Петър Василев от болницата през октомври: Вече не вярвам, че Господ пак ще е българин
Последното си интервю Петър Василев - Петела дава в началото на месец октомври 2024 година в болница.
Той е отслабнал до неузнаваемост. Прикован е на легло от средата на юни.
"Чувствам се ужасно, как да се чувствам. Не мога да ходя..." - с болка признава той, но се съгласява да ми отговори на няколко въпроса.
В болницата той успява да изнерви лекарите, като отказва да му правят изследвания. В същото време става любимец на санитарите със своите интересни истории от пътувания и спортни събития.
Гласът на любимия спортен коментатор си е все така разпознаваем, макар и по-слаб и немощен от обикновено.
- Коя година казахте репликата "Господ е българин"?
- През 1993-а, на 17 ноември, стадион "Парк де Пренс".
- Как ви дойде тази реплика?
- Свише! Това не идва, това се изживява. То сам се ражда. Не е въпрос на подготовка или на нещо, което можеш да предвидиш, особено във футбола.
- Имахте ли и други подобни моменти, или този беше най-големият?
- Имал съм няколко велики момента. Този е един от тях. Много хора са ме питали – това ли е върхът на твоя коментар? И аз твърдя, че това не е върхът, даже не е в тройката на моите коментари. Това беше един момент от дадено преживяване, което остана незабравимо. Най-големият ми момент е едно първенство на Европа по бокс в Перм, когато на полуфинала Сашо Владимиров, плевенчанчето, застана срещу Жером Тома, световния шампион от Франция, и губеше. Тогава се играеха четири рунда по две минути. Българинът губеше до средата на мача с 13 точки разлика. Още две "пасив" и прекратяваха битката. И оттам това момче направи най-великия обрат, който съм виждал. Това за мене ми е върхът на коментара, дошъл от душа и сърце, към българин, който прави наглед невъзможното. И не само това. Друг подобен случай за мен е олимпийската титла на Даниел Петров. Сега наскоро – олимпийската титла на Стойка Кръстева. Това са върхове!
- Вие изживявате всеки ваш коментар много емоционално...
- Това не го ли изживяваш, нямаш работа там! Не ти е мястото, очевидно.
- През 1993-а казахте тази крилата реплика. Толкова години по-късно – вярвате ли още, че Господ е българин?
- Не, не вярвам. Вярвам, че никога няма пак да бъде българин!
- Само тогава ли беше?
- Само тогава.
- Заради този мач, заради световното в Щатите, затова ли?
- Заради това поколение футболисти, което произведохме тогава, заради нищо друго.
- А кардинално чувствали ли сте някога, че тази реплика важи за България и за българите?
- Никога!
- Защо?
- Защото - задавам само един въпрос и отговор не искам – от десети ноември 1989 година насам какво се направи в България – едно-единствено нещо от един-единствен човек, за което целият народ да каже: "Браво, бе! Ей това е за народа!", и да му се поклони! Няма такова нещо! А тогава все още имаше надежда, че такива неща ще се случат. А не се случиха... Вижте докъде я докарахме. До разпад. И това не е жалко, а е закономерно с оглед на всичко, което царува в българската глава.