Българите мразим правилата, но ако трябва да се направи мръсно, този с властчица ще ги спази
Това, мисля, е толкова огромен и всеобхватен въпрос, че донякъде ми заприлича на въпроса „Защо българинът е българин?". Естествено - могат да се изтъкнат много факти за българското "свободолюбие", което най-често се изразява в неспазване на правилата, наложени (или наложили се с вековете, някак от само себе си, поради нужда) в обществото. Но също може да се каже, че и не е съвсем вярно, че българинът въобще не спазва правилата и е до такава степен „антисистемно" настроен, че всяко негово действие е някакво нарушение. Това, естествено, не е вярно. По-скоро може да се каже, че българинът не спазва правилата така стриктно, както, да речем, германеца или холандеца, но вероятно повече от неаполитанеца или да не говорим - от гражданина на Мозамбик.
И освен това трябва да попитаме: "Кой българин и кои правила?".
Защото има и официални правила, част от официалното право и от официалния морал, но да речем, има и правила в „сенчестия бизнес" - или иначе казано - мафиотски, негласно приети правила на полулегалните групи - които вероятно се спазват извънредно стриктно. От мафиотите или другите „сенчести елементи". Защото неспазването им води до кратка еднопосочна екскурзия до Орландовци или минимум - до постъпване в травматология.
Ще кажа така: забелязал съм една тенденция при българските чиновници, а и при мнозина нечиновнически българи. Тя е следната: когато става въпрос за случай, при който - спазвайки „правилата" - да не се предприеме нищо и да не се помогне на някого, да се възпрепятства някого, да се направи на някого "мръсно", като се спазят излишно скрупульозно някакви абсурдни бюрократични правила - българинът, имащ някаква властчица, ще ги спази така упорито и така злобно, че ще се чудиш и маеш - толкова ли е дисциплиниран наистина?
И обратното е вярно донякъде - когато трябва да се спазят правила, за да се помогне (но като се положи усилие!), за да се направи добро на някого - идва едно страховито: "О, това няма как да стане, о не, това няма да се получи, о не - това е невъзможно!" - тоест правилата като инструмент на злонамерения и нагъл мързел на българина.
Ако реша да подхвърля малко по-литературно и без научна проверка разни хипотези, бих могъл да кажа, че една от причините българинът да не спазва правилата е, че те винаги са му били натрапени, а не са се родили от изграденото от неговата воля и упорит труд свободно общество (което той осъзнава като Свое!) - правилата все са били или на болярина изедник, или турски, или съветски или американски. И българинът, общо взето, ги е спазвал зорлем и с чувство за унижение. И как иначе - те са му чужди и го „правят роб, слуга".
А друга хипотеза е, че докато в западните страни хората (ако приемем, че има нещо като генетична родова памет - и защо не, - ако следваме К.Г. Юнг!) все още помнят с клетките си, с вложеното дълбоко в колективното им съзнание... помнят всичките аутодафета, публични разчеквания между коне, публични одирания на живо, гилотини и т.н. (да си спомним смъртното наказание - при това за дете (!) при кражба на повече от шилинг - от "Принцът и просякът" на Марк Твен!), то българинът почти няма такива спомени за сурово наказани нарушения на правилата.
Колкото и "дива и азиатски жестока" да е била османската власт (тя всъщност е била хлабава, рехава, особено в късните години - безсилна и въобще не е осигурявала спазване на правилата), жестокостта и безчинствата са се вършели не заради властта, а именно поради липсата на власт. Подобен е случаят и с комунистическата диктатура, която много лаеше, но хапеше беззъбо и жалко.
Могат да се подхвърлят още много подобни хипотези, но все пак - да помним: българинът далече не е толкова особен и различен, непокорен и недисциплиниран, колкото (може би) ни се иска. Не сме уникални, колкото и да напираме за това. Просто сме обикновени хора. Като всички.