6 легенди за тайното кръщение на цар Борис
- Той налага с кръв християнството, а папата му дава опрощение, че е потушил бунт и убил 52-ма боляри
- Надпис в Албания сочи, че е приел Христовата вяра на 14 септември 864 г.
Няколко са легендите как точно се е покръстил цар Борис I и наложил християнската религия като основна в България преди 1160 години.
Според едната от тях той като запален ловец е искал да бъде заобиколен в двореца си от ловни сцени, за да им се наслаждава. Наредил да извикат византийски пленник, монах и живописец на име Методий. Заповядал му да нарисува картина, която да предизвиква у хората едновременно страх и удивление, като вероятно си е представял епична битка с животни. Когато художникът приключил работата си, владетелят бил изумен. На стената
вместо ловджийски триумф видял сцени от Страшния съд.
Картината произвела силно впечатление и Борис бил “обладан от страх пред Бога и в дълбоката нощ приел божественото кръщение”. Такъв е разказът на византийския летописец Симеон Логотет (роден през 900 г. – около 35 г.след покръстването на българите – б.р.). И гръцкият проповедник Илия от Ена, съвременник на събитията, споменава подобен епизод.
Днес тази версия не се приема за правдоподобна от част от историците. Съществува и друга легенда за това как Борис е решил да покръсти българите. Тя гласи, че сестра му (без да се споменава коя от двете - Ана или Евпраксия – б.р.) се връща от византийски плен вече уповаваща се в Исус Христос. Под нейно влияние князът “се удостоил с купела на новорождението и от изпратения при него от столицата (Константинопол - б.р.) епископ бил преименуван Михаил по името на императора”. Това е по-разпространена хипотеза, описана в повече източници от онази епоха.
И двете легенди са споменати в “Календари на вселенската църква. Книга 3. Част I: За светите славянски апостоли Кирил и Методий”. Но авторът на труда – Йосиф Симоний Асемани, главен библиотекар на Ватикана, е живял чак през XVII – XVIII век.
Третата версия за това как Борис е станал Михаил и е повярвал в Исус Христос като свой спасител е доста късна- от XIII век, и е разпространена в днешна Чехия. Според нея Кирил е покръстил българите, преди да замине за Великоморавия. А през XIV век в Словакия се появява текст, че другият първоапостол – Методий, е основната фигура, която е променила вярата на българския народ.
Това пише още византийският хроникьор Теофилакт Охридски, който също е роден доста след събитията – през 1055 г., когато България вече е под властта на Константинопол. Според него
именно просветителят станал духовен наставник на княза.
Летописецът казва, че първата среща между българския владетел и по-големия брат е през 863 г., когато Кирил и Методий вече са превели богослужебните книги на старобългарски език и са тръгнали към своята Моравска мисия. По пътя трябвало да минат през България и тогава се видели с княза. Втората им среща е 3 години по-късно, но според Теофилакт Охридски Методий е писал и писма на Борис (най-вероятно на гръцки - б.р.), за да го убеди да приеме християнството – и лично, и за българите.
В Рим пък е била разпространена легендата, че князът е приел християнството от техен презвитер, която обаче не се смята за меродавна от днешните историци.
Що се отнася до датата, на която българският владетел е станал християнин, за нея говори надпис край с. Балши в Югозападна Албания. Според него събитието е на 14 септември 864 година.
Преди царя в Исус като свой спасител започва да вярва част от българското население в южната част на страната, което е живяло дълго под византийска власт. Покръстено е още през първата половина на IX век. В столицата на Византия новата религия са приели и пратениците на българския цар през есента на 863 г., когато отиват да преговарят за мир между двете съседни държави след поражението на България. В онзи момент народът гладува, а заплахата от арабския халифат, който настъпва към Балканите, кара Борис да приеме условията на византийците. Едно от тях е покръстването, за което той вече е бил подготвен. Връщайки се у нас, неговите пратеници пристигат заедно с византийски епископ и свещеници и монаси, чиято задача по заръка на Константинополската патриаршия е да кръстят колкото е възможно повече българи.
Един от първите, приели вярата, е Борис. Според шестата хипотеза князът е покръстен близо до Константинопол след сключването на мира през 864 г., като приел името на императора - Михаил. Службата е била ръководена от византийски архиерей. Това е версията на монаха и воин Никор Черногорец. Според него лично патриарх Фотий е извършил тайнството за българския монарх. Тази хипотеза е приета официално, тъй като има и писмо до владетеля в Плиска от главата на византийската църква със съвети и напътствия. Като духовен наставник на княз Борис Фотий му обяснява философските постулати за Светата троица, за корените на християнството и същността му. Разказва за 7-те вселенски събора, които са се случили до онзи момент, решенията им, прави характеристика и на духовниците, изиграли ключова роля в тях.
Накрая му обещава блаженство в отвъдния свят, ако спази всичките препоръки.
Всички тези версии и случки показват колко важно и за България, и за Византия, и за Ватикана е било покръстването на нашия народ. Която и да е истината, едно е сигурно – че царят не е искал да отбележи кръщението си тържествено пред всички и го е сторил тайно. Не е имало всенародни чествания. Не са останали сведения защо е предпочел така. Вероятно защото е имало сериозна съпротива срещу новата религия. Много скоро след покръстването у нас започват да се разпространяват и ереси. Отвсякъде се появявали проповедници, за които никой не знаел какви са и доколко са истински. Дошли и арабски духовници (ваизи), които искали да ислямизират народа. В страната настъпил хаос.
Както винаги в подобни преходни периоди, измамниците използвали момента, за да спечелят, представяли се за свещеници и “кръщавали” наред. Има сведения, че някои от тях са били наказани. За един, който лъжел, че е презвитер, се знае, че са му отрязали носа и ушите и после е изгонен от страната.
Разбира се, една част от болярите не били съгласни с християнизацията и започнали бунт, защото
се опасявали от нарастващото византийско влияние
в българската политика. Така през 865 г. в 10 области отказват да приемат случващото си и се насочват към Плиска, за да убият цар Борис Михаил. Смятали да спрат по този начин налагането на новата религия. Той обаче успял да овладее положението с помощта на верните си боляри.
Според сведенията 52-ма от най-видните бунтовници били избити и така християнството е наложено с кръв у нас. Тезата, че и целите им родове също са погубени, не се възприема еднозначно. По-обикновените участници в заговора били освободени, при това без наказание, “понеже народът пожелал да стори покаяние”. В същото време византийските духовници, които вървели из страната и покръствали народа, отказали да дадат опрощение на бунтовниците. На всички било ясно, че настроенията са срещу византийското влияние и неговите представители.
Историческите доказателства за бунта са оскъдни. Византийците го споменават съвсем бегло – че благодарение на Божията сила и Христовия кръст Борис Михаил потушил недоволството. Старобългарски летописци все още няма, братята Кирил и Методий са превели богослужебните книги, но все още никой не се е заел да описва историческите факти. След победата на княза над застъпниците на езичеството вече християнството не просто става официална религия, но е защитено и със закон. На наказание подлежи всеки, който постави под съмнение Светата Троица. Князът обаче изпитвал угризения за стореното и се изповядал в писмо пред папа Николай I, като искал да знае много голямо ли е прегрешението му пред Бога, като е ликвидирал своите противници. Задал и много други въпроси, като проводил свои пратеници до Рим.
Понтификът отговарял витиевато, сякаш искал да знае какви отговори очаква да получи царят. В крайна сметка дал индулгенция на българския владетел. Оправдава го с думите: “Обаче, защото вие сте прегрешили по-скоро от ревност към християнската вяра и от незнание, отколкото от друг порок, вие добивате за това опрощение и милост по благоволението на Христа, щом последва от ваша страна покаяние.” Не е ясно защо царят е потърсил помощ от Ватикана, а не от Константинопол, където се намирал неговият духовен наставник.
В крайна сметка покръстването на българите става повод за централна тема в битката между двата основни християнски клона. На събор на източните църкви през 867 г. Византия дори анатемосва Рим именно заради влиянието, което упражнява върху Плиска. Развръзката в спора между тях е в полза на съседната ни държава – България остава източноправославна и до днес. А процесът на християнизация трае години наред.