Майка с бебе спира танк на протестите “Искаме си имената!”
Четирима убити, десетки ранени и последвали репресии е равносметката от двудневните мирни протести в Момчилград и района срещу т. нар. Възродителен процес, както активът на БКП нарича насилствената смяна на имената на турците в България.
В мразовитата сутрин на 26 декември 1984-а по нищо не личи, че само часове по-късно по улиците на малкото родопско градче ще потече кръв.
“Усетихме, че предстои да ни сменят рождените имена. Знаехме, че сме следващите, след като месеци по-рано смениха имената на хората от смесени бракове в околните общини - Крумовградско, Кирковско, Ивайловградско. Единственото, което можехме да направим, беше да протестираме”, спомня си един от организаторите на протестите в Момчилград Мехмедали Рамадан.
По това време той работи в транспорта на Аграрно-промишления комплекс (АПК). Именно там се създава организацията за протеста. Момчилград е малък град и в него всички се познават и да се организират хората, не било трудно. Решено е той да се проведе на 26 декември.
По обяд в уречения ден група от няколко хиляди души се събира в центъра на града и тръгва към сградата на общинския комитет на БКП. Властите не подозират нищо. В Момчилград почти няма милиционери, повечето били изпратени в съседния град Джебел.
“Пред сградата на общинския комитет започнахме да скандираме “Демокрация” и “Не си даваме имената”. Искахме да ни обяснят какво се случва, но никой от партийците не излезе, за да се срещне с нас. Тогава тръгнахме към сградата на Общинския народен съвет. Оказа се, че вратата е заключена. Тогава бях на 25 г., млад и буен. Ядосах се. Заедно с други като мен натиснахме вратата и успяхме да я разбием. Влязохме, но сградата беше празна. Всички служители я бяха напуснали”, разказва Мехмедали.
Той и останалите протестиращи, чийто брой се е увеличил, тръгнали по главната улица към сградата на народната милиция. Там били посрещнати от милиционери и войници от граничното поделение в града, прибрали се по спешност в Момчилград. Те започват да удрят и да блъскат насъбралото се множество.
“Чуха се изстрели от автомати. В началото си мислехме, че стрелят с халосни патрони, но бързо разбрахме, че са бойни, защото над нас започна да пада изкъртена от куршумите мазилка от сградите наоколо. Започнаха да ни бият с прикладите на автоматите и ни пръснаха”, твърди Мехмедали. Малко след като тълпата се разпръска, пада и първата жертва.
“Беше момче - явно уплашено и бягаше в градския парк. Улучиха го и падна. Не разбрах откъде дойде куршумът”, допълва Мехмедали.
Протестиращите се оттеглят по посока към централния площад, но пътят им е преграден от танк, изпратен от близкото бойно поделение.
“Една майка застана с бебешка количка пред танка и войничетата спряха.”
На 27 декември протестите продължават. Към Момчилград се стичат жители на селата около града. Те са посрещнати от милиция и войска. Този път властите са подготвени. В употреба пак влизат палки и приклади. Отново се стреля. Куршум застига Юсуф Халилибрахим, който загива на място. За да бъде разпръсната тълпата, използват водни струи.
По същото време има сблъсък и в село Груево. Местните жители се събират на мостчето в началото на селото и се опитват да не допуснат милиционери и войска. Следва стрелба. Абдулазис Бекир е убит на място. Два куршума застигат Мустафа Али, който умира по-късно. Десетки са ранените протестиращи в Груево.
В началото на 1985-а в Момчилград започва смяната на имената.
“Милиционери и чиновници влизаха по къщите. Вземаха ни паспортите и ни казваха да си изберем имена. Ако не го направехме, слагаха каквито те решат. Даваха бележки с написани български имена. Новите документи получавахме в Общинския съвет. Използваха снимките от предишните паспорти”, спомня си Мехмедали.
Първият паметник е в Момчилград
Първият паметник на жертвите на тоталитарния режим в България е издигнат в Момчилград.
Инициативата е на местните жители. Освен имената на жертвите, дадени по време на мирните протести през 1984 г., върху монумента са изписани и имената на убити от комунистическия режим преди и след т.нар. възродителен процес.
Автор на паметника е скулпторът Фикри Алиев, който е родом от момчилградското село Пазарци.
5 г. по-късно: "Партийният секретар почервеня, като му показах новия паспорт"
След като кампанията по смяната на имената приключва, следва разправа с участниците в протеста. Започват арести.
“Дойдоха на работното ми място. Сложиха ми белезници и ме отведоха в милицията на Момчилград. Там прекарах седмица. После ме отведоха за 2 седмици в милицията на Кърджали, а след това още толкова прекарах в Пловдив.
Всеки ден ни разпитваха. Изправяха ни с лице към стената, задаваха въпроси и биеха. Не ни позволяваха да обръщаме главите си назад. Повечето от милиционерите носеха качулки на главите си”, спомня си Мехмедали Рамадан. Той допълва, че не по-малко стресиращи са били и разпитите, водени от следователи. Те държали изваден пистолет на бюрото, докато задават въпроси.
“Питаха ме защо съм отишъл в центъра на Момчилград, а когато отговорих, че заради смяната на имената, той ме попита: “Кой ви задължава да си сменяте имената?”. Непрекъснато питаха за турската автономна република. Когато отговарях, че никой не е говорил за такова нещо, започваха да ме блъскат и бият”, разказва Мехмедали Рамадан.
Той, както и много от участниците в протеста, са освободени, но следват няколко години репресии. Мехмедали Рамадан е изгонен от работа с мотив, че не се справя, въпреки че е автомонтьор с най-високия разряд - седми. Пращат го да работи в “Благоустройство и комунални дейности”, където заедно с уволнени лекари, медицински сестри, учители и други специалисти редят тротоари, садят дървета и вършат обща работа.
“В края на май 1989 г., когато започна т.нар. голяма екскурзия, аз, съпругата ми и трите ни деца бяхме сред първите интернирани. Дойдоха вкъщи и ми казаха, че имаме два часа, за да си съберем багажа. Заведоха ни на летището и ни качиха на самолет за Австрия. После бяхме в Германия и накрая се установихме в Швеция”, разказва Мехмедали Рамадан. Когато пада режимът на Тодор Живков, той се прибира в Момчилград и връща рожденото си име.
“Дни след това срещнах първия секретар на партията в центъра на града. През 1985 г. той ми беше казал, че колелото на историята се върти напред и ще си върнем имената, когато река Върбица започне да тече нагоре. Извадих новия си паспорт и му го показах. Ядоса се. Лицето му почервеня”, спомня си Мехмедали Рамадан.