Пикасо бил опасен и подозрителен за френските власти, отказали му гражданство
Въпреки че Париж отъждествява гения със собствената си история, той бил жертва на ксенофобската му политика
Мислите, че знаете всичко, или почти всичко за Пабло Пикасо, геният на ХХ век? Френската писателка и изследователка на изкуството Ани Коен-Солал веднага ще ви опровергае. Достатъчно е да прочетете нейната книга „Пикасо, живот на чужденец", или пък да видите изложбата „Пикасо чужденецът", която върви в момента в Рим (27 февруари -29 юни), за да промените тотално мнението си.
Когато умира на 8 април 1973 г., художникът се свързва от всички с морето от суперлативи за работата му. Френската държава отъждествява произведенията му със собствената си история. Но колко всъщност знаят, че същата тази държава е отказала да го натурализира? Колко са наясно, че художникът е бил принуден да живее в атмосфера на подозрение и изключване, и че е бил жертва на ксенофобската политика по онова време на Франция? И че е бил шпиониран от жандармерията? Стимулирана от многото противоречия, на които се натъква в работата си на изследовател, френската писателка и експерт по изкуство Ани Коен-Солал се впуска в безпрецедентно по рода си проучване на живота на художника. Със стръв и страст, присъщи на разследващ журналист, или по-скоро историк, каквато е тя, Ани Коен-Солал се рови неуморно в архивите, за да изрови истината за Пикасо. И я намира – той е емигрант, „опасен", „подозрителен", „анархист", на него никак не се гледа с добро око от тогавашните френски власти.
„Пикасо чужденецът" в римския „Музео дел Корсо" е петото издание на изложбата, която през последните четири години пропътува от Париж до Ню Йорк, от Мантуа до Милано. Разхождайки се сред творбите и документите, наредени от кураторката, си давате сметка, че никой друг артист не е предизвиквал толкова много противоречия и страсти. Колко хора са наясно пред какви препятствия е трябвало да се изправи геният, когато пристига 19-годишен в Париж за първи път през 1900 г., без да знае нито дума френски? И как е успял да се ориентира в съвременния мегаполис в плен на силно социално напрежение? Защо през 1914 г. седемстотин от най-красивите му кубистични картини са конфискувани и впоследствие продадени на търг? Защо през 1940 г., докато той вече е обичан и уважаван в целия свят, молбата за натурализация, която подава във Франция, е отхвърлена? Ани Коен-Солал дава обяснения на тези и на много други въпроси, останали без отговор досега.
Франция през 1900 г. е наранена страна, шокирана от анархистките атаки и аферата Драйфус. Полицейските служби следят чужденците, пристигащи в Париж, и особено тези, които биха могли да представляват „заплаха" за установения ред. Пикасо, чужденецът, набеден за анархист, е един от тях. Той е регистриран като заподозрян и е подложен на наблюдение от 1901 г. Въпреки това той успява да даде простор на творчеството си, без да позволи на тревогите си да се излеят навън, и без да се остави да бъде повлиян от надвисналото присъствие на жандармерията.
„Неговото досие в полицията е било по-подробно и ужасяващо дори от това на Санте Казерио, италианският анархист, който през 1894 г. убива тогавашния президент на Френската република Мари Франсоа Сади Карно", твърди писателката.
Самата тя може да се потопи напълно във всичко, преживяно от художника. „Чужденецът се научава на изкуството да се адаптира по най-креативния начин, въпреки че е много по- болезнено от онзи, който е в правото си за „принадлежност". Самата Ани Коен-Солал никога не е изпитвала това чувство изцяло, като се има предвид, че е родена в Алжир в еврейско семейство с корени, пръснати из цялото Средиземноморие, че е емигрирала във Франция и че е живяла в много страни (знае 7 езика), но никога повече от 9 г.наред. Историчката на изкуството разбира повече от всекиго какво означава за Пикасо да понесе вълните на ксенофобия, подхранвани от полицията, и какво е да бъдеш отблъснат от Академията на изящните изкуства, винаги готова да защитава своите традиции и да отхвърли предизвикателствата на авангарда.
През пролетта на 1937 г., в разгара на испанската война, Пикасо успява да измисли универсален език, за да осъди бомбардировката, която срива от основи баския град Герника, ликвидирайки цялото цивилно население. Обединявайки векове живописно изкуство, художникът се посвещава в продължение на пет седмици на изработването на огромната картина, която се смята за едно от най-значимите произведения на изкуството в света. Но колко хора знаят, че авторът на „Герника" точно в този момент е смятан за „враг на родината" от франкистка Испания, „дегенерирал художник" от хитлеристка Германия, „опасен чужденец" от Франция, който била на път да се предаде на германската окупация?
Пикасо е не само голям творец, а и необикновен политически талант, способен да се превърне в герой на модернизацията на Франция. Универсален художник, ревнив за свободата си, през 1955 г. той решава да се установи завинаги в Прованс и да напусне столицата, избирайки Юга, а не Севера, Средиземноморието, а не Париж, занаятчиите, а не Академията на изящните изкуства. Опитът на маргинализацията, преживян от Пикасо, е подобен на този на всички онези, които днес са изправени пред систематичното отхвърляне на другите. Решението му да се освободи от строгите канони и да изживее творческата си свобода в южната част на Франция е пример за неговата съпротива срещу системата и традицията. Затова и за мнозина той изглежда наш съвременник.