България е бременна с партия за умерен прогрес в рамките на закона
Въпросът е да си намери бързо харизматичен лидер
България е бременна с партия на умерените евроскептици. И най-вероятно такава партия ще напусне утробата си, като се стопли времето. Заглавието е парафраза на легендарния лаф на Ярослав Хашек. По-точно е да се каже: умерена прогресистка партия в рамките на либералния консенсус.
Масовите настроения за неодобрение към брюкселските зелки, които вършат дивотия след дивотия, трябва да си намерят изразител. Защото досегашните две-три нови партии или са прекалено обсесивни - като “Възраждане”. Всъщност никой не иска да излизаме от ЕС и НАТО и какво лошо има в еврото. Kоето не означава, че Брюксел не налага недообмислени решения. Така бе с газовата зависимост от Русия, Зелената сделка, забраната на коли с ДВГ.
Или пък са прекалено конформистки като ПП, ГЕРБ и ИТН. Като прибавим и традиционната русофилия и скептицизма ни към великите сили по принцип. Единствената причина да нямаме такава партия е отсъствието на харизматичен лидер, който да артикулира ясни и приемливи критични тези, които не предполагат отговаряне на необмислените действия на Брюксел с други недообмислени действия. Тук не става дума за партия от традиционния националистически наратив.
А за партия, която гледа с критично мислене към либералния консенсус,
европейските регулации и дори войната в Украйна.
Специално за нея спор в обществото няма, че Путин е виновен и че тази война е пълна глупост. Но проточването ѝ повече от година въпреки многомилиардната военна и финансова помощ без резултат и въпреки западните военни съветници и изникналата заплаха от ядрен апокалипсис също поражда критично мислене към действията на “колективния Запад”.
Проблемът е, че няма достатъчно харизматичен лидер, който да я поведе. Защото обективната необходимост е видима и без дълбоки социологически изследвания.
Но в тази дейност - политиката,
нищо не става без човек, в когото да се влюбят широки слоеве от населението
Както някога бе с Бойко Борисов, преди две години с Кирил Петков, а напоследък с Костадин Костадинов. Той може да говори пълни глупости и да е неискрен, но е симпатичен и убедителен.
На терена като че ли има два субекта, които сякаш виждат пред себе си такъв тип политическа кариера.
Румен Радев, на когото изтича вторият (последен) мандат като президент, и той неотклонно критикува партийната система у нас.
И Иван Гешев, който май ще бъде отстранен като главен прокурор, и решителните му действия напоследък показват амбиции, по-големи от това да си доизкара мандата.
Предимства и недостатъци на двамата
Радев определено е обаятелен човек - спечели два пъти мажоритарни избори. Има слава на човек, който се съобразява с преобладаващите русофилски чувства у нас. Като същевременно не показва, че би посегнал на съюзническите задължения на България. Тоест той се вписва в гореописания профил на лидер на въпросната ембрионална партия.
От друга страна, Иван Гешев показа
решителност, каквато рядко се вижда у нас
Той скочи едновременно на президента, Бойко Борисов, Васил Божков, Цветан Василев, ГРУ и други силни фигури. Колкото и да се повтаря мантрата, че той е главният и едва ли не единствен проблем пред българското правосъдие, Гешев трупа известност и създава образ на решителен човек. Както се казва, колкото са ти големи враговете, толкова си голям и ти самият. Просто показва, че има топки и изобщо не е инсталиран на поста само за да брани Бойко Борисов.
Недостатъците - Радев с уклона си към едноличен режим буди подсъзнателни страхове, че една такава партия ще е предмостие, артилерийска подготовка за диктатура.
А при Гешев са все още силни предразсъдъците, че е твърде близък до ДПС и част от олигархията.
И като всеки човек, минал през репресивния апарат на държавата - МВР и прокуратура,
буди атавистичен страх от сведенията, с които разполага
Но определено мина времето на сламените хора, когато се правеха партии в полза на някого, но ръководени от някой друг. То всъщност и никога не се е получавало, ако ползваш подставени лица или адютанти. Прословутият пример как нищо не се е получило с партиите на Желю Желев, Петър Стоянов и Георги Първанов всъщност нищо не значи. Ние сме в ситуация, при която има определена обществена нагласа и се прави своеобразен кастинг за лидер с Big Balls, а не обратното. Както бе с гореспоменатите - имаме популярни харизматични личности, които искат да монетаризират славата си, правейки своя собствена партия.
Днес имаме масова нагласа за някаква подобна партия, хомолог на републиканците зад Тръмп. Против глобалисткия фундаментализъм, в защита на местните хора и семейства. Легитимен евроскептицизъм, който не иска отказ от еврото или напускане на НАТО и присъединяване към ОНД. Здравомислещ традиционализъм, който не иска референдум заради джендърството, а
жените и децата да се бият без осакатяване или обезобразяване,
а колкото да знаят колко ги обичат мъжете и бащите им.
Тъй де, подкрепа за някаква такава народна партия на умерения традиционализъм и евроскептицизъм съществува. Тя бе забелязвана от социолозите от години. Но очевидно политолозите не могат да я нацелят точно. Всички опити за такава популистка партия все бяха пресолени. Или с хомофобия, или с русофилия, или с някаква оксидентофобия - да, у нас има дълбоки предразсъдъци към т. нар. Велики сили. Но в наши дни страх от Запада и Америка няма.
Впрочем и т. нар.
масова русофилия е повече въображаем конструкт
на лица, които не са белязани с печата на мъдростта.
Да, за повечето българи руснаците са някакви близки хора, защото ползват едни и същи букви и думите им могат да бъдат прочетени. (Впрочем една от причините за българската подозрителност към гърците са странните им неразгадаеми букви, въпреки че манталитетно и културно това е най-близкият ни народ).
“Руските” букви могат да се прочетат, но руските думи не могат да бъдат разбрани - дори и от поколенията 50+, които са учили задължително руски, но не са го научили. А по-младите пък въобще (русизъм, впрочем - на български се казва изобщо).
Тези, които знаят добре руски, обикновено са високообразовани представители на умнокрасивитета. Те пък са възпитани да мразят руския империализъм, тъй че до голяма степен българската русофилия е химерична. Подобно на древногръцкото въображаемо чудовище Химера, родом от днешния турски град Кемер (до популярната Анталия), изглежда, че има лъвска паст и опашка на змия. Но всъщност има тяло на козленце (химера на старогръцки значи млада коза). Та българската русофилия е едно електорално плашило, което никога няма видима изява в легислатурата, макар всички да се боят от нея. И обикновено става на чеверме за други партии и настроения.