Борислав Зюмбюлев имаше елегантен ум и буржоазно благородство
Беше огромна чест да го познаваш. Понякога се чудя кое беше по-голямото удоволствие: да четеш Борислав Зюмбюлев или да разговаряш с него.
Не мога да си представя по-голяма отговорност към писането. Всеки негов текст носеше поне по една нова идея, понякога повече. Знам колко е трудно: някои хора минават цял живот с това, на което Борислав отделяше няколко реда. Нито един от тях не беше скучен. Нито един – обикновен. Всичко, написано от него, беше толкова неочаквано, сякаш той, приличният, почтен и консервативен в хубавия смисъл на думата човек, спореше с Господ.
Разговорът със Зюмбюлев бе не по-малко величествен. Тръгваше от това как казаците ловят риба по Дунав – и стигаше до дълбините на народопсихологията и геополитиката. При това той слушаше внимателно – изчезващо умение в ерата на социалните мрежи. Ако съществува идеалният диалог, Борислав бе неговият първомайстор.
В разговора можеше да се усети уважението - към колеги, приятели, или просто към талантливите хора. Това бе част от неговото естествено, аристократично, или по-скоро буржоазно благородство. Не влагаше никаква сметка. Беше просто такъв – широка душа и елегантен ум.
Помня го от Факултета по журналистика: следваше в горния курс. После се срещахме по различни места – телевизията, "Ку-ку", редакциите. Ще ни липсва – не само на мен, а на България. Беше истински интелектуалец, но не като тези, които казват нещо смело, когато имат книга или филм за продаване. Борислав Зюмбюлев живееше в света на големите идеи и чудните истории. Такива няма много, не само у нас.
Мечтая за място, в което можем да си довършим приказката. Но понеже като журналист съм длъжен да се усъмня в съществуването на такова място, се надявам да препрочета всяка дума, написана от него. Ще бъде истинско щастие. А споменът – той е завинаги в мен.