Отказвам да лея сълзи, когато се събаря опасен тютюнев склад в Пловдив
А сега да се влея в редиците на малограмотните, нискокултурни и като цяло приматски разсъждаващи хора, които нищо не разбират от културно наследство и отказват да леят сълзи – буквално или вербално, когато се събаря някоя руина.
Очевидно, за да си пазител на културното наследство, трябва да обичаш да се разхождаш сред опасни сгради, които ще рухнат всеки момент, и въобще да не отчиташ реалностите, че държавата или общината никога няма да налеят милиони в тяхното възстановяване. И ако някой частник реши да бутне някоя съборетина, тутакси да организираш жива верига от двайсетина души (толкова се събират, но културтрегерите са малко, първичните хора сме повече) и да го спреш. Но когато наближават избори, числеността набъбва с десетина души – кой министър, кой кандидат-депутат…
Това мнение, разбира се, е провокирано от поредната дивотия в Тютюневия град, където се вдига пушилка около събарянето на 2 склада. Не тези на Кудоголу, ама и те били безценно културно наследство. Това е една ситуация, в която се питам на очите си ли да вярвам, или на извисените духовно пазители на разрухата. Избирам да вярвам на очите си и да твърдя, че ако не бяха подобни протести, нямаше над 20 години да гледаме дупката до Понеделник пазара, например.
Писала съм серия материали със заглавие „Тънем в руини – от любов към Пловдив“ и вече не знам това кой епизод е.
Преди години, когато се подигравах на маскираните като културни събития щуротии, казвах, че в следващия живот ще се родя по-изтънчена и ще ги разбирам и аз тези работи. Но няма – нито ще броя за културно събитие подскачането на деца между полуразрушените складове, нито ще смятам полусрутени сгради за изначална ценност. Ще запазя здравия си разум.