Проф. Ангел Димитров – историкът, който изгради живата връзка България – РСМ
Дали дебатът между двете държави ще потръгне, зависи
от македонските ни колеги
Преди дни министрите от кабинета “Борисов-3” предложиха на президента Румен Радев да удостои проф. Ангел Димитров с орден “Стара планина без лента - първа степен”, за заслугите му в развитието на отношенията на България с държави от Западните Балкани и приноса му за защитата на българските национални интереси.
Свикнали сме да го виждаме в медиите след всяка среща на Съвместната мултидисциплинарна експертна комисия по историческите и образователни въпроси на България и Република Северна Македония с критичен отчет за свършеното от българските и македонските историци. На този пост е избран през май 2018 г. “За мен е огромна чест, че става дума за орден с името “Стара планина”, защото Стара планина е символ на устойчивост и закрила, тя е
гръбнакът на
България”,
сподели пред “24 часа” видният историк и дипломат.
Девет години - от края на 1992 до горещото лято на 2001-а, проф. Ангел Димитров е живата връзка на държавата ни с днешната Република Северна Македония. В периода 1992-1993 г. е генерален консул на България в Скопие с консулски окръг цялата държавна територия, а от началото на 1994 г. става първият ни извънреден и пълномощен посланик там. От 2012 до 2016 г. е извънреден и пълномощен посланик в Република Сърбия.
Историк и археолог по образование, което завършва в СУ “Св. Климент Охридски”, дълги години работи в БАН. Цени признанието още за първата си книга, за която получава академичната награда “Паисий Хилендарски”, присъдена от БАН и СУ.
Смята, че на никого от посланиците след него не е било лесно. Но с неговия мандат в Скопие е поставено началото, което за него става изключителен шанс да бъде, както сам споделя, не просто свидетел на създаването на една нова, млада държава, а и пряк участник в изграждането на двустранните ни отношения с нея.
Впрочем и семейството му е белязяно от “македонска връзка” - съпругата му проф. Румяна Станчева, която сега е преподавател по сравнително литературознание в СУ, произхожда от видна стара фамилия в Охрид. Неин дядо е Владимир Бояджиев, главен учител в Охрид и председател на революционния комитет по време на Илинденското въстание.
Проф. Димитров помни много случки “между двата полюса” в кариерата си оттогава. “Повярвяйте ми, за един дипломат никак не е лесно да започва деня си с необосновани нападки и агресия в медиите срещу държавата, която представлява, а понякога и срещу него лично”.
Убеден е, че за втвърдената си позиция към западната ни съседка България не бива да бъде обвинявана, защото “точно ние сме държавата, която първа ги призна и им помагаше в абсолютно всички тежки моменти. През 1993-1994 г. там имаше блокада. В тежката зима Република Македония нямаше никакви запаси от гориво, затова под заплаха бяха болници, училища, цялата държава се парализира. Тогава България, без да търси търговска изгода, започна да изпраща в Македония цистерни с горива. И реално спаси страната от социална катастрофа. За благодарност тръгна мълва, че българският бензин бил некачествен, развалял им автомобилите и създавал екологични проблеми. Реагирах бързо и без санкция от София отидох в Министерството на външните работи. Заявих, че щом българските горива създават сериозни проблеми, спираме временно доставките. Най-меко казано, бяха притеснени: ама защо, ама как... В отговор поисках опровержение и то се появи на страниците на в. “Нова Македония”, разказа дипломатът.
Казва, че обратно на спомените за нападките са тези за топлото отношение към него на обикновените хора, че никога в живота си до този момент не е бил толкова прегръщан и целуван, и то от непознати, както там.
“Спокойно ме наричаха
“нашият посланик”
Вероятно защото никога не е бил кабинетен посланик, а е обикалял из цялата страна, която познава отлично. Разпознавали го и го поздравявали дори няколко години след приключване на мандата си там, когато завел на екскурзия свои приятели.
Помни добре Гергьовден през 2001 г. Тогава България прави за първи път тържествено възпоменание и молебен в двора на църквата в с. Цапари, където са запазени няколко паметника на загинали български офицери, а наблизо е и формално заличеното, но не и унищожено войнишко гробище. Смутили го и го трогнали местните възрастни жени, които в духа на старите традиции се втурнали да му целуват ръка като на уважаван свой човек. Ярко е запечатана в съзнанието му и среща с човек в македонско село, който свидетелствал за убийствата на видни българи веднага след 1944 г. Човекът го помолил да се срещне и с по-възрастния му брат, който живеел в съседното село и не след дълго се появил на моторетка. Бил толкова развълнуван, че трябвало да се успокои с чаша бира. После заразказвал за преживяванията си като български войник в Царство България. Разказвал как ротният му командир го насърчавал, помнел номера на пушката си, дори започнал да марширува, да пее български маршове. Този най-обикновен човек и български патриот потърсил спасение за дълги години след 1944 г. във Войводина.
Днес домът на първия ни дипломат в Скопие съхранява приятелския уют и топлотата, които е срещнал в западната ни съседка. Красят го картини от македонския скулптор Петър Хаджибожков, работил с Хенри Мур, и на Венко Хаджинаумов, вече покойници. Също - копия на керамични икони от VI в. картини, книги, много снимки, всичките свързани с държавата, която за него не е била кариерна дестинация, а скъпо място, в което е намерил много приятели.
Малко известно е, че дава идея новелата на Миле Неделковски “Подгряване на вчерашния обяд”, която разказва за Република Македония след разпада на Титова Югославия, да стане филм, на който е консултант. Във филма на Костадин Бонев и оператора Константин Занков играе съзвездие от български актьори като Руси Чанев, Вълчо Камарашев, Васил Банов, Камен Донев, Деян Донков и др.
В последните години пътуванията му до Скопие са редки и само по работа. Не крие, че е разочарован от новия вид на центъра на Скопие, подчинен на идеята
“да си измислиш
минало и фалшив образ"
“Това е като лош грим", казва с носталгия към старото Скопие, съчетавало модерността и ориенталското в себе си по много симпатичен начин.
Каузата на проф. Димитров днес е да намалим до минимум напрежението между двете държави, породено от “злокачествената фрустрация” в западната ни съседка и насловявания с години негативен образ на България, представяна като заплаха и враг.
Поредния случай с изгорено българско знаме в село Вевчани - родно място на български революционери, дипломатът ни коментира така:“Бил съм на този карнавал и не съм убеден, че местни хора са инициатори на изгарянето на трибагреника ни. Но които и да са, да отидат в местната църква “Свети Никола”, строена през 60-те години на XIX век, и да погледнат фреските и надписите ѝ. Изографисана е от представителя на Дебърската школа Дичо Зограф и сина му. Тъкмо Дичо Зографа споменава, че е писал на “простейшо българско наречие”. А иначе е категоричен, че виновниците за поругаването на национални символи на съседна държава трябва да бъдат открити и наказани.
В края на другата седмица съвместната комисия по исторически и образователни въпроси на България и РСМ ще заседава по протоколни въпроси, а през февруари вероятно ще продължи работата си.
“Дали дебатът ни ще потръгне, зависи от нашите колеги. Но е крайно време да престанем с имитацията на дейност и да даваме неверни сигнали за много завършена работа, защото още “тъпчем” в Средновековието и не сме стигнали до никакви общи решения”, предупреди историкът. Но според него условието е македонските историци да бъдат освободени от идеологическия капан на едно минало време, чиито постулати продължават да ги ограничават.