Капитаните на "Локо" (Пд) Илиев, Казийски и Кендеров: Като семейство сме, подкрепяме се във футбол, баскетбол и волейбол (Снимки)
"Локомотив" (Пловдив) е един от малкото клубове в България, който има три отбора в елита - по футбол, баскетбол и волейбол. Напоследък се наблюдава голяма подкрепа между тях.
Пред „24 часа" капитаните им споделят, че такава сплотеност рядко се вижда.
Митко Илиев (футбол): Финалът срещу "Ботев" през 2019 г., когато взехме купата, беше като сценарий за филм
- Митко, ти си символ на "Локомотив" (Пловдив). Какво означава за теб да носиш капитанската лента на този отбор?
- Да си капитан на "Локомотив" (Пловдив), е чест и отговорност. Когато половината град възлага надеждите си на теб, това тежи, но с времето се научих да приемам тази роля. Удоволствие е да бъдеш символ на такъв голям клуб. Доверието на хората се увеличи през годините, спечелих уважението им и вече думата ми в съблекалнята тежи.
- Помниш ли първия си мач с екипа на "Локомотив"? Какви емоции изпита тогава?
- Нямах още 16 години - беше на 11 септември 2004 г. срещу "Локомотив" (София). Влязох 25 минути преди края. Беше голяма тръпка. Винаги сме подкрепяли младите таланти в отбора, както и мен ме подкрепиха тогава. Получих любовта на хората, но по-осезаемо това стана едва в по-зряла футболна възраст - около 30-годишен. Господ си знае работата, така е било писано- по-късно да завоювам успехите си.
- Усети ли подкрепата на клуба като тийнейджър?
- Да, със сигурност. Още на 20 години станах капитан. Аян Садъков ми гласува доверие и оттогава започнах да се уча да бъда лидер. Вярвам, че прибързах с трансфера си в ЦСКА, където нещата не се получиха. Тогава кариерата ми тръгна надолу. Но на 25-годишна възраст заминах за Полша и всичко се промени. Най-голямата подкрепа дойде от Аян Садъков - той е човекът, който ме наложи в "Локомотив". Повярва в мен, когато другите не го правеха.
- Кой е най-незабравимият момент в кариерата ти?
- Безспорно е финалът за Купата на България през 2019 г. срещу "Ботев". Двата пловдивски гранда на финал - това беше като сценарий за филм. Спечелихме и това е най-запомнящият се момент в кариерата ми.
- Два пъти беше избран за Футболист №1 на България. Как прие това признание?
- В живота на един футболист има много лишения. Такова признание осмисля всичко. Въпреки че не успях да реализирам напълно амбициите си да играя в силни европейски първенства, съм доволен от постигнатото. Смятам, че имах потенциала за още повече, но съм благодарен за всичко.
- Какво научи от периода си в чужбина?
- Полша ми даде дисциплина, търпение и самостоятелност. Бях сам, жена ми идваше за кратко, но се справих. Изградих характер и поех повече отговорности. Колективът беше силен и имахме добри отборни постижения. Това беше важен и много хубав етап от живота ми.
- Какво е усещането да си изиграл над 400 мача в елита на българския футбол?
- Гордея се. Нямах сериозни контузии, което ми позволи да съм титуляр почти всеки сезон. Това е знак, че съм се утвърдил и съм допринесъл за българския футбол. Радвам се, че името ми ще остане в историята.
- Какво ти даде и какво ти отне професионалният футбол?
- Този спорт ме изгради като характер и ми даде дисциплина. Донесе ми любовта на хората и много щастливи моменти. Да, има лишения и евентуално здравословни последствия, но определено съм получил повече, отколкото съм загубил.
- Имаш ли мач, в който си усетил, че си дал 100% от себе си, независимо от резултата?
- Много пъти. И дори когато си дал всичко, понякога не е достатъчно. Но в локомотивската общност най-важното е да се раздаваш - феновете го оценяват, дори резултатът да не е в наша полза.
- Какъв съвет би дал на младите момчета в школата на "Локомотив"?
- Да тренират за себе си. Да не чакат всичко наготово и да не смятат, че някой им е длъжен. Трябва постоянство, дори когато не получават шанс. С времето усилията им ще се отплатят.
- Какво е по-важно - талантът или последователността?
- И двете. Само с талант няма как да успееш. Упоритите и талантливите достигат най-високото ниво в спорта.
- Какви са плановете ти след края на кариерата ти като футболист? Виждаш ли се като треньор?
- По-скоро не. Вече съм вицепрезидент на Асоциацията на футболистите и съм завършил финанси. Помагам на футболисти като финансов консултант - съветвам ги да инвестират, докато са млади. Искам да остана свързан с футбола, но не непременно на терена като треньор.
- Би ли искал децата ти да станат футболисти като теб?
- Нямам нищо против. Големият ми син е на 7 години и сега плува - не проявява интерес към футбола. Плуването е страхотен спорт. Малкият рита повече, но ще видим. За мен е важно просто да спортуват.
- Матей Казийски спомена, че не е виждал такава сплотеност между трите отбора както при "Локомотив". Как си я обясняваш ти?
- Наистина сме като семейство. Подкрепяме се взаимно - футбол, волейбол, баскетбол. На мача на баскетболния отбор бях с Матей и той сподели, че е усетил огромната обич от хората - това го е убедило да дойде в "Локомотив". Такава сплотеност рядко се вижда. Това е силата на локомотивската общност.
Матей Казийски (волейбол): Когато дойдох тук, усещането беше като да се прибереш у дома
- Матей, играл си в Италия, Япония, Русия, Турция. Как всеки от тези волейболни "светове" те е променял като човек, не само като спортист? Усещал ли си някога културен сблъсък със съотборниците си?
- Това е труден въпрос, дори трябва да се самоиронизирам, за да отговоря. Всяко място има своя култура и порядки, от които съм научил нещо. Всичко това ме е обогатило и като човек, не само като състезател. Пригаждаш се към мястото, където си, но после пак се връщаш у дома. Културни сблъсъци е имало, разбира се, но винаги има период на адаптация - важно е да разбереш как живеят хората около теб и да се нагодиш спрямо тях.
- Как се адаптира към японската дисциплина и традиции, особено след Италия, където хората са емоционално по-разкрепостени?
- В Япония дисциплината е част от ежедневието. Най-много ме впечатлиха спокойствието и подредеността. В сравнение с италианците японците са много по-стриктни. Аз съм играл основно в Северна Италия, където хората често се шегуват, че са "италианците на Германия" и там има много ред. Обикновено от септември започва период на адаптация, който трае три месеца. Това е най-трудният момент. Към Нова година вече започваш да свикваш и всичко става по-лесно.
- Преди трансфера си в "Локомотив" спомена, че решението ти да се завърнеш на родна земя е било емоционално. Каква бе емоцията – носталгия, страх, удоволствие или отговорност? Как се сравнява с предишните твои решения за смяна на клуба?
- Определено беше носталгия. Нямах чувство на отговорност към някого, защото, когато правиш личен избор, отговорността е само към себе си. Когато реших да дойда в "Локомотив Авиа", усещането беше като да се прибереш у дома след дълго пътуване.
- След "Алианц" (Милано) казваш пред медиите, че имаш интересни оферти. Какво беше най-важно за теб тогава и как това доведе до избора ти за "Локомотив"?
- Не търсех нещо конкретно. Решението дойде спонтанно. Беше почти на шега – вечеряхме с приятели, единият от тях беше президентът на клуба, другият – мой близък приятел. Говорихме си какво ще правя след сезона и президентът ме попита: "Защо не дойдеш при нас." После ми се обади официално. Помислих си: "Защо не?". И така – ето ме тук.
- Смяташ ли, че решението бе правилно?
- Да, напълно правилно. Страхотна атмосфера, млади момчета, на които да съм полезен и да предам опит и знания.
- Годините с Радостин Стойчев в Тренто често са наричат "златна епоха". Какво беше специалното във вашите отношения между треньор и играч?
- Работихме заедно много години, но освен това сме и приятели извън терена. Въпреки това на игрището винаги сме били професионалисти – има дисциплина и уважение и от двете страни. Това съчетание направи отношенията ни толкова специални.
- След толкова години по върховете имаш ли място, което наричаш "волейболен дом"?
- Без съмнение това е "Тренто". Прекарах там над 10 сезона – най-дългият ми престой в един клуб. Когато ходим там със семейството ми, го усещам като свой дом. Всичко ми е познато и подредено там.
- Какво трябва да означава националният отбор за един играч?
- За мен националният отбор е личен избор, но и огромна възможност. За българските волейболисти това често е първата крачка към големия волейбол – първият сблъсък с най-силните отбори и играчи. Това е предизвикателство, витрина, място за реализиране на амбициите и развитие.
- Какво мислиш за успехите на националния отбор? Успя ли да поздравиш Мони и Алекс?
- Много се зарадвах за тях. Не съм успял още да ги поздравя лично, защото те са много ангажирани, а и играят в Москва и Италия. Надявам се да се засечем някъде по пътя.
- Ако можеше да преживееш отново един конкретен сезон или мач от клубната си кариера, кой би бил и защо?
- Следващия. По-скоро бих избрал да изиграя още един мач, отколкото да се връщам назад.
- Има ли нещо ново в българския спорт, което те радва?
- Да, между черно-бялата ни общност има голяма подкрепа и колаборация, която не е организирана, но е много позитивна и непринудена. Радвам се, че има такъв сплотен дух - не съм го виждал досега в българския спорт.
Георги Кендеров (баскетбол): Ако не беше този отбор, щях да се откажа от спорта
- Откъде дойде любовта ти към баскетбола?
- Любовта ми към баскетбола започна още в 4 -и клас. Тогава имах приятел, който тренираше и ме покани да опитам. Отидох, хареса ми атмосферата на игрището. Започнах да гледам НБЛ, наблюдавах по-големите и си казвах: "Искам да съм като тях". На 17-годишна възраст подписах първия си професионален договор и тогава започна всичко по-сериозно.
- Тази година си капитан на "Локомотив" (Пловдив). Какво означава тази роля за теб?
- Честно казано, не очаквах да стана капитан. Това е огромна отговорност и съм благодарен, че треньорският щаб ми гласува доверие.
- Как се промени подготовката и мотивацията ти с лидерската лента?
- Като капитан трябва да съм пример за отбора и да бъда двигателят на тима. В трудните моменти взимам решения и подкрепям отбора дори ако загубим. Мотивацията ми със сигурност се повиши значително.
- Играл си в различни български отбори. Какво прави "Локомотив" (Пловдив) специален за теб?
- Хареса ми отношението на хората в отбора, треньорите и цялата локомотивска общност. След раздялата с "Миньор" (Перник) треньорът на "Локомотив" се свърза с мен. Покани ме на разговор, представи ми идеята и веднага усетих, че това е моето място. Ръководството ме прие топло и нещата се получиха много бързо и спокойно.
- Какъв съвет би дал на младите в школата на "Локомотив", които мечтаят да станат като теб? Талант или постоянство е по-важно, за да си добър баскетболист?
- Най-важното е да тренират много - това е ключът към успеха. Трудностите ще дойдат, ще има падения, но не трябва да се отказват. Ако човек си постави цел, ще я постигне. Аз съм имал талант, но съм работил много здраво - успехът е съвкупност от талант и постоянство.
- Какво беше усещането, когато вдигнахте купата след финалите на ББЛ?
- Удовлетворение и чувство за добре свършена работа. Бяхме фаворити през целия сезон и напрежението беше голямо. Успяхме да вземем и трите възможни купи. Никой не очакваше да загубим и ние самите също. Всичко беше заложено на карта.
- Какво ти даде и какво отне професионалният баскетбол?
- На първо място ми отне много време. По празници като Коледа и Великден сме в залата и тренираме, далече сме от семейството и изпускаме важни мигове. Но ми е дал много повече - приятелства, емоции, незабравими моменти и много дисциплина.
- Как се стигна до трансфера ти в "Локомотив" (Пловдив) след "Миньор" (Перник)?
- Бях в тежко психическо състояние. Имахме скандали в отбора, не се чувствах на място то си там. Бях на кръстопът дали да продължа с баскетбола. Поговорих с баща ми, който ми е много близък, и той ми каза да послушам сърцето си. Ако не беше "Локомотив", щях да се откажа от баскетбола. За мен "Локомотив" беше нова цел, а именно да покажа какво мога.
- Как балансираш между баскетбола и семейството - знаем, че имаш малка дъщеря?
- Много е трудно. Жена ми е изключително силна и ми помага постоянно. Често е сама с детето, за да мога аз да се съсредоточа върху баскетбола. Без нея нямаше да се справя и да съм толкова добър. Всяка свободна минута прекарвам с тях. Щом се прибера, забравям за всичко друго и се отдавам на семейството си.
- Митко Илиев и Матей Казийски казаха, че се усеща силната връзка между отборите на "Локомотив". Ти усещаш ли я?
- Абсолютно. Сплотеността идва от едно място - феновете. Те са нашият двигател за успехите ни. Подкрепят ни, независимо от резултатите. Ходим и ние на футболните и волейболните мачове и се подкрепяме взаимно. Всички отбори на "Локомотив" сме едно семейство.