Владимир Николов на 48: Алекс и Мони вече ме надминаха във волейбола! Мая, те, Филип и Дария са моят връх в живота
- Достоен подарък за 50 ще е вече да сме се класирали на олимпийски игри
- Да намираме поводи за гордост в малките неща, не е необходимо да чакаме да станем втори в света
Един от най-любимите и успешни волейболисти на България - Владимир Николов, днес навършва 48 г. Бившият капитан на националния отбор и настоящ президент на волейболния “Левски” посрещна празника с емоции на световно ниво покрай големия успех на новите герои на българския волейбол, сред които са и синовете му Александър и Симеон. За празниците - личния и на цял един народ, Владо Николов говори в специално интервю за “24 часа”.
- Господин Николов, тази година май подаръците за рождения ви ден подраниха. Ако погледнем към емоциите и гордостта, които подариха вашите синове и останалите синове на безмерно щастливи родители и на България друг път случвало ли ви се е да получите толкова грандиозна изненада в навечерието на личния си празник?
- В интерес на истината – не. Никога. И това, което се случи, е прекрасно. Без да са очаквали преди началото на световното първенство, че ще играят на финал, го постигнаха. Като волейболен деятел, като човек, който през много по-голямата част от живота си се е занимавал с волейбол, бих казал, че самият резултат е невероятен подарък за мен. А фактът, че и двамата младежи – Алекс и Мони, са в отбора, прави наградата още по-голяма. Но това не е подарък само за мен, това не е подарък само за гордите родители на другите момчета, това е подарък за цяла България. Огромен подарък за всички хора, които обичат спорта. Виждате ситуацията и света, в който живеем. А тези момчета го докараха до мач за титлата с държава като Италия, която беше актуален световен шампион. Това е подарък за мен не само като родител, а и като българин. Това е подарък за страната ни – огромна радост за всички фенове, а и за всички хора, които се чувстват съпричастни с процесите.
- В навечерието на 48-ия ви рожден ден говорихте как ще сте най-горд, ако децата надминат баща си. И докато общата възраст на Алекс (21) и Мони (18) все още е 39 години, надминаването май се случва пред очите на всички. Най-горд ли сте вече?
- Ами то надминаването вече се случи – в цялата си кариера, която беше сравнително успешна, аз никога не съм бил сребърен медалист от световно първенство. Да, случи се. А пътят тепърва е пред тях.
- Какво изживяхте от първо лице от трибуните във Филипините?
- Много готино беше, а смея да твърдя, че съм преживявал много емоции. Тези бяха много различни. Да видиш заслужена осъщественост, дори по-рано, отколкото си я очаквал. Неведнъж сме си говорили, че когато това поколение порасне, ще дойдат и резултатите на мъжко ниво, защото тези момчета са с манталитет на победители, те не са бити кучета. И в книгата си “Високо” съм го написал преди година и нещо. Без да съм пророк – просто съм човек, който работи за тези неща. Аз съм един от многото, разбира се, не съм сам. Но конкретно с Давид Давидов и Атанас Гаров в “Левски”, с Любо Ганев и целия екип във федерацията – много хора дават своя принос да се случи този резултат. А кога ще се случи... Може би стана малко по-рано, но това може само да ме радва. Ако някой ме пита дали преди първия мач съм очаквал да станем втори на световно първенство – не. Но с приятели си говорихме след победата над Словения, че започваме да мечтаем. А когато Бразилия отпадна, мечтите си станаха съвсем реалистични. Даже ни беше страх да говорим, за да не развалим готова работа. Горе-долу така се развиха нещата. След като отпадна Бразилия, вече виждахме възможността за финал. Защото до този финал нямаше отбор, който да е по-добър от нас. Към днешна дата отборите, които са по-добри от нас, са Италия, Полша, Франция, Бразилия и Япония. И в нашия поток беше само Бразилия. Другите четири по-добри от нас отбора ги нямаше. А в нашия поток, като отпадна Бразилия, оставаха отбори, които „ги можем“.
- И когато всичко това стана реалност – по-яко посрещане на рожден ден имали ли ли сте?
- С една дума – не.
- Кой е най-големият личен успех в живота ви?
- Мая, Алекс, Мони, Филип и Дария. Категорично. Без колебания. Семейството ми.
- Какво е различното във вашето семейство? В момента всеки иска да е на ваше място, но да стигнеш дотук, не е много лесна работа...
- Аз не се чувствам по-различен. Не знам отговора. Може би оказва влияние това, че си избирам кръга хора, с които да общувам. Повечето хора около мен имат здрави семейства. Не мога да кажа всички, разбира се. Но горе-долу си избираме да общуваме с хора, с които споделяме еднакви ценности. Щастлив съм, че мога да съм в среда с хора като Давид и Атанас, с които работим и мечтаем заедно в “Левски”. Те имат хубави, здрави семейства с по три деца. Кръстникът Ицо, както и Благой имат здрави семейства с много деца. Наистина аз не се чувствам толкова специален. Но смятам, че средата е специално място, и съм щастлив да мога да избирам моята. И съм благодарен на живота за нея. Естествено, семейството е като всяка работа - трябва да се поддържа.
Трябва да се полагат усилия, трябва да се правят компромиси. Но оттам нататък... Това, че Алекс и Мони играят волейбол, при това успешно – дай боже всекиму. Талант, много работа... Тук няма кой знае каква тайна.
- А Филип и Дария? Има ли място за още волейболисти в семейството?
- Те тренират, но ще видим. Филип засега без особена демонстрация на заложби. Дария още е малка, иначе има повече волейбол в нея. Тя е само на 8 години. Нека стане поне на 11-12, за да видим накъде ще тръгне.
- Извън семейството, ако ви върнем назад в годините, кой е най-големият ви успех?
- Нищо не е над семейството, то винаги ще е най-големият ми успех. Ако се концентрирам във волейбола, на клубно ниво най-големият ми успех е спечелването на Шампионската лига заедно с титлите във Франция и Италия. Ако трябва да кажа за националния отбор, мача, който никога няма да забравя, е този, с който се класирахме на олимпийските игри в Пекин – срещу Русия. Едвам-едвам ги бихме 3:2, станахме трети за Световната купа, но пък това трето място ни класира на игрите в Пекин. Другото, което няма да забравя никога – европейското първенство у дома беше сбъдната мечта, въпреки че вече бях тръгнал по нанадолнището към логичния завършек на кариерата си. Но това европейско първенство в София също е сред незабравимите ми спомени с националния отбор.
- Ако погледнем с две години напред, когато ще празнувате 50-годишен юбилей, какво си пожелавате? Може ли най-големият ви подарък пак да е през призмата на грандиозен успех на Алекс, Мони и другите страхотни волейболни деца на България – да са се класирали за олимпийските игри в Лос Анджелис?
- Това мисля, че е повече от достойно пожелание – на 50-ия ми рожден ден вече да са се класирали. Това означава, или, че ще станат европейски шампиони, или ще са в тройката на следващото световно. Пожелавам си го. А и на цяла България.
- Не успяхте да сте лично на площад “Александър Невски” за шампионския парад, в който България показа любовта и гордостта към волейболните ни герои. Къде бяхте, какво усетихте от него?
- Не успяхме да се приберем навреме за парада, тъй като купихме билетите за Филипините и обратно в последния момент. И когато това уникално събитие се случваше, бяхме в Италия. Но преди малко успяхме да се видим с Алекс и Мони. И ми казаха, че е било ултра-, мега-, суперяко. И са още по-мотивирани догодина да играят още по-силно заради хората, които са били на площада заради тях и всички момчета.
- Това, което видяхме покрай успеха на момчетата – по площади и зали в цялата страна, а и кулминацията пред “Св. Александър Невски” в София, сякаш е България, каквато мечтаем да бъде – обединена, позитивна. Какво ще пожелаете вие на България?
- Пожелавам на нашите сънародници да имаме повече поводи да се чувстваме така. Но за да се чувстваме така, не е необходимо да ставаме втори на световно първенство. Можем да намираме поводи за гордост и в малките неща. И да се борим да ги създаваме и да им се радваме. Всеки според възможностите си. Ето, сега минах по една прекрасна асфалтирана улица. Едно прекрасно училище. Една много хубава спортна зала, която е пълна с деца. Това също са поводи за гордост. Нека създаваме такива и да се гордеем всеки ден. Не е необходимо да чакаме да станем втори в света и само в тези два-три дни да се чувстваме горди. Щастието е около нас и може да го намираме на различни неща.