Красотата ви заслепява.
Копакабана и Ипанема не са просто плажове, а социални сцени. Ипанема стана световноизвестна благодарение на песента The Girl from Ipanema, превърнала квартала в символ на бразилската мечта.
По залез плажът е магия: хиляди хора по бански, с храна и напитки се изтягат на пясъка или се къпят дори през нощта. На Нова година между 3 и 4 милиона души, облечени в бяло, се събраха на Копакабана, за да посрещнат 2026-а. През декември и януари температурата е близо 35 градуса, но се усещат като 40 заради влажността. Кайпириня се лее навсякъде, но винаги си задавайте въпроса от каква точно вода е ледът в чашите?
45 на сто от населението са pardo - със смесена кръв
Според преброяването от 2022 г. 45% се определят като pardo (смесен произход), 43,5% като бели, 10 % като черни, малък процент като индианци и азиатци.
Но тази смесица не означава равенство. Въпреки мита за “расова демокрация” неравенствата са дълбоки. Чернокожите и смесените печелят средно с 42% по-малко от белите. Те са 70% от затворниците, но под 30% в парламента. Почти половината от богатството на страната е в ръцете на 1% от населението, предимно бели мъже. Затова Бразилия въведе квоти - първо при президентката с български произход Дилма Русеф, а после те бяха разширени от Лула да Силва. Засягат от достъпа до стипендии в университетите до държавните работни места.