Как Тодор Симов пострада по партийна линия, а радио "Белград" изпревари "София" за Гунди и Котков
Повече от очевидни са хубавите неща, които започнаха да стават в родния волейбол напоследък. И в мъжкия, и в женския. Особено при мъжете, където добрите резултати са дело на чисто нов набор волейболни национали.
А за да бъдем прецизни, естествено, че трябва да добавим "почти" чисто нов набор. Защото възрастово, най-общо казано, от цялата група, която се готви в националния тим, едва двама-трима са над 25 г., а само 1 - над 30. Останалите са до 25!
И е нормално показаните вече добри резултати да пораждат все още плахи, но някакви надежди за ренесанс. За повторение на славните ни силни три периода, каквито сме имали.
Първият е от 1949 до 1955 г., когато за 7 години са спечелени 4 медала от трите големи официални първенства: световен бронз в Прага 1949, европейско сребро в Париж 1951, световен бронз в Москва 1952 и европейски бронз в Букурещ 1955.
Следва среброто за световната вицешампионска титла (мъже) в София 1970.
Най-богат е вторият ни силен период, от 1979 до 1986 г., когато за 8 години са спечелени 7 медала от големи първенства: европейски бронз при жените в Лион 1979, олимпийско сребро (мъже) и олимпийски бронз (жени) в Москва 1980, европейско злато (жени) в София 1981, европейски бронз (мъже) във Варна 1981, европейски бронз (мъже) в Берлин 1983 и световен бронз (мъже) в Тулуза 1986.
Третият ни успешен период е в началото на новия век, от 2001 до 2009 г., когато
за 9 години имаме 3 медала:
европейски бронз (жени) във Варна 2001, световен бронз (мъже) в Токио 2006 и европейски бронз (мъже) в Измир 2009. Тук е и бронзовото отличие за световната купа в Токио 2007.
Тези дни има и едно съвпадение на дати. То ни дава повод да си припомним, че преди 70 години е извоюван един от медалите в първите ни силни години. От 15 до 26 юни 1955 г. в Букурещ е европейският шампионат за мъже. Нашите национали тогава имат вече значителен международен авторитет. Те са двукратни световни бронзови медалисти, като междувременно са и европейски вицешампиони. А в годината преди Букурещ стават и първият отбор в света, победил непобедената в 100 поредни мача "сборная" на СССР. Макар и в приятелски мач с 3:2 в София на 18.04.1954 г.
Този успех е последван от още един, като същата година националите ни стават и световни студентски шампиони на универсиадата в Будапеща. Тогава вместо Борис Гюдеров капитан е Боян Мошелов, а регламентът позволява да участват кандидат-студенти и завършилите преди година.
Успехите след 1951 г. са под ръководството на един от треньорите интелектуалци в нашия волейбол - Георги Кръстев. Той води за първенството на Европа в Букурещ Борис Гюдеров, Панайот Пондалов, Боян Мошелов, Тодор Симов, Деньо Денев, Никола Лечев, Людмил Гюдеров, Янко Оташлийски, Никола Чалъшканов, Тодор Вутов, Никола Тасков и Генчо Генчев.
Те се представят добре и успешно защитават претенциите си за медали. Два дни преди края на първенството е мачът ни с един от фаворитите, каквито са домакините. Зрителите мощно подкрепят своите, но това прави и съдийството на срещата, при това очевидно безскрупулно. Българските волейболисти в началото сдържано реагират и искат справедливост от главния съдия на първенството Груя (Рум). Който е близо зад секретарската маса сред официалните лица. Но както може и да се очаква, той не реагира. Върхът на напрежението идва в края на третия гейм, след който Румъния повежда с 2:1.
Най-буйно от нашия отбор реагира разпределителят
Тодор Симов. И следващите думи са негови, лека му пръст, аз само ги преразказвам. Отборите си сменят игралните полета и когато той преминава покрай секретарската маса гласовито изригва към главния съдия Груя доста нелицеприятни думи за най-близките му роднини!
Естествено, злото никога не идва само, защото се оказва, че румънецът Груя има българско потекло. И фамилията му е Груев, защото е от Южна Добруджа. И не само е чул, но и прекрасно е разбрал пресолената граовска попържня на нашия нервиран перничанин.
Но на централната трибуна, около съдийския шеф са всички официални гости. Начело, естествено, с партийното и държавното ръководство на страната. (До 1989 г. така бе и у нас, "партийно" се пишеше и казваше преди "държавно", защото така си беше и в действителност, при това официално.)
Разбира се, че скандалът е готов, но много скоро от спортен се превръща в политически. Независимо че румънците печелят с 3:1 и че Тодор Симов още преди четвъртия гейм е заменен от Никола Чалъшканов. Ръководството ни отстранява Симов и от отбора, като подава и протест срещу съдийството.
Въпреки приятелските отношения между двете социалистически страни външното министерство на Румъния прави протестна нота до нашето посолство в Букурещ. Посланикът ни привиква веднага останалите 11 състезатели, треньора Георги Кръстев и водача Ангел Бързашки, като до късно вечерта
в посолството им набива канчетата по партийна линия
По-тежко става и наказанието на Тодор Симов - да бъде върнат незабавно още с нощния влак у нас. Така никой от нашите не го изпраща на гарата, за разлика от половината състав на Югославия!?
Чехословакия печели финалния мач с Румъния и става европейски шампион пред домакините, а бронзовите медали са за България.
От самото първенство никъде у нас не бе публикувана снимка на българския отбор или на част от него. Вместо това в един вестник (от задължителна колегиалност не споменавам името му) се появиха портретни снимки на състезателите. Но не 12, колкото трябва по регламент (сега са 14 за ЕП) а... 13. И естествено, без Тодор Симов. Допълнителните 2 (и защо 2, а не 1?) са на двама известни волейболисти, които са участвали в разширения състав на подготовката в София, но са отпаднали от отбора за Букурещ.
Това са Харалампи Аспарухов-Лапо от "Левски" (тогава "Динамо") и Андрей Гълъбинов от "Академик", лека им пръст. А добавената снимка на Тодор Симов съвсем ясно си личи тук, че е допълнително сложена много години по-късно, за да се види истинският ни отбор там.
Връщам се към журналистическата колегиалност, защото за близо 42 години в БНР сравнително добре знам какво значи "...най-високото място" у нас за медиите. Това бе отдел "Пропаганда и агитация" на ЦК на БКП, който казваше "да" или "не" в подобни екстремни ситуации, а не ръководството на медията!
Аз самият съм пряк участник в аналогичен случай. Преди обяд на 30. 06. 1971 г. бях на пресконференция в кабинета на председателя на Комитета за младежта и спорта Тодор Тонев. Минаваше 11,30, когато секретарката му влезе и каза, че го търсят по "петолъчката" (най-важния телефон от най-важния човек в държавата). Тонев излезе и след минути се върна с новината за гибелта на Гунди и Котков. Оставаше четвърт час до 12 и Обедния бюлетин на радиото. Успях да се добера до телефон и предадох в нашата редакция за трагедията. Това
обаче не влезе в спорта в края на новините
Не влезе и в следващите часове, а се излъчи чак в 16 ч, защото тогава БТА потвърди информацията. Което значи "да" от "най-високото място". А срамът за нас е, че радио "Белград" го съобщи в техния обеден бюлетин (13 ч наше време). Научили са го от агенция Франс прес, чийто кореспондент в София г-н Турнаян го е съобщил веднага.