Девет урока от 9 септември
Един от изводите: внимавай с Великите сили дори когато ти носят дарове
1. Когато българската армия е вземала решително участие в политическия процес, като по традиция и като добре смазана машина завладее бързо и ефикасно пощата, телеграфа и военното министерство, тоест извърши военен преврат, винаги се случва нещо много интересно. Първо, всички вкупом се радват, после всички заедно плачат. Така е било и на 9 юни 1923 г., и на 19 май 1934 г., и на 9 септември 1944 г. Както казва Майка Тереза:
“Най-много сълзи
са пролети от
сбъднати мечти”
2. Повечето българи винаги са се радвали много, когато офицерите, истински герои от войните, със суровите си лица, с униформи, покрити в ордени за храброст, завоювани със смелост и кръв, са измитали мръсния и омерзен политически елит. След това, за жалост, повечето от тези офицери сами са ставали част от същия този елит и все същите политически игри. Справка - иначе доблестни военни дейци като Кимон Георгиев и Дамян Велчев извършват и трите въпросни преврата и накрая винаги стават част от общата политическа каша.
3. Пътят към историческия ад почти винаги е постлан с добри намерения. Трябва да си дадем сметка, че гледано от тогавашния исторически момент, офицерите (а и част от партизаните или пък политиците от Отечествения фронт), извършили деветосептемврийския преврат, най-вероятно са били водени от чистите подбуди да спасят страната си от надвисналата над нея с пълна сила поредна катастрофа. Те едва ли са съзнавали напълно точно каква историческа перспектива се задава.
4. Немалка част от българското общество (според народопсихолози като Найден Шейтанов и Иван Хаджийски), тази, която не се отличава с особена политическа активност, е склонна често рязко да сменя своите пристрастия и предпочитания. Доста хора първо посрещат с радост и цветя германската армия, а после викат с истински и неподправен възторг “Да живее Червената армия!”.
5. Жертва на българското братоубийство и противопоставяне винаги първо става талантът. И от ляво, и от дясно, преди и след 9 септември 1944 г.
първи падат
най-умните и
най-даровитите,
тези, които се открояват. Справка - вижте съдбата на уж “левия” Гео Милев и уж “десния” Райко Алексиев, и двамата убити жестоко, най-вече заради таланта си. Преклонените главици сабя не ги сече, първи падат главите на тези, които стърчат.
6. Чисто исторически, кървавите български междуособици почти винаги изтикват на преден план арогантни, по-простовати и жестоки хора, класически убийци. Справка, зловещият полковник Лев Главинчев, затрил според някого историци лично стотици българи след 9 септември или пък големият български борец Петър Ферещанов, който се прочува с неимоверните си инквизиции в предходния период.
7. Когато Червената армия е на Дунава, това бързо променя част от убежденията на традиционния интелектуален елит. Демократичните мечти и убеждения бързо се изпаряват яко дим и мнозина интелектуалци откриват или преоткриват колко мъдро е творчеството на другарите Ленин и Сталин. Разбира се, има и изключения.
Между другото по същия начин проевропейските ни интелектуалци, милеещи за Париж и Лондон, изведнъж започват да
тачат всичко
германско,
когато през февруари 1941 г. на Дунава излиза шестотинхилядната 12-а армия на фелдмаршал Вилхелм Лист.
8. По ирония на съдбата, когато голяма чужда армия излезе на Дунава у нас, политическият процес по вземане на решения рязко и бързо се ускорява. Геополитиката някак си бързо се сменя, когато на границата ти боботят моторите на германските или съветските войски. На 28 февруари 1941 г. германската армия минава Дунава и о, чудо, на 1 март 1941 г. ние ставаме част от Тристранния пакт. На 6 септември 1944 г. Съветската армия навлиза в българските предели и пак чудо, на 9 септември ние вече сме с нова геополитическа ориентация.
9. Когато националната ти съдба след безброй грешки на целокупния ти елит най-накрая е решена просто на една ресторантска салфетка (справка мемоарите на Чърчил) между Сталин и Чърчил, на сравнително малка страна като България не са ѝ оставали много варианти за избор. Вместо сами да решаваме съдбите си, ние се превръщаме в “зрители” на чужди решения.
Изводите са да вземаме пример от събития като Съединението и Независимостта и да се боим, когато сами сме се набутали “между чука и наковалнята” на събития като конференциите в Техеран и Ялта. Внимавай с Великите сили дори когато ти носят дарове. Германия ни върна Охрид, Скопие и родното ни Беломорие, но това после ни донесе 45 години интересна историческа орисия.
В заключение, разбира се, горните редове доста опростяват иначе сложни исторически процеси, но това не пречи част от уроците твърде вероятно да са верни.