Съборихме МОЧА преди 2 години, докога ще търпим гадната язва на пъпа на София
Има безобразия, които са ни пред очите, но ги подминаваме, я защото не ни пука и толкова ни е гражданската активност, я защото сме се примирили, че „няма оправия". Най-често едното следва от другото.
Вземам повод от един телевизионен репортаж, който ме събуди, припомняйки ми състоянието на десетки декари около едно култово място в центъра на столицата – бившия паметник на Съветската армия.
Дните се точат, месеците бързат, а годините летят, казва една японска поговорка и изведнъж се оказва, че са минали цели 2 години от драматичното демонтиране на паметника и горещите скандали около него. Мина и замина, а около това огромно пространство в най-престижната част на София виреят бурени, дори млади дръвчета вече с човешки бой, обрамчени с отвратителна тенекиена ограда очевидно, за да охранява бурените, или като предпазна мярка за наркомански сборища.
Това е гадна язва на пъпа на София и не намирам отговор защо мястото е зарязано като пресъхнал кладенец, след като и общинари, и самото будно общество ще се изпобият, особено в социалните мрежи за 10 квадрата нескопосан ремонт на тротоар, спаружено междублоково пространство, или някоя неподдържана детска площадка!
Всъщност отговор има, по въпроса за ПСА, или още МОЧА в местния парламент се водят спорове още от 1993 година. Забележете – повече от 30 години. Напълно в стила и обичаите на държава, която строи магистрала за 50 години, или детска болница за 40... Защо да си променяме навиците?
А това се случва, защото винаги, повтарям, винаги дребните партийни интереси и „ний да сме на власт" тъпчат обществения интерес и полза. Общинското управление е чудесен пример за тънки сметки, зависимости и страх да не се загуби някой глас на следващите избори. Точно така се пропиляха повече от 30 години да превърнем това място в нещо наистина европейско, уникално, и полезно, само за да не развалим рахатлъка на носталгиците.
Е, махнахме скулпторите от високия постамент и нищо страшно не се случи. Имаше месец-два обичайното мрънкане и всичко се забрави. Връщане назад няма, нито като паметник, нито като геостратегия. Дори от БСП го разбраха.
А по въпроса кога нещо се се случи – косите ми настръхват като си представя процедурите по архитектурни конкурси за мястото, творческите битки, инквизицията на социалните мрежи, обжалванията и политпартизанщината.
Мисля да пиша пак по въпроса след 2030 година.