Гневът след зверството с момичето - страх и за децата, и за държавата, че е счупена и нарязана
- В случая в Стара Загора е странна “кокошата слепота” на околните
- През уикенда видяхме уморени от политика медии, съдебна система в почивен ден и много ядосани обикновени хора
За насилниците винаги се говори много. И всеки път сме все шокирани, като че ли ни е за първи. Отново станахме свидетели на дежурния репортерски порив да се отиде на място и да се разпитат съседите от какво семейство е насилникът. И получихме дежурните отговори, че съседите са изненадани, семейството било много добро, а насилникът – прекрасно дете.
Това е част от синдрома на нашата “кокоша слепота”,
която, като мръкне, и вече нито виждаме, нито чуваме – нито скандалите у съседите, нито белезите от шамарите и ритниците по тялото на детето. Понеже “това си е тяхна работа”.
Другият срамен аспект го видяхме през очите на приятел на насилника, който побърза да обвини жертвата. Патриархалните култури традиционно обвиняват жени, които свършват в куфари насред блатото, че сами са си виновни. Или малко по-пълните в училище – че батковците ги бият и им вземат парите. Да, понякога с неподчинението и даже с най-простото си невписване в очакванията на насилника жертвата стимулира допълнителна агресия. Но този тип поведение е
израз на желание за доминация, контрол, власт и унижаване
на жертвата. Особено при нападенията с обезобразяване – заливане с киселина, нарязване с макетно ножче – жертвата трябва да бъде наказана. Защото е “долен парцал”.
Голяма част от жените - жертви на насилие, развиват типична натрапливост, която ги кара всеки път да влизат в порочния кръг на угаждане на партньора си, придружено с патологичната вина, че “този път наистина не са направили всичко перфектно” и “този път наистина са виновни”, но “следващия път ще направят всичко както трябва” и партньорът им ще е доволен. И така е всеки следващ път.
Чрез вменяването на вина на жертвата обаче се дават права на насилника да решава какво да прави с нея. А това отнема правото ѝ да бъде неприкосновена, понеже е “изначално виновна”, защото е различна: различно облечена, по-малка, по-дебела, по-слаба или просто жена или мъж. Или някой, който не се вписва в представите за женственост и мъжественост.
Веднага се появиха анализатори, които лансираха циничната теза, че този тип насилие е плод на руските имперски стремежи и че Русия подклаждала местните национализми на Балканите. Национализмът и домашното насилие са много различни неща. При някои хора вървят паралелно, но това не ги прави нито равнозначни, нито равностойни. Насилникът расте в среда, в която не национализмът, а насилието е поощряван модел.
Хипермаскулинният идеал и хетеронормативността не са български изобретения – те са присъщи на всички общества, в които, като се роди момче, се смята за благословия, а ако се роди момиче – е “пропусната полза”. В тези общества
се умиляват от момчето, което скубе момичетата
за плитките в детската градина, защото така се става истински мъж. А ако момичето си позволи да отвърне, се превръща в “побойница” и я наказваме. Или лепим етикета “женчо”, ако момче не се бие с другите. Това е еманация на идеала за чистата тестостеронна мъжественост.
Разликата е само в чувствителността на отделните общества и готовността им да възприемат за норма, когато министър-председателят гали и целува по главата жена - посланик на велика сила, или когато кани журналистки “да му пипат мускула”, и това умилява. Или когато жена, доказала, макар и за кратко, че е добър министър на правосъдието, после бива изтикана в ъгъла да бъде само член на няколко парламентарни комисии, а нейното място заемат безизвестни мъже или такива стават шефове на комисиите.
През изминалия уикенд видяхме и уморени от политика медии в началото на традиционна лятна суша, които превърнаха случая с посеченото момиче от Стара Загора в кауза. Видяхме ядосани хора, включително политици, да изразяват много гняв. Но предимно в Интернет
и докато спорят за запетайки в Наказателния кодекс
или подгряват местните избори чрез държавния бюджет преди ваканцията си. Видяхме и много ядосани обикновени хора, настръхнали от страх: като започнем от най-човешкия – за собствените им дъщери, и стигнем до страха, че съдебната система, от там – и държавата май е много счупена.
Но видяхме и съдебна система в почивен ден.
Една от ключовите пиар стратегии е да се снижиш и да изчакаш бурята, защото “всяко чудо е за три дни”. Но някой излъга съдиите и прокурорите, че това е тридневно чудо и ще отшуми, още повече – когато става дума за тема, отключваща базови, първични страхове. Точно както не отшумя за 3 дни и енергията за търсене на малкия Сашко от Перник през зимата. Общото е, че става дума за деца. Когато става въпрос за изчезване или насилие над деца, проекцията е изключително мощна. В този случай всеки почва да се пита: “Ако утре моята дъщеря бъде на нейно място?” или “Ако утре моят син направи това?”.
Оттук насетне каквото и да бяха казали старозагорските съдии в понеделник, нямаше да има никакъв смисъл. Особено безпредметно беше ваденето на буквоядски доводи в окото на една чисто морална и емоционална буря. Няма рационален довод, който да се противопостави на побесняла от страх емоция.
А обществената реакция беше очаквана – когато заплахата е силна, има силен гняв. И е важно тази реакция да е продължителна. Затова медиите не трябва да се уморяват да я отразяват, както се умориха да отразяват протестите на бул. “Сливница” след катастрофата с двете млади жертви.
Но проблемът с домашното насилие е проблем на домашното възпитание
Да обожествяваш и да унижаваш една жена, не те възпитава държавата, а родителите и средата. Държавата може да поощри с действието или бездействието си определени феномени в масовото общество. Но ако реши да се бори – има начини. Включително и през това – да финансира медийни продукти, които имат за цел да променят стереотипи. Чудесен пример за това са т.нар. “просоциални сапунки” – многосерийни филми и драматични радиоформати, които индийското правителство целенасочено субсидира от години и промяната в манталитета там е видима.