Отиде си Анжел Вагенщайн, ковачът на светове и думи (Обзор)
Завърши обратното броене в живота на Джеки, който надживя дори смъртната си присъда
Когато Анжел Вагенщайн навлизаше в 100-ната си годишнина, го попитах как се чувства като столетник.
“Чакам да стане цифрата 100 и като на Байконур да започна обратното броене...”, отговори, без дори да се замисли, Джеки.
След 317 дни това броене спря. Започна отдаването на почит на големия сценарист и писател.
Нали знаете най-късия виц? Евреин - миньор. За фамилията Вагенщайн нещата звучат така:
евреин -
- тенекеджия.
Но не е виц,
а професията на дядото Анжел, чието име внукът носи, и на тримата му синове.
Те са наследници на онези древни сефаради, прогонени от Инквизицията в Испания през 1492 г. и заселили се по балканските земи.
Прародителите на Анжел Вагенщайн попадат край тепетата на османския тогава град Филибе. (Само за сравнение - през същата 1492 г. Христофор Колумб открива Америка.)
Пак в града под тепетата, но вече Пловдив, на 17 октомври 1922 г. се ражда малкият Анжел. Орисниците са били доста щедри към младенеца и са го дарили с живот за завиждане.
Живот, преминал през три Българии, в който Джеки, както го наричат приятелите, е бил самотно емигрантско дете във Франция, ученик в България, ремсист, член на бойна група, партизанин, затворник със смъртна присъда, първият дипломиран във ВГИК сценарист на българското кино, автор на 52 игрални, документални и анимационни филма, спечелил първата награда за български филм - за “Тревога”.
На фестивала в Кан през 1959 г. българо-немската продукция “Звезди” със сценарист Анжел Вагенщайн получава Специалната награда на журито.
Печели още 12 най-високи награди на 12 международни фестивала, на които участва. Режисьор на филма е Конрад Волф, брат на Маркус Волф, шеф на тайните служби на ГДР, наричан Човекът без лице.
Анжел Вагенщайн е носител на френското звание “Офицер на националния орден за заслуги”, и е “Офицер на ордена за литература и изкуство”. Обиколил е кажи-речи целия свят и се е срещал с някои от най-интерсните хора в киното, и не само в киното.
Сред многото награди в кабинета на Анжел Вагенщайн има и един сребърен плакет, връчен му преди години в Пловдив от тогавашния посланик на Испания.
На плакета пише: “На Анжел Вагенщайн - ковач на светове и думи. В знак на признателност за цял един живот, посветен на творчеството, и в чест на пътя, който неговите предци извървяха от далечно Толедо до Пловдив.”
Джеки Вагенщайн е един от най-активните участници в събитията през 1989 и 1990 г., един от лидерите на промените след 10 ноември 1989 г.
Участник в Кръглата маса от страна на БСП през 1990 г., автор на символите на двете политически сили тогава: вдигнатите два пръста за СДС и вдигнатия палец за БСП.
Първият митинг на 18 ноември 1989 г., седмица след падането на Живков от власт, е замислен и подготвен в неговия дом.
Идеята за този акт в подкрепа на промяната му идва от едномилионния октомврийски митинг в Берлин в началото на ноември 1989 г., на който присъства.
За митинга знаят
само той, Христо Ганев
и Иван Николов
- и тримата стари членове на БКП. Никой друг в партията не знае за тяхното намерение да поканят в неговия дом редица свои познати, критично и бойко настроени личности от сформиращата се бъдеща опозиция, из средите на Русенския комитет, еколозите и ясно изразили антитоталитарните си възгледи социолози.
Вагенщайн става депутат във Великото народно събрание, но напуска парламента и битието на партиен бюрократ по свое желание - за да си гледа работата. Но остава “хомо политикус”.
Написва трилогията “Петокнижие Исааково”, “Далеч от Толедо” и “Сбогом, Шанхай”, преведена на повечето западни езици.
Веднъж Джеки ми разказа една еврейска поговорка. “Ако изпуснеш злато и книга, първо вдигни книгата.” Питам го сигурен ли е, че евреинът ще остави златото на второ място?
“Заветът да вдигнеш книгата преди златото не е констатация за нещо случило се, а едно мъдро пожелание - символ на значенията, които се придават на Словото и Знанието”, елегантно се измъкна писателят.
Тук се налага един парадокс! Анжел Вагенщайн, борецът за социализъм, успява след рухването на социализма.
Обяснява го с факта, че е скъсал пъпната си връх с киното. Спира да се занимава с филмови сценарии и започва да твори литература.
Книгата му “Преди края на света” (“Драскулки от неолита”)
стои здраво катокатедрала
върху три яки кита:
сладкодумство, интелигентност и ирония. Когато я четете, може да ги преподредите както на вас ви изнася.
“Преди края на света” не е нито дневник, нито мемоари. Тя е “каталог от спомени”, които не са подредени хронологично във времето, а са артистично разпилени, но и асоциативно навързани благодарение на уникалното чувство на автора към детайла.
В разговор отпреди 10 години попитах Анжел Вагенщайн как се чувства с навлизането в 90-ата си годишнина. “Въпросът е не как влизам, проблемът е как ще изляза”, отговори шеговито той и продължи: “Да си възрастен, не е обида. То е по-скоро заболяване. Основният смисъл на живота е живеенето.
Както пиша в най-новата си книга “Преди края на света” - какъв смисъл има в полета на една пеперуда?
От слънчевите лъчи през отраженията от росни капки? Какъв е смисълът? Ами самото живеене...”.