Музеят на спорта пази българските ботуши, марширували на Червения площад
Генерал Владимир Стойчев завещава кафявия чифт след смъртта си през 1990 г. заедно със спортните си награди, книги и уникален албум със снимки
На 24 юни 1945 г. на Червения площад в Москва е Парадът на победата. По личната заповед на генералисимус Йосиф Висарионович Сталин. Над 2 часа продължава събитието в чест на спечелената война срещу Германия.
Всички знаят, че в него участва и командирът на Първа българска армия генерал Владимир Стойчев. Той е в групата на Трети украински фронт, която се води от маршал Родион Малиновски и генерал-майор Николай Бирюков.
Но малцина са наясно, че част от този парад може да бъде видяна в София. В една от витрините на Музея на спорта на Националния стадион “Васил Левски”. Там са кафявите кавалерийски ботуши на генерал Стойчев, с които той минава по Червения площад.
“Те са наистина уникален експонат. Всичко е част от наследството, което генералът завеща след смъртта си на музея. Всички спортни трофеи, огромно количество книги, екипи за конен спорт и тези ботуши. Както и един уникален албум със снимки от живота му, който също е безценен. В него е и снимката от Парада на победата”, обясни уредникът на музея Катя Иванова. Българският генерал марширува малко встрани от съветските, но нахлупил шапката на една страна като истински кавалерист.
Генералът е роден в Сараево. Майка му Елена е от албански произход и дъщеря на Петро Петрович – Петраки Ефенди, знатен гражданин на сегашната столица на Босна. Неин брат е Аристотел Петрович, първият християнин кмет на Сараево след 1918 г. Владимир няма и 6 месеца, когато младото семейство Стойчеви се завръща в България и се установяват в София.
Баща му, габровецът Димитър
Стойчев, е адютант на княз
Александър Батенберг, дипломиран юрист в Швейцария и военен прокурор. Той умира, когато синът му е едва на 11 г. Майка му Елена успява да го прати при сестра си Даница във Виена. Неин съпруг е офицерът от кавалерията Артур фон Понграц, унгарец, потомствен благородник от Наг Сент Миклош, който по това време е адютант на император Франц Йозеф. С неговото съдействие младият Стойчев учи 7 години в австрийското средно военно училище “Мария Терезия”, където е заедно със синовете на короновани особи и богаташи от цял свят. Освен на учението, Стойчев залага и на конния спорт.
Взема участие в Балканските войни и в Първата световна война. След това завършва Военното училище и Военната академия в София. Като един от най-добрите ни ездачи представя България на олимпиадите в Париж през 1924 г. и Амстердам през 1928 г. В периода 1931 – 1934 г. е военен аташе на България във Франция и Великобритания.
През 1934 г. става началник на Софийската кавалерийска школа. Член на Военния съюз, който на 19 май 1934 г. организира военния преврат, но година по-късно е изолиран от управлението от цар Борис III. На 18 октомври 1935 г. Стойчев е уволнен от армията, заедно с други висши офицери, заподозрени в участие в опита за преврат. Отстранен е и от спортен клуб АС-23. През следващите години неколкократно е интерниран.
През 1944 г. Владимир Стойчев е сред активните дейци на Военния съюз, който изиграва решаваща роля в осъществяването на Деветосептемврийския преврат. В нощта на акцията той е натоварен със завземането на телеграфната и телефонна станция (по това време евакуирани в сградата на Българската народна банка), а след това с довеждането в София на регентите, за да подпишат актовете за назначаване на новото правителство. След преврата Стойчев става член на Бюрото на Националния съвет на Отечествения фронт. Той е произведен в генералско звание и става член на БКП.
Назначен е за командир на Първа българска армия, която се включва във Втората световна война срещу Германия. Под негово командване тя достига най-далечния рубеж на българската войска – Австрийските Алпи. На 8 май 1945 г. в Клагенфурт генерал-лейтенант Стойчев подписва споразумение за демаркация с командващия Пети корпус от Осма британска армия ген. Чарлз Кейтли и се прибира в България.
Генерал Стойчев е
мразен от царските
офицери след
9 септември, защото го смятат за предател, както
и от комунистите,
като за тях е чуждестранен агент. Последното идва от факта, че е един от най-дълго престоялите в чужбина военни аташета в Англия и Франция. И то със собствени коне, транспортирани с държавни средства, след като измолва това лично от царя.
Конете обаче му помагат в работата. В Лондон става един от най-добрите ловци, което му помага да влезе в аристократичния елит на Великобритания, където има доста хора от МИ 6. След края на войната, когато е изпратен в САЩ точно покрай този спорт, се свързва и с легендата Едгар Хувър от ФБР.
Заради дейността си за кратко при завръщането от САЩ е пратен в затвора, но бързо е реабилитиран. Той дори се води един от основателите на ЦСКА, като първо е избран за председател на АС-23, а след това и на “Чавдар”.
Властта го праща директно в спорта, като го прави шеф на комитета по спорт, преди да поеме олимпийския ни комитет. Той е и член на Международния олимпийски комитет, един от малкото от Източна Европа.
Буржоазният му произход обаче го следва почти до смъртта. Още през 1951 г. е открито оперативно дело “Коняря” на Държавна сигурност, което е насочено срещу генерала, съпругата му и дори неговия приятел Крум Лекарски. Към Стойчев са прикрепени куп агенти, които снасяли за всяка негова стъпка.
Съмненията били, че двамата царски офицери, макар и признали “народната власт”, по някакъв начин сътрудничат на чуждо разузнаване. В папките, които бяха разсекретени след промените, такива данни няма, но за сметка на това е видно, че е имало тотална атака спрямо генерала, която е била просто жестока през 60-те години на миналия век. Доносите продължават дори когато генералът се оттегля и от БОК и предава всичко на зетя на Тодор Живков - Иван Славков. За смяната по време на сесията в Истанбул държавата осигурява специален вагон за генерала, с който да пътува до Турция. Делото е закрито малко преди смъртта на Владимир Стойчев през 1990 г.
В спорта помнят генерал Стойчев и с невероятното му чувство за хумор. След първия мач на националния отбор по водна топка с насечения си глас заявява: Ние загубихме катастрофално този мач! Катастрофално.
Но постигнахме уникална
победа - нито един
не се удави!
Когато хванали двама студенти от ВИФ на калъп по време на лагер, веднага решили да ги изключват от университета и комсомола, което означавало край на кариерата им в спорта и живота по онова време. Генералът спира всичко с думите: Няма да правим скопци! И случаят е потулен.
Наистина животът на Владимир Стойчев е един от най-интересните през периода на Втората световна война и след нея. А всеки може да види късче от историята на стадион “Васил Левски”.
Първа полска армия е единствената чужда
В България от години битува твърдението, че генерал Стойчев е единственият представител на чужда армия, който е поканен на парада. Това обаче не е вярно. Дори твърдението, че той е най-високопоставеният чуждестранен офицер не е вярно.
Първа полска армия е тази, която е единствената, извън тази на СССР, която е на Червения площад. Тя е сформирана през 1944 г. на територията на съюза от преди това съществуващия Първи полски корпус и е част от Народната партия на Полша (LWP).
На 10 август 1943 г. се издава разрешение за окрупняване на Първа полска пехотна дивизия “Тадеуш Косцюшко”. В новата формация трябва да има две пехотни дивизии, една артилерийска и една бронирана бригада, по един помощен и един въздушен батальон, четири независими батальона и още допълнителни части. На 29 юли 1944 г. вече новата структура получава името Първа полска армия. Нейната първа дивизия влиза в бой през октомври с десант към Ленино край Смоленск и дава първите си 25 жертви. След това нейна дивизия се бие в Берлин край Райхстага. В този момент на войната поляците са вече доста сериозна сила от 200 000 човека, или около 1/10 от армията, която атакува столицата на Германия.
Първи командир на Първа полска армия е генерал Зигмунд Берлинг, който има доста тежка съдба. Той ръководи защитата на Полша след инвазията на Германия, Словакия и СССР. След разделянето на родината му според клаузите на договора Рибентроп-Молотов се изнася към Вилнюс, но и Литва попада под съветска окупация и веднага е арестуван от НКВД. След няколко години в затвора се съгласява да работи със съветската власт. Умира на 84-годишна възраст във Варшава на 11 юли 1980 г., като след войната заема редица държавни длъжности в селскостопанския сектор.
В началото на 1945 г. Зигмунд Берлинг сдава командването на генерал Станислав Поплавски, който се явява по-верен на СССР. Етнически поляк, роден в село Вендичани край Подолск в рамките на Руската империя, днес на територията на Украйна. От февруари 1920 г. влиза в редовете на Червената армия. През септември 1944 г. е прехвърлен към Първа полска армия, за да гарантира, че ще е вярна на Сталин. За участието си във войната неговото име се споменава 15 пъти в различни заповеди на съветския ръководител.
След края на войната той води полските сили в съветския сектор на Германия, след това е избиран като депутат в Сейма. Дори е президент на футболния клуб “Легия” (Варшава), който е към армията. Пенсионира се през 1963 г. с ранг армейски генерал. Умира на 71-годишна възраст в Москва и е погребан с пълни военни почести в присъствието на военния министър на Полша генерал Войчех Ярузелски, последния ръководител на комунистическата партия преди промените.
По време на Парада на победата начело на ротата на Първа полска армия е генерал Владислав Корчиц. И той е етнически поляк, роден на територията на Руската империя, както Повлавски, но в частта, където днес е Беларус. Като него влиза в Червената армия, но по време на Великия терор от страна на Сталин е пратен в лагер. В крайна сметка обвиненията срещу него падат и се връща в армията. След края на войната остава в Полша, където е заместник-министър на отбраната и депутат. Умира на 73 години в Москва.