Джон Малкович: Не съм тук, за да се присмивам на България!
Поставял съм и съм играл в 47 страни, никога не съм бил молен да цензурирам пиеса и няма да го направя
Имах щастието да работя с няколко актьори в кариерата ми, които са израснали в България, учили са в академията и които са невероятни. Когато играх в постановка тук преди година и половина, ме попитаха дали искам да режисирам тук - разбира се, че бях поласкан. Не мога да направя нищо друго, освен да се смея на идеята, че съм дошъл, за да поставя пиеса, с която да се присмивам на България. Това не е добра идея. Бих искал да поставя добра пиеса.
Това каза световноизвестният актьор и режисьор Джон Малкович на среща с журналисти дни преди премиерата на дългоочакваната пиеса “Оръжията и човекът”, която той поставя в Народния театър.
Представлението от известния ирландски драматург Бърнард Шоу е класическа антивоенна комедия, която разглежда темите за любовта и човешката природа с характерния за автора остър хумор и социална критика. Премиерата ще бъде на 7, 8 и 9 ноември на Голяма сцена. В спектакъла участват Ева Тепавичарова, Кремена Славчева, Ирина Митева, Христо Петков, Стоян Пепеланов, Ненчо Костов, Пламен Димов и Константин Еленков.
“Това е третата подред пиеса, за която цяла България говори. Няма по-голяма награда за директор на театър обществото да говори за пиеси, които ние поставяме”, добави директорът на Народния театър Васил Василев.
У нас пиесата е поставяна два пъти - в Драматично-кукления театър във Враца и в Драматичния театър в Русе. Самият Джон Малкович поставя текста на Шоу за втори път в кариерата си. През 1985 г. той режисира “Оръжията и човекът” в театър в Ню Йорк. “Спомням си, че беше много забавен и докосващ текст, който възнамерявам да направя и тук”, добави още Малкович.
- Още преди премиерата на постановката някои хора дори от Съюза на българските писатели се възмутиха, че пиесата на Бърнард Шоу е обидна за страната ни. Как ще коментирате, г-н Малкович?
- Преди година-две играх във Варна в пиеса, изпълнявайки ролята на известен австрийски сериен убиец, който по случайност беше журналист. Когато играх в представлението, това не означава, че вярвам, че всички журналисти са серийни убийци, не означава, че и всички австрийци са такива. Просто така се случи, че текстът беше интересен.
Не съм голям фен на Джордж Бърнард Шоу, но много харесвам тази пиеса, защото осмива идеализираната любов. Постановката е забавна, но в същото време в нея има и доста силни твърдения за безсмислицата на войната. Това ме заинтригува в текста.
Действието се развива в България просто защото Шоу е търсел държава, за която не се знае много. Намерил България, където по случайност наскоро е приключил конфликтът със Сърбия. Той не казва, че всичко в тази пиеса е 100% фактически вярно.
Поставял съм и съм играл в 47 страни, никога не съм бил молен да цензурирам пиеса и няма да го направя. Когато бях помолен да цензурирам текст, за който правих адаптация, казах просто: “Благодаря, това е много мило, но няма да го цензурирам, за да може да го представим в страната ви. Това не е моя работа”.
- Как възприемате думите на Съюза на българските писатели? Писателите най-добре трябва да знаят, че действителността е различна от художествените произведения.
- Нямам идея какво пишат. Това ли е съюзът, който изключи Георги Марков? В цял свят има движение, което цели да ограничи свободата на израз и достъп до информация.
Знаете ли кой е измислил думата дезинформация - Сталин, защото си мислел, че звучи френско.
Не познавам тези хора, не знам какво казват, но това си е тяхна работа, моята работа е да режисирам пиесата.
- Как ще коментирате нарастващите глобално националистически и псевдопатриотични движения? Интересно е, че именно тази пиеса ще бъде поставена в България в днешен ден.
- Не подкрепям идеята за анализ на широката политика, тъй като всяка една държава има различна история. За съжаление, мисля, че много граждани в различни страни не вярват в това, което властта казва. В Америка медиите оказват влияние на Конгреса, което е доста алармиращо.
Не вярвам много в цензурата - хората трябва да казват това, което мислят. Много от хората, и то на високи позиции, може да казват неща, които не са верни, като президента на САЩ, министър-председателя на Англия. Има много хора, които трябва да бъдат държани отговорни за това, което казват. Но нямам решение какъв голям проблем е това в света.
Големият писател Уилям Фокнър много добре е казал за войната: “Нито една битка не е спечелена, нито дори се е случила. Бойното поле само разкрива на човека собствената му глупост и отчаяние. Победата е една илюзия на философите и глупаците”.
Водили сме големи войни през последния век и тази не започва прекалено добре също. Но какъв е смисълът? Докъде ще стигнем, когато единственият въпрос е как ще живеем? Може би е малко цинично, но доста често се чувствам, както Бекет е казал: “Няма лек за това”.
- Ако трябва да опишете българите като манталитет, ще бъдете ли по-снизходителен от Бърнард Шоу?
- Има наистина страхотни актьори тук. Лично аз ще кажа, че действието на тази пиеса просто се развива в България. Персонажите са доста интелигентни, комични и изразителни. Тенденцията в работата ми е да не бъда снизходителен към който и да е от персонажите. Като актьор и режисьор имаш специална отговорност. Представяш вижданията за света на конкретен персонаж само веднъж в живота си за няколко вечери подред. Отговорността се крие в това да използваш цялата си чувствителност, страст и интелигентност да съживиш този персонаж. Така че не ми е в природата да бъда снизходителен към персонажите, българи или не.
- Има ли изречение или фраза в пиесата, която мислите, че събира посланието, което носи?
- Не знам дали има изречение, има по-скоро емоция за това, че всички ние сме хора. В първата сцена българско момиче спасява своя смъртен враг, който не е сърбин, а швейцарец, но се бие за Сърбия. Не бих казал, че има просто едно изречение, което да обедини всичко, а по-скоро е цялата творба.
Васил Василев, директор на Народния театър: Има едно изречение - “Ако чужденците не ни бяха научили да воюваме, ние никога нямаше да воюваме един срещу друг”.
- Какво ви направи най-голямо впечатление в работата с актьорите?
- Има невероятно количество таланти тук. Щях да бъда шокиран от това, ако не бях работил с български актьори и преди. Те са добре обучени и дават на режисьора възможността да избира от големия диапазон умения, които те имат. И са много забавни, което помага в комедията.
- Какво търсите у актьорите, когато правите кастингите?
- Винаги избирам хората, които мисля, че са подходящи за определена роля. Много е лесно за мен.
Една от разликите между българските актьори и тези в Илинойс е, че например Ненчо Костов има 15 спектакъла в момента. Гледах го във “Венецианският търговец”, играе още в “Съзвездия”, “Моби Дик”, “Калигула” - всичко това за няколко дни. Американският актьор може да направи това за цялата си кариера. Това е голямата разлика между американската система и българската. В Америка изграждат един спектакъл, който се играе 20 пъти в годината, докато в България системата е различно структурирана и позволява на актьорите да преминават през различни жанрове - а това е важно за работата.
- Как се промени гледната ви точка към текста на Шоу, който поставихте и преди 40 г., както и отношението ви към войната?
- Не са се променили толкова много. Все още виждам пиесата като комедия. Посланието е представено по доста абсурден начин. Текстът е доста абсурдистки.
Понякога съм поставял текстове на три различни езика в продължение на няколко години - винаги има неща, които чуваш за първи път и които променят текста. Мога да изгледам една и съща сцена хиляди пъти и в един момент нещо оказва влияние.
- Намираме ли разликата между реалността и фикцията спрямо реакциите на обществото?
- Не чета български медии, не познавам никого от Съюза на писателите, никой не е дошъл при мен лично. Но скромно предполагам, че няма какво да се коментира поне докато постановката не е на сцената. Често не съм наясно за това какво хората мислят за нещо, което правя.
Занимавах се с текст на аржентинския автор Ернесто Сабато, който адаптирах. Премиерата беше в Сеул през 2015 г. Романът се казва “Герои и гробници”.
Частта, която адаптирах за сцена, е монолог, написан от лунатик, патологичен лъжец, достоен за презрение на много нива, но и е забавен. Той има доста теории за съществуването на Бог. Аз избрах 3 от тях: Бог не съществува; Бог съществува и е копеле, Бог съществува, но заспива от време на време и неговите кошмари са нашето същестуване.
Получихме добро предложение да гостуваме в много религиозна страна, но изискваха определени промени в текста. Попитах дали имат нещо общо с тези теории, а те точно тях визираха. Съответно просто не можех да гостувам там, защото не е моя работа да цензурирам Ернесто Сабато. Това, общо взето, е мнението ми - тази пиеса е много забавна и съм изненадан от културния гняв, който тя предизвика.
(Използвани са въпроси и на други медии.)