Моят 10 ноември: Фамилии в Родопите се събраха, в гръцки села изровиха документи за BG произхода си
Как писателят от Златоград видял, че България граничи със себе си
Преходът след 10 ноември 1989 г. през тези години беляза съдбата на няколко поколения у нас. Правим равносметка през очите на хора от различни краища на България.
Ето историята през очите на писателя и журналист Ефим Ушев.
За падането на Тодор Живков чух в хотелската стая на един манастир край Асеновград, където бяхме с редакционния колектив на смолянския вестник. По радиото говори Блага Димитрова, след нея се заредиха други за тоталитарното Живково време и че
било вече време за промяна, за социализъм с човешко лице
Година преди това бяха започнали съкращения в редакцията, а аз като един от последните назначени бях сред първите съкратени.
И за да не остана без работа, ме изпратиха да списвам току-що проходил вестник в Рудозем.
С това всъщност започна промяната в моя живот – от редакторче в партийния отдел на партийния смолянски вестник станах главен редактор на общински вестник с многократно повече отговорности.
Вместо да се отчитам и да отговарям пред главен редактор вече го правих пред първия секретар на ОбК на БКП в Рудозем.
Включително трябваше да присъствам на оперативки на актива всяка сутрин в 8 ч при Първия със задължението да водя записки за задачите за седмицата. Това продължи 2 г. и през януари 1990-а се върнах в Златоград –
новото време бе разрешило да си открият вестник
общинският комитет и общинският съвет - нов "Златоградски вестник". Нещо, за което през годините назад партийните началници от Смолян и дума не даваха да се издума - "Сакън, имаме си вестник в Смолян, стига ни един, друг таралеж в гащите не ни трябва."
И втората промяна за мен бе: върнах се в родния град и започнах по нов път с новия вестник.
А уводната статия за първия ни брой беше "На чисто!" В смисъл – нов вестник, в едно ново време, без да му тежат предишни наслагвания. И така до днес – вече 35 г., когато вместо старите партийни секретари
вече на журналистите се карат кметовете и много повече партийни секретари
И това също е промяна след онзи 10 ноември. И независимо дали е преврат, дали е работа на посолства и др., промяната е факт. Защото се смени системата, една клеясала, прогнила система отиде в историята - изчезна страхът.
За мен по-важна бе свободата в личен план, както и мотивацията за пътуване и писане.
След дълго упорство на всякакви нива отворихме границата на юг, имахме вече ГКПП за преминаване към Бяло море. А там ни очакваха същите хора - българи като нас, със същия език, който бяха съхранили въпреки стогодишните исторически превратности, със същите народни песни, които не бяха забравили.
Това отваряне на границата и задълбочаване на връзките с хората в Гръцко бяха предшествани от споразумение между общините Златоград и Хрисуполи през 1993 г. Както и със строежа на храм "Св. св. Константин и Елена" на метри от границата.
Последваха и прочулите се гранични събори на хората от двете страни на браздата, нещо немислимо преди това, на които се търсеха и събираха забравени през годините на студената война хора и цели фамилии.
Но това разведряване в отношенията на местно ниво, това възстановяване на родови връзки на златоградчани с хора от близките гръцки селца, за мен бе и възможност да насоча усилията на вестника, който правех, по темата за историята на този единен родопски регион, разделен за много дълго време от телени заграждения и език на омразата и от двете страни.
Отварянето на границата с Гърция в района е голямото златоградско постижение през изминалите 35 г.
Видя се, че България наистина граничи със себе си
не само на запад и север, но и на юг от границите си.
Случи се така, че някои от тези нашенци се заровиха из старите си къщи и намериха пожълтели документи, от които бе виден българският им произход.
И дори на основата на тези документи подадоха исканията си за българско гражданство.