Наградена от Обама пиеса за смъртта шокира в Театър 199
"Годината на магическото мислене" е
поставяна на Бродуей, у нас в главната роля влиза Анастасия Лютова
“Годината на магическото мислене” e най-новата премиера на Театър 199. Изисква се смелост да бъде поставена тази пиеса на българска сцена. Режисьорът Стайко Мурджев и актрисата Анастасия Лютова са поели риска, вярвайки, че публиката ще прояви интелектуален и психически стоицизъм да преживее едночасовата монодрама.
Текстът е на американската писателка Джоун Дидиън, написан преди 20 години. Тя създава тежка, сложна и много лична книга, след като губи съпруга си - писателя Джон Грегъри Дън. Чрез нея авторката преработва травмата от загубата на мъжа, баща на дъщеря ѝ и неин интелектуален партньор, строполил се на пода, докато тя приготвя вечерята, без никакво предизвестие за наближаващия край. Една година Дидиън работи върху книга за
дупката между мига, в който
човека го има, и мига, в койтo изведнъж изчезва
Но това не е всичко – тя няма и на кого да се опре, защото дъщеря ѝ Кинтана е в кома в болница след септичен шок и белодробна емболия. Това е книга за ужаса в най-чистия му и оголен вид. Особеното в тази автобиографична изповед, заради която писателката получава много литературни награди и медал за хуманитаристика от Барак Обама, е рационалността, с която тя подхожда към събитията и ги описва. Тук няма никаква сантименталност, плач, жалеене. Авторката и главна героиня започва да обследва по научен начин случилото си, изучава медицински понятия в детайли, разчленява събитията по часове и минути, анализирайки го и описвайки ги с прецизността на скалпел, който не трябва да се отклони и на милиметър. Тя е като военен кореспондент, предаващ от бойното поле на собствения си дом.
Сюжетът се гради върху парадокс. Въпреки цялата рационалност на разказа героинята търси непрекъснато ирационални начини да се справи с връхлетялата я трагедия, залагайки на философията на магическото мислене - психологически феномен, форма на мислене, която присъства в много култури и се гради върху връзката между суеверия, ритуали, вярвания и последствията от тях. Например – ако оставиш масата неприбрана, мъртвите може да слязат и да си хапнат. Ако оставиш обувките на мъртвия до вратата, той може да се върне. И тази вяра те крепи, че има обратен ход на необратимото. Така и авторката, героиня на собствения си документален роман, продължава да вярва, че съпругът ѝ един ден пак може да отвори вратата на апартамента, и не се решава да раздаде личните му вещи, да промени записа на телефонния секретар или да размести книгите му. Така практически Джоун Дидиън разказва паралелно две истории – едната е за осъзнаването от настъпилата смърт, другата е за света на магическото мислене, в който заживява като форма на спасение и надежда, че някакво чудо може да стане. Смята се, че човек прибягва до философията на магическото мислене, когато има нужда от контрол върху несигурни събития. В много случаи магическото мислене може да бъде начин за справяне с тревожността и страха от неизвестното.
Разказвам всичко това, за да си представите как подобна история може да бъде направена на театър. Всъщност през 2007 г. авторката сама прави драматизация на текста и той е
поставен на Бродуей под режисурата на Дейвид Хеър и с
участието на прочутата Ванеса Редгрейв
Стайко Мурджев поверява ролята в своята сценична версия на Анастасия Лютова – сериозна и класна актриса, която със своето поведение на сцената се доближава до аурата на Ванеса Редгрейв. Анастасия е и актрисата с може би най-добрата дикция в българския театър. Думите се изстрелват като куршуми от устата ѝ. Закотвена на висок стол без облегалка, в продължение на един час тя ни разказва своята история през пресъхнали сълзи, за които съдим само по размазания грим, стискайки хартиена носна кърпичка като единствена “патерица”. Няма действие, а само лицедействие, паузи и дишане. Зад гърба ѝ на екран е изобразена вода - море ли е, океан ли е, някакъв водовъртеж ли е (сценография Никола Налбантов, музика Петър Дундаков).
Разказът е дистанциран,
като на патолог по време на аутопсия
Звучи шокиращо, че не можеш нито да се разхлипаш, камо ли да се разплачеш. Просто слушаш. На моменти актрисата бърза, сякаш сама иска всичко това да свърши.
Не знам дали такава пиеса може да се интерпретира по друг начин – повече женски, по-емоционален, с повече движение по сцената, с друг декор, показващ дома на семейството, с някакъв уют, макар и останал в миналото. Режисьорът Стайко Мурджев е избрал сегашния натуралистичен подход, без никакво театралничене, без топлина, с мизансцен като на електрически стол. Казват, че подобен рационален и неемоционален разказ действа терапевтично и омиротворяващо на хората, преживели неочаквана загуба на съпруг, съпруга, дете.
Не знам и се надявам никога да не разбера.