Екзалтирани да бутат - крайнолиберални се прегърнаха с крайнодесни
Когато за исторически символ налагаш само своя прочит, значи просто искаш да властваш над другите
Посягането върху Паметника на Съветската армия (ПСА) е всъщност действие по екзалтацията на една малка група хора. То няма историческо обяснение, тъй като историята се интерпретира и реинтерпретира, а историческите паметници стоят.
Няма идеологическо обяснение, защото виждаме две идеологически малцинства - крайно либералното и крайнодясното, в братска прегръдка в екзалтацията около бутането.
Няма дори и политическо обяснение,
при положение че според едно проучване мнозинството от гражданите от София нямат проблем с паметника. А голяма част от българите като цяло още по-малко имат проблем с него.
В този смисъл остава само психологическото обяснение. Паметници са се вдигали и бутали, откакто има човечество. Въпросът е защо се прави и с какъв ефект. Това, което наблюдавам по отношение на реакциите от бутането на ПСА, е, че основният ефект е свързан с екзалтацията.
Защото всеки паметник е символ, а символът е някакъв знак, който означава за различните хора различни неща.
И когато единственият резултат от цялото това нещо е да кажеш: “Сега всички ще се съобразявате с това какво означава този знак за мен”, влизаме в една психологически нездрава ситуация.
Основната символика на Паметника на Съветската армия е антифашистка - така се преживява от по-голямата част от тези, които разпознават този символ.
Този антифашистки елемент пречеше
на една определена група хора в България.
Първо се събраха антифашисткият елемент на този паметник и съветският елемент.
В същото време съветската част от символиката възбужда пък друга група. И покрай войната в Украйна тази група се свръхвъзбуди. Исторически антифашисткото и съветското са свързани и няма как да ги разделим.
Така тези две малцинства - антиантифашисткото и антируското, някак си намериха своя исторически момент. Много често нещата, които се случват в социалния и политическия свят, не са по план, а по силата на съвпадение на обстоятелства.
Не бива да забравяме обаче, че този паметник е и произведение на изкуството. Едното малцинство ще иска на негово място паметник на прабългарски хан примерно. А другото малцинство може да поиска да е скейт парк. А освен това може да направи реверанс и да поиска, съвсем основателно, до скейт парка да остане някой от орнаментите, направен от две скулпторки лесбийки. Даже бих казал, че ако се задълбочим в символиката и в битката на интерпретациите на символите, демонтирането на Паметника на Съветската армия е
посегателство върху правото на сексуални малцинства
да се изявяват като мейнстрийм артисти.
Затова тези исторически символи имат този смисъл да стоят - да бъдат реинтерпретирани, а не демонтирани, за да кажеш накрая: “Вашата интерпретация не е валидна”. Целта е двете интерпретации да се срещнат и валидират. Това би било чудесно, защото така трябва да се четат символите. Когато стигнеш в ситуация, в която казваш: “Единствено валиден е моят прочит”, ти мислиш само как ще властваш над другите. В този смисъл счупването на паметника е нищо повече от удовлетворяване на властова претенция.