Теодора Духовникова: Не може да се държим все едно на сцената зараза няма
Планове за Нова година могат да правят хората, които вече са изкарали вируса, браво, че са се справили
Теодора Духовникова е едно от емблематичните лица на съвременната театрална сцена и новото българско кино. Много талантлива, с визия на топмодел и с интелигентност, която кара човек да иска да разговаря с нея с часове. Преди да започне пандемията, билетите за спектаклите в Народния театър с нейно участие свършваха месеци по-рано. Сега с намален капацитет постановките продължават да се играят. Теодора Духовникова има зад гърба си и много роли пред камерата. “Под прикритие”, “Вездесъщият”, “Дъвка за балончета”, “Откраднат живот” и “Дяволското гърло” са само част от лентите, в които участва.
Теодора и съпругът Стефан имат две дъщери - Бояна и Ема.
- Театрите продължават да работят, как се пазите вие, актьорите, г-жо Духовникова?
- От цялата тази риторика от Министерството на културата се чува единствено думата “публиката”. Никъде не чух нищо за актьорите. За публиката трябва да е безопасно и наистина е така, защото има отстояние, зрителите стоят с маски и са в покой. Само че един театър се състои не само от публика, но и от хората, които са на сцената. Там противоепидемични мерки не може да се спазват, не може да има дистанция, нито играеш с маска или шлем, нито пък можеш да спреш да играеш, за да отидеш да си дезинфекцираш ръцете. Интензитетът на говорене е изключително силен и въздушно-капкови частици хвърчат с бясна сила, а аз не чувам една дума това опасно ли е за актьорите, не е ли опасно, или изобщо не се интересуват. И това е малко странно.
В началото на март министър Боил Банов каза, че за да имаме култура и да печелим от нея, трябва да сме преди всичко здрави и неговите хора са му важни. Сега, няколко месеца по-късно, не разбирам какво се случва - или неговите хора не са му важни вече, или нещо се е променило. В момента звучи много гръмко и възвишено, че има пандемия, а театрите са отворени, но всъщност те са празни.
Не можем да изиграем планираните представления, защото непрекъснато някой е болен или е в карантина заради близък човек. Много мои колеги са и в болница.
Зрителите вече не знаят дали вечерта, когато отидат на театър, представлението ще се състои. И започва едно безкрайно връщане на билети, смяна за друга дата, но не се знае кога ще е тя. Не знам какъв е смисълът това да се прави, здравословно не е обосновано, финансова полза няма. Разбирам притесненията на колегите, които са на свободна практика, и предполагам, че се прави заради тях. Те не са на заплата и всеки хонорар им е важен. Но трябва да се измисли нещо, както в много други държави направиха.
- Обещана е помощ на хората, останали без работа.
- Като слушам хората по телевизията, всичко изглежда наред, всичко е стабилно и под контрол. Но когато си на улицата и сред своите приятели, виждаш една съвсем различна реалност. Хората не се чувстват нито защитени, нито обезпечени. Разбирам, че ситуацията е изключително сложна и в общи линии правилно решение няма, или всеки има две мнения. Но със сигурност трябва да се помисли и за артистите. Никой не говори за тях. Актьорите са душички и играят във всякакви ситуации, защото това е огромна страст. В нормална ситуация всеки от нас е играл с 40 градуса температура, с бронхит или със скъсан менискус. Аз съм била на сцената след операция, под костюма имах превръзки.
Има нещо като правило -
пада представление
само ако актьорът е умрял
Но сега ситуацията е друга. Не може да се държим все едно сцената е обетован остров и там зараза няма.
- Разрешеният капацитет на публиката в театрите е 30 процента. Запълват ли се тези места?
- Не, разбира се. Хората са уплашени и ги разбирам. А представленията, особено новите, имат нужда от енергията на публиката, за да се развият.
- Какво е усещането да излезеш и да играеш пред празна зала?
- Много е странно, защото за постановките, в които играя, обикновено няма билети за месеци напред. Свикнали сме на пълни салони,
енергията между актьори
и публика е изключителна
Актьорът обаче трябва да играе по един и същи начин пред 5 и 5000 човека. Но не е същото.
- Вие как се опитвате да се пазите?
- Ограничила съм контактите си до минимум. Не ходя на места, където има много хора. Но не можеш да се опазиш, когато този вирус е абсолютно навсякъде, все едно да се опиташ да се скриеш в порой без чадър. Все отнякъде човек ще го прихване.
Преди няколко дни беше Нощ на театрите и имаше голяма дискусия, в която участваха режисьори и актьори. Всички бяха единодушни, в момента това е един безсмислен напън, опит да имитираме дейност. Продължават репетициите, но онлайн. Как ще репетираш онлайн? Лудница, в която се опитваме да се държим все едно всичко е наред и театърът ще продължи да си функционира както винаги.
- Вариант ли са онлайн представленията?
- Никога няма да приема, че театърът може да бъде онлайн. Самата му същност е в живото изпълнение. Изглежда нелеп, излъчван през някаква камера. Камерата е нещо много сложно и за да предадеш посланието чрез нея, се изискват много други неща. Изкуството, което се реализира много добре чрез нея, се нарича кино, но то работи по съвсем различен начин. Театърът е и социално преживяване - да излезеш от вкъщи, да се облечеш подходящо, да видиш хората, да усетиш притихването на салона, всички заедно преживяват историята. Това изкуство се прави заедно от публика и актьори, тук и сега.
- Вие самата къде се чувствате по-добре, на сцената или пред камерата?
- Усещането е много различно, но е част от една и съща професия. Щастливи са тези, които могат да правят и двете. Театърът е голяма школа за актьора, защото там няма втори дубъл. Същевременно киното е огромна магия.
- Сега в кои представления могат да ви видят зрителите?
- Въпреки че годината е много странна, имах две премиери в Народния театър. Едната е “Синът”, с режисьор Диана Добрева, в главната роля е Захари Бахаров. Изиграхме го само два или три пъти, но се получи убийствено представление. Ако всичко е наред, все някога пак ще започнем да го играем. Другата премиера бе “Капитал(на) грешка” на режисьора Иван Панталеев. Продължаваме да играем и старите представления, по принцип почти всяка вечер играя, но в момента това не е възможно. Театърът стои празен, но отворен.
- Към красивите жени често хората подхождат със сериозно количество злоба и предразсъдъци. Външната красота пречи или помага в професията?
- Преди години, когато бях много млада, чувствах някаква стигма - подценяване на красивите жени. Но с годините никой вече не те възприема като някакво красиво лице, а наистина като актьор, който е доказал или не е доказал, че става за тази работа. По принцип добрата външност винаги помага в нашата професия.
- Имате две дъщери, как се справят с онлайн обучението?
- Нямат никакъв проблем, аз съм респектирана от организацията на училищата. Между другото, почти всичките ми приятели, които се разболяха, го изкараха покрай децата си, при малките минава много леко и безсимптомно, но за съжаление, при възрастните не е така.
- И все пак много родители роптаят срещу онлайн обучението.
- Няма спор по темата, че присъственото обучение е най-доброто. Но това не е нормална ситуация и не трябва да спорим как е по-добре по принцип, а да помислим как трябва да е в тази ситуация. За да издържат и лекари, и болници, трябва по някакъв начин всички да помогнем.
- Децата сякаш по-лежерно приемат нещата, нямат тези страхове, които имаме ние.
- Децата са отражение на родителите си. Умни са и са по-адаптивни от възрастните. Винаги има начин да обясниш какво се случва, без да ги травмираш. Мисля, че много добре се справят с целия този ужас, който им се стовари от март досега.
- Имате ли усещането, че губят период от детството си?
- Така е, но пък да не би някой да ни е обещал, че ние ще сме най-щастливото поколение на света, без никакви проблеми? Какво да кажем за поколенията преди нас, за децата, които не са имали никакво детство в продължение на няколко години, защото е имало световна война, умирали са родителите им, криели са се в бункери? Има и всякакви други бедствия, случват се такива неща.
На всеки един от нас тази година не му се пише,
все едно я няма. Но това ще мине. Аз например казвам на децата ми, че след време, като станат баби, внуците ще ги питат за интересни истории. И те ще разказват как през 2020 г. светът е спрял, всички са се затворили по домовете си, колко е било странно. Ще бъде интересен разказ.
- Винаги трябва да се търси позитивното.
- Куражът винаги върви ръка за ръка с хумора.
- Съпругът ви има заведения, как се справя в момента?
- Много е трудно, но той е абсолютно солидарен с мерките и не мрънка. Наистина за един период от време трябва да се затворят и тези места.
- Ние обаче нямаме дисциплината, каквато има в другите държави. Налагат ограничения, но се случват тайни купони в заведения, много хора продължават да не спазват елементарните мерки.
- Така е, то си ни е и от темперамента, тук си ги има балканските страсти. Всеки има мнение по абсолютно всички въпроси. Но ми се струва, че една държавна политика не е да сондираш персонално мнението на всеки един и да се съобразяваш. Държавата е един общ договор за принципно важните неща. Не може всеки на своя глава да си решава какво да прави и държавата да го толерира. Понякога като общество трябва да мислим повече за “ние”, отколкото за “аз”. Но на нас това почти не ни се получава.
- Кое ви липсва най-много в момента?
- Да се събуждам щастлива и спокойна, без топка в гърдите, без непрекъснато да се тревожа здрави ли са всички, какво се случва в страната. Да мога да планирам - ще имам представления до еди-кога си, после имам снимки, после ще пътувам... В момента абсолютно всичко се свежда до вдругиден, защото нищо не се знае. Това, което се случва сега, е голямо напрежение освен върху здравето и върху психиката. Трябва да има някаква грижа и за това. Положението наистина е страшно и ние се фиксираме само върху най-лошите примери, а това не бива да се случва.
- Какво ще кажете на хората, които неглижират коронавируса или твърдят, че е световна конспирация?
- Няма какво да кажа, казали са го психолозите, нарича се невроза. Толкова силно не искаш нещо да е така, защото не ти харесва, плаши те или ти пречи да живееш както искаш, че мозъкът ти го отхвърля и започва да работи в режим, че това не е вярно, че всички лъжат. Отричането на вируса е невроза. Другата крайност също не е добра, психоза е да живееш само с ужаса, да се затвориш вкъщи и да не си подаваш главата навън.
- Вие самата как се опитвате да постигнете емоционален баланс?
- В началото преживях своите кризи. Много тежко приех първите ограничения, с всичките тези новини, с Италия, с чувалите с трупове, с непрекъснатото отброяване на жертвите. Трудно е за психиката да се справи, особено ако човек е по-емоционален и лабилен като мен.
Започнах да получавам
много сериозни паникатаки,
но благодарение на моя психоаналитик и близките ми се взех в ръце. Страхът е много хубаво нещо, зависи от дозата му. На чисто инстинктивно ниво те кара да не правиш глупости и да съхраниш живота. В еволюционен план винаги са оцелявали по-страхливите. Но ако страхът стане повече, отколкото е нормалният инстинкт за самосъхранение, това вече е страшно нещо. Постепенно се превръщаш в друг човек, опасно е да позволиш на страха да те владее до такава неразумна степен.
- Правите ли планове за Нова година?
- И да искам, не мога. Такива планове са абсолютно несъстоятелни. Могат да ги правят хората, които вече са изкарали вируса, да са живи и здрави, много им се радвам, че вече са добре и браво, че са се справили. Поне няколко месеца ще бъдат по-спокойни от останалите.